Иван Желязков

КУЧЕТО НА СЪСЕДА

Цяла нощ не мигнах: навън някой виеше жално и дращеше по прозореца на приземната ми стаичка. Така правеше Дани, щом искаше да ми каже нещо…
Когато видях котката за пръв път, тя висеше с крачето си на мрежата. Беше бяла и пухкава като пуканка.
Плачеше тъжно, а зад оградата мяукаше майка й. Откачих я, шепите ми се напълниха с топлина. Усетих как облиза пръстите ми, погледна ме благо и раменете ми потръпнаха.
Върнах я у съседите и майка й замърка щастливо.
След време видях старата котка да крачи между хризантемите. Захапала Дани за гърба, вървеше с леки стъпки към моята врата. Остави я пред къщата, огледа се и си отиде. Дани стоеше на площадката, без да мърда.
Излязох да я прибера и тя тръгна по погледа ми.
Още същия ден й направих място в избата. Живя там седем години, обезмишляваше къщата. Беше ми дружинка. А вчера съседът Хаджикоста я уби…
Божичко, цялата треперя! Не мога да дойда на себе си - трябва да си сваря валериан!… Какво му пречеше моята котка!
Предната нощ я взех в леглото си, за да ме стопли.
Беше неспокойна, сякаш предусещаше какво ще се случи. Сутринта я нахраних с попара и тя излезе на двора.
Изгледах я от прозореца - беше наедряла, козината й лъщеше като сребро. Откъде да знам, че я виждам за последен път!
Ох, треперя! Схваща ми се устата. На всяка цена трябва да си сваря валериан! С валериан я подмамил мръсникът. Тя го беше разбрала, че е мръсник и не ходеше у тях. Надзърташе през оградата, но да влезе вътре - никога! Че кой ходи у Хаджикостови!… Издебнал я дъртакът и я ударил с лопата. Дани се довлече с пречупен гръбнак, за да си умре при мен. Гледам: мята се горката на пътеката, пищи… Боже мой, как се мъчеше!…
Уби я злодеят. За пари изтрепа всички котки от квартала. Чака ги да пораснат и когато са най-красиви, ги убива. Носи кожите на кожар, но аз не дадох Дани да стане якичка - зарових я в градината.
- Всички котки, които убиеш, да ти бъдат курбан на оня свят! - казах на Хаджикоста.
Той се оправдаваше, че ядели храната на кокошките му. Глупости! Моята Дани никога не излизаше гладна от къщи. Моята Дани не ядеше постно ядене. И мишки не ядеше. Ловеше ги и ги носеше на неговото куче Добри.
Дани и Добри си играеха като деца. Дани пущаше лапите си от оградата, а кучето ги облизваше отдолу. Да ти е драго да ги гледаш - също братче и сестриче!
Тази нощ не мигнах - трябва да си сваря валериан!… Щом затварях очи, явяваше ми се Дани: бяла, бяла, с черна муцунка. Хубавица!
По едно време някой задращи по прозореца. Изчаках да се развидели и дръпнах пердето: отвън ме гледаше Добри!
Кучето на Хаджикоста ми носеше телцето на Дани, а очите му святкаха на месечината като въглени.

