ЕКСКУРЗИЯ В БЪЛГАРИЯ
Разказът има за цел не да предизвика негативни чувства, а само да ни накара да видим бъдещето по различен начин и да се замислим. И дано описаното в него никога не се сбъдне.
Авторът
—————————–
Татко е добър, но особен човек. Мисля си, че това е така, защото на плещите му тежи една странно бреме - той е последният българин от неговия род. Предците му винаги са се женили само за българки. Нещо като неписано правило. Татко обаче изменил на тази традиция и се оженил за мама, която е американка.
Откакто се помня, той винаги е бил щедър и мил към мен. Обичал ме безрезервно и всеотдайно. Имах прекрасно и щастливо детство. Завърших с отличие училище и, благодарение на неговата подкрепа, тази година се записах в Мидуестърн Юнивърсити (Midwestern University). Толкова ми е помагал, и с пари и морално, че сигурно ще съм му задължена цял живот. Та в този ред на мисли, въпреки че предложението му за тази екскурзия ми се стори странно, не можах да му откажа. Още докато летяхме към Европа, той ме помоли да бъда наблюдателна и да запиша още на връщане впечатленията си от България.
В момента сме на път за Чикаго. Денят е 18-ти август, а годината е 2214-та. (б.а. - няма грешка в годината). Излетяхме от Франкфурт за Щатите преди около тридесет минути и аз, според молбата на татко, започвам да пиша. Никога досега не съм описвала свое преживяване, така че и идея си нямам какво заглавие да му сложа, затова просто ще го нарека: „Екскурзия в България”.
Татко ми е разказвал куп истории за родината на неговите предци. Може би е присъщо на младостта, но да си призная, не помня много от тях. Запомнила съм обаче началото.
Някога, през далечната 2014 година, моят пра-пра-дядо Никола напуснал България и поел, заедно с жена си, за Америка. Тогава страната се управлявала от някакъв човек, който мисля, че се е казвал Орехарски, но може и да греша името. Според татко от този човек и обкръжението му са тръгнали големите беди на страната. А! Щях да забравя. Именно по този повод татко реши да посетим България точно сега. Защото тази година се навършват 200 години от преселването на неговия род в Щатите. Но да продължа. Когато далечният ми прадядо пристигнал в Америка нямал почти нищо. Наложило му се да започне от дъното. В България бил учител по народни танци, но тук никой не се интересувал от тази професия и той трябвало да измисли друг начин, за да храни семейството си. След кратко колебание решил да изкара книжка за камион. Било му е трудно. Почти не знаел езика, но някак си се справил. Успял да изкара шофьорския изпит и после дълги години работил като шофьор.
Татко много тачи паметта на прадядо Никола. Казвал ми е, че благодарение на неговата решимост и упорство днес ние имаме прекрасен, осигурен живот. Но, стига толкова за повода на пътуването ни.
Кацнахме на летище София късно вечерта и се настанихме в хотел „Айсел”. И двамата бяхме изморени от полета и спахме дълго и непробудно. На сутринта отидохме в леля Катя, която е далечна наша роднина и никога не е напускала България. Тя изглежда уморена, но инак е много жива и мила старица. Има прошарени коси и лъчезарна усмивка. Лицето й е запазено, стойката добра, а излъчването - интелигентно. Незнайно защо обаче, никога не се е омъжвала и съответно няма деца. Притежава просторен апартамент в самия център на града, на булевард „Дорук Едиз” - някогашния булевард „Васил Левски”.
След като ни нагости, тя ни изведе да разгледаме забележителностите на София. Показа ни парламента, пеещите фонтани в парк „Енвер” и великолепната джамия „Севаш Селим”. Това е несравним, внушителен храм. Четирите му минаретата са високи точно по осемдесет и три метра. И това не е случайно. Построени са така в чест на възрастта, на която е починал Селим - един от главните дарители на строежа и реставрирането на джамията. Отвън красотата й е забележителна. Гравюрите й са изключително детайлни. Личи си, че са изработени с голямо усърдие и майсторлък. А вътре пък има невероятна атмосфера и простор. Бях силно впечатлена и помолих леля Катя да ни разкаже повече за „Севаш Селим”. Тя ни обясни, че сградата е построена през първата половина на 20-ти век и че до около 100 години след построяването й е била църква. Тогава храмът се е казвал „Свети Александър Невски” и е изглеждал съвсем различно от днес.
Като чу тази история, татко се просълзи, а мен ме хвана яд, че изобщо повдигнах въпроса.
След това посетихме „Алтън Джам” - площада на огледалата. Много ми хареса. Този площад е изключително интересен и е модерният архитектурен шедьовър на града. Представлява десетки хиляди малки огледалца, различни на цвят, които са вградени в една висока, изключително тънка метална стена. Когато слънцето ги освети, на срещуположната сграда се получават страхотни разноцветни прелести: геометрични фигури, планети, звезди, надписи на различни езици и прочее. Това място привлича като магнит всички гости на града. За моя изненада обаче татко не коментира видяното.
От „Алтън Джам” поехме към третото по значимост място в София - открития пазар „Толга”. Такова нещо не може да се види в Америка. Тук се продава всичко, за което може да се сети човек. Като се започне от хилядите сладки неща, кое от кое по-майсторски изработено, мине се през местните деликатеси и се стигне до живите животни, в това число дори коне и крави. Колоритна гледка. На този пазар ми беше също интересно. Татко обаче пак не се впечатли особено.
Когато вечерта се прибрахме, той сподели с мен, че след посещението ни в „Севаш Селим” има бодежи в сърцето. Станало му тъжно там, защото знаел от историята, че някога България е била велика страна, със славно минало, християнска вяра и собствена писменост. Тази писменост била подобна на руската, даже била още по-уникална и стара. И всичко това го няма днес. Като каза това, той се просълзи. Тогава думата взе леля Катя. Тя поясни, че преди около 150 години, тоест сравнително скоро, след като прадядо Никола напуснал България, от нея си тръгнали още над два милиона души, като почти всички били способни хора. Това бързо сринало икономиката на страната. Тези пък, които останали, живеели ден за ден и се страхували да раждат деца. Поради всичко това българите дотолкова загубили численост и влияние, че не след дълго управлението на държавата, по естествен път, преминало в турската партия. Тогава всичко коренно се променило и нещата тръгнали в друга посока.
Трудно ми беше да разбера реакциите на татко. Казах му, че в 23-ти век едва ли има човек, който да се вълнува толкова за отминали неща. Или, ако все пак някой се интересува от тях, то със сигурност не страда по миналото. А той седи приведен и мълчи. На вечеря почти не хапна нищо. Затвори се в стаята си и си легна рано.
На другата сутрин леля Катя ни подкани да излезем, защото в София имало още неща, които си заслужавало да се видят. Татко обаче предпочете да разгледаме провинцията. Честно казано, на мен ми беше все едно.
Около обед поехме към вътрешността на страната. По пътя леля Катя ни обясни, че в България отдавна не живеят онези хора, който някога с гордост се наричали българи. Днес основният език бил турският, а държавната религия - ислямът. Обясни ни още, че никъде на обществени места не се срещат надписи на български език и че ако човек не знае турски, или поне английски, е загубен тук. Сподели още, че според някакво неотдавнашно проучване едва 2,75 % от днешното население било заявило, че изповядва християнството. Татко слушаше мълчаливо, но внимателно, а аз гледах вяло през прозореца, докато в един момент с изненада установих, че навсякъде край пътя се бяха появили много индийци. Леля забеляза учудването ми и ми обясни, че това всъщност не са индийци, а цигани, афганистанци и сирийци, които живели по тези земи отдавна. Според нея, те не били агресивни. На мен обаче не ми изглеждаха дружелюбни и на някакво ниво се почувствах дори застрашена от присъствието им.