ТАЙНИЯТ СЕЯЧ

Мъжете седяха на пейката и чакаха ред за приказка.
Вятърът ветруваше по земята, разравяше пепелта от изгорелия дъб.
- Като смятам, тоя дъб трябва да има двеста години. От моя дядо знам, че го посял някой си Одаджиев. Гледал го като рохко яйце, докато порасне. Синовете и внуците не давали прах да падне върху него…
- Вярно е, че Одаджиев е посял дъба, но после се изселил в града и го дарил на църквата. Ей тука, до него, имало църква плетеница.
- От баща ми знам, че Одаджиев е попийвал. Когато задлъжнял, кръчмарят го дал под съд. Съдът описал и дъба като имот. Тогава го откупил дядото на Паско Цигуларя.
- Чуйте моята дума! Гоня сто лазарника, ама чутурата ми - право в целта!… Че е имало Одаджиев - имало е. Че сега в село няма Одаджиеви - няма. Че той е посял дъба - посял го е. И че го е пропил - пропил го е… А че опазиха ли го? Опазиха го!
- Като пораснало дървото, под него пладнували станимашките търговци, които ходели на Узунджовския панаир. Разпрегнат колите със стока, напоят добитъка и даже подремнат, ако е много горещо, щото пътували по цяла неделя…
- И в обратна посока, на път за Бачковския манастир, богомолците се разхлаждали под сянката му. Върволяк каруци минавали по Богородица - писани, накичени с черги и чергила. Хората пладнували и отново продължавали нататък.
- Вие сте млади, не помните… Девет ката хоро се виеше около стария дъб. Последните не можеха да видят кой го води и питаха, за да разберат. Паско Цигуларя се качваше на дървото и свиреше, а краката му се люшкаха като отсечени. Помня надсвирването: Паско - с цигулката, Патерата - с кларнета. Хората си отиваха, а те подскачаха от клон на клон - също свраки.
- Млади сме наборе, млади сме… Моята, Бог да я прости, като я доведе майка й, ми даде кърпичка и се хвана до мене на хорото. Аз сложих таз кърпичка на врата - да се разбере отдалече, че ме харесва. Пък майка й повдигна пети да ни зърне…
- Чуйте ме хубаво!… Че сбираше света туй дърво - сбираше го. Че под него се харесваха моми и момци - харесваха се. Че го тачеха като жив човек - тачеха го… А че опазиха ли го? Опазиха го!
- Не знам дали помните - има петдесет години оттогава, - някой драсна кибрита на стария дъб. Уж в хралупата му имало смоци, та огънят да ги прогони…
- Не смоци - жълтици имало! Скрили ги турците, когато бягали.
- А, ти затова ли се увърташе край дъба!
- Затова! Взех златото и станах чорбаджия.
- Не знам жълтици ли е имало, смоци ли е имало, но като бил млад, моят дядо скрил в кората му златен пръстен. Купил го за любовницата, ама друг го изпреварил. Цял живот ходеше там да си търси пръстена. Щом остаря, караше ме аз да го търся. Преди да иде на небето, пак ме пращаше. „Ако го намериш, викаше, ще й го занеса.”
- Човек умира, меракът не умира…
- Като деца играехме в хралупата. Нямаше нито смоци, нито злато. И пръстен нямаше.
- Кой знае дали дядо ти е скрил там този пръстен или го е дал на баба ти…
- Не е вярно. Баба беше с дебели пръсти и не носеше пръстен.
- Помня, като запалиха дървото, пушекът докосна небесата. Също вулкан.
- Ти пък кога си виждал вулкан!
- В Одрин видях вулкан. През войната стигнахме до Одрин.
- Ако имаше в Одрин вулкан, щяхме да го видим оттука… Я къде е Одрин!
- До небесата, казваш?… Значи, всички лъвчета, дето отидоха горе, са видели пушека?
- Видели са го. От небесата всичко се вижда.
- И като са го видели, знаеш ли какво са казали?
- Какво?
- Чуйте моята дума!…
- Стига! Чуй вятъра!
- Какъв вятър?
- Тоя, дето рови в пепелта.
- Дето рови и свири?
- Дето рови, свири и сее… Не разбра ли!

ПАЯЖИНА ОТ ЖИВОТА

- Това е за тебе, Тино! - каза една сутрин чорбаджи Енчо на жената, която седеше в края на леглото му.
Той остави до възглавницата завързана кърпа и обърна глава на другата страна, сякаш не искаше да гледа човека до себе си.
Никога досега Тина не беше го виждала толкова безпомощен. Лицето му беше брадясало, погледът не слизаше от тавана. Той лежеше в широката одая, а ангелите чакаха да му вземат душата.
Бяха сами. Чорбаджи Енчо повика жената, с която израсна, да го измие и да се сбогуват.
Тина беше бедна, той - богат. Знаеха, че няма да се оженят и в един безпаметен ден момичето се хвърли в ръцете му. Двамата запомниха завинаги старата воденица без врата, покривът без керемиди, ланското сено без дъх. Оплетени в паяжина, усетиха светлината, която ги прободе…
„Тино, давам ти всичко, но дума да не обелиш!” - повтаряше младият мъж.
Тя вече имаше, каквото имаше на този свят.
Усещаше в корема си крачета на скакалец, топли отпечатъци по бузите, свежа роса в шепите си.
Дъщеря й беше взела очите на чорбаджийския син…
В стаята миришеше на домашен сапун. Самотникът беше спрял да яде, да пие, да говори, да ходи по нужда, но мисълта му все още беше бръснач. Подканяше с поглед Тина да му измие лицето. Жената го миеше час по час.
Той можеше да бъде спокоен за другия живот.
Една сутрин ангелите издърпаха душата му. Тина затвори света в угасналите очи, където остана половината от нейния свят.
Чорбаджи Енчо беше помагал на всеки и цялото село излезе да го изпрати. Хора и кучета виеха над гроба му. Небето - празна захарница - се изпълни с черни облаци. Над осиротялата земя се изля такъв дъжд, какъвто никой не помнеше. После пръхна вятър, просветля. По хълма проходи вихрушка, зазвъняха небесни камбани. Селяните си помислиха, че ангелите пресипват жълтиците на чорбаджи Енчо в другия свят.
След време Тина се сети за кърпата, която той й остави. Развърза я и прочете листа в нея:
„Нивата край реката, дето става най-хубавата пшеница, дарявам на Тинината дъщеря, щото израсна без баща. Чифлика с лозята, с избите и линовете, с бъчвите и виното дарявам на Тинината дъщеря, щото израсна без баща. Ливадите, където пасяха стадата ми, дарявам на Тинината дъщеря, щото израсна без баща. Старата воденица под Изворите, заедно с валцовите камъни и прашната паяжина по гредите, дарявам на църквата, щото имам голям грях…”