Вторият град, който посетихме, бе Филибе. В този град също имаше доста цигани, но също така имаше и турци, а и много араби. В известен смисъл, Филибе ми беше дори по-интересен от София. Стори ми се някак по-автентичен. Качихме се на един малък хълм в центъра на града и оттам се откри чудна панорама. Обядвахме набързо и продължихме. Когато поехме, леля Катя поясни, че някога този град се е казвал Пловдив и е бил несравнимо по-красив. Но на мен, сигурно понеже виждах само настоящия му облик, ми хареса и така.
След Филибе спряхме в Бану. Този град пък се е казвал Бургас и е бил важно, стратегическо пристанище. В Бану останахме да пренощуваме. По време на вечерята татко и леля разпалено обсъждаха нещо, но аз не любопитствах. В хотела, чието име не помня, имаше американска телевизия и аз седнах да чуя новините, с чаша вино в ръка. Вече съм убедена, че българските вина са едни от най-хубавите. Малко са тръпчиви, но пък са плътни и истински. В Щатите всички алкохолни напитки са някак стандартизирани и имат сходен вкус.
След Бану леля ни заведе в Созопол. Това е най-старият и най-южният морски град на България. И името му е автентично. Намира се на самата граница с Турция. Татко дълго се къпа в морето. Каза ми, че тук може без проблем да се гледа под водата, защото не е толкова солена. Но аз не последвах примера му. Предпочетох доста по-чистия басейн на един от близките хотели. Докато си почивах край басейна, татко и леля посетиха единствената църква в града. После татко ми се видя малко по-оживен, което ме зарадва. За мен бе странно как бяха облечени местните хора, и то не само тук, но и в цялата страна. Нищо, че бе лято и че бе много топло, те целите бяха покрити от главата до петите. Но това явно е въпрос на убеждения. В Созопол ядохме пресни раци, скариди и турска баклава. Прекалено ми беше сладка, но признавам - вкусът й беше божествен.
Оттам трябваше да продължим на север и да посетим още няколко града, но татко реши да променим плана. Той помоли леля Катя да се върнем в София. Струва ми се, че ако зависеше от него, щяхме да си заминем веднага, но понеже обратният ни полет бе с насрочена дата, се наложи да изчакаме още три дни. Аз много исках да се поразходя насам-натам из София, но леля Катя каза, че това не е съвсем безопасно. Жените трябвало винаги да имат придружител, когато са навън, дори и посред бял ден. Послушах съвета й и където и да излизах, взимах татко със себе си. Той се възпротиви за кратко, но после се остави да го водя. Заедно с него разгледах още някои забележителности и опитах блюда от екзотичната българска кухня.
Въпреки че преди да тръгнем за България бях против тази екскурзия, сега, когато тя свърши, се чувствам доволна. Не беше лоша и съм благодарна на татко, че ме заведе да видя страната, от която някога прадядо Никола е тръгнал за Америка.
Вече близо час самолетът лети над континентална Америка. Наближаваме Чикаго. Така че трябва да свършвам.
Всичко мина прекрасно. Според мен си заслужаваше. Мъчно ми е обаче за татко. Милият, толкова го промени това пътуване. Един е отпуснат, гледа вяло, а очите му са все насълзени. Питам го какво не е наред? Да не го боли нещо? А той мълчи. Явно не може да приеме, че онази България, която знае от дядо си и от книгите, вече не съществува. Мисля си, че, като възрастен мъж, трябва да прояви повече зрялост и да приеме фактите. И това неминуемо ще стане! Убедена съм, че щом отново стъпим на американска земя, ще се почувства по-добре, ще се ободри.
Американците имат една поговорка, която казва, че родината е не там, откъдето си дошъл, а там, където живеят близките ти. Скоро и татко ще го разбере! Затова вече с нетърпение чакам самолетът да се приземи.
Послепис
Два месеца по-късно татко почина.
Докторът каза, че смъртта му е причинена от стрес.
Мама скърби за него много. Плаче и все проклина нашата екскурзия в България. Още в деня след погребението извади всичките български книги от библиотеката ни и ги изхвърли. Искаше да унищожи и листовете с този разказ, но аз успях да ги скрия. Може би ще го пратя на леля Катя. Или пък май е по-редно да си го оставя за спомен. Още не съм решила какво да правя с него.
Времето ще покаже.