КУЧЕШКИ СВЯТ

Щом научиха, че в събота ще разравят старото беловско гробище, внуците на Ангел Чолака хванаха софийския влак, за да приберат костите му.
Беше един от онези дни, които ни карат да вярваме, че малкият Сечко е по-проклет от големия: вятър дращеше баирите, клюмнало до земята, небето беше черно като брадата на легендарния Чолак от единствената му снимка.
Цяло Белово беше минало оттатък Марица. Между реката и боровата гора звънтяха кирки, долиташе плач на жени. Хората копаеха напрегнато и мъчително -не искаха да оставят на циганите костите на близките си.
- Ще откриете гроба по бръшляна, обвил плочата - казваше майката на двамата братя, докато беше жива. - Приберете си го на наша земя!
Тя е била на три години, когато убили баща й и нямаше живи спомени. Единствено от снимката с кръста, сабята и револвера, от разказите на майка си градеше представите си за него. Под вечнозеления бръшлян, който беше засяла, личеше името му.
Братята хванаха двама цигани да копаят. Единият въртеше кирката, другият пушеше. После се сменяха. Докато ги наблюдаваха отстрани, чуваха говора им, който напомняше конски тропот, и нищо не разбираха.
Те очакваха всеки момент да докоснат костите на своя дядо. Щяха да ги приберат в торба, а торбата да поставят в куфар. Мислеха, че никой във влака няма да разбере какво пренасят.
Дядото беше завършил с отличие семинария в Цариград, но вместо да остане там, основал килийно училище в Араповския манастир. Бил млад, за да познава Левски, който обикалял тези земи. В деня на Съединението Ангел Чолака събрал две хиляди души от селата край Станимака и с кръст и сабя в ръце ги повел към Пловдив…
Циганите спряха да копаят. Поискаха вино, за да полеят костите. Макар да беше свещеник, по-големият брат бе забравил да вземе. Циганите излязоха от гроба, изправиха се върху пръстта и задухаха в шепи. Вятърът прибърса потните им чела. В този момент те не говореха, не пушеха, не кашляха. Бяха си свършили работата и стояха с отворена уста. Редките им зъби приличаха на зърна от царевица. Такива като тях - невежи, пияни, подкупни - убиха Чолака на първите свободни избори.
- С тояги го пречукали кучетата! - Докато разказваше, майка им преживяваше ужаса, сякаш е била край окървавените урни. - Заровен е със сребърния кръст, който му подарил владиката от Цариград…
По-малкият внук влезе в гроба и стъпи там, където трябваше да бъдат краката на Чолака. Другият стоеше отгоре с развято расо и диригентски ръце. Приличаше на дядово видение: същото чело, същата брада, същата калимавка.
Брат му вадеше костите, подаваше ги една по една, а той ги бършеше с кърпа и ги събираше в торба. Костите бяха кухи и кехлибарено-жълти. Когато взе черепа, свещеникът побърза да го скрие в куфара, но не можа да затвори капака и почувства погледа на двайсет и пет годишния си дядо, който го гледаше през тъмните отвори на очите.
С голи ръце малкият внук изрови кръста, бързо го подаде на брат си, който го изтърка хубаво и го целуна. Докато го оглеждаше, единият от циганите грабна кръста и побягна. Другият се втурна след него. Младият свещеник се развика, хукна да ги гони. Вятърът отвя калимавката от главата му и тя заподскача между купищата пръст. Хората се изправиха, за да видят какво става, но никой не помръдна от мястото си.
Големият внук настигна циганина, задърпа кръста от ръцете му. Мъжът не го пускаше. Замахна изненадващо с него, удари го по главата и човекът в расото се срина като посечена борика.
Брат му тичаше и крещеше с цяло гърло. Когато отиде до него, от циганите нямаше следа, а сърцето на свещеника беше спряло.
Възрастна жена изскочи отнякъде и затвори клепачите му.
- Кучешки свят!… - прошепна тя и се прекръсти.
Далече от разровените гробове вятърът размяташе калимавката.