Иван Енчев

Легенда

І.
Било през 1365 година, по времето на цар Иван Александър…
В земите на север от Стара планина прииждали нови и нови групи изплашени българи. Те пристигали откъм Тракия, която по онова време наричали Долната земя или Романя. Бежанците търсели закрила край престолнината Търновград. Бягали от грабежите и изстъпленията на военните орди на османските нашественици. Една такава група бежанци потърсила убежище край крепостта Братановград в долината на река Златарица, сегашната Бързица.
По пътя откъм Твърдишкия проход тук било последното военно съоръжение пред Търновград. Една от спирките по дългия римски път от Константинопол към Никополис ад Иструм, днешното село Никюп. По тази важна причина старата крепост край реката била укрепена и подновена от царете Петър и Асен още при възстановяването на Българската държава през 1186 година. Подобренията продължили и от по-следващите царе на Второто българско царство Иван Асен Втори и Иван Александър.
В неголямата група български бежанци от Тракия, които пристигнали в оная пролет край Братановград, било семейството на възрастната вдовица Василка. Не били много хора. С нея дошъл само най-малкият й син Траян заедно с младата си съпруга Хрисана. Другите й двама синове били погинали при едно от османските нападения в тяхното село. Младото семейство нямало деца, макар че били заедно вече, кажи го, четвърто лято. По дългия преход през планината успели да съхранят съвсем малко покъщнина и няколко торби сушени билки. Баба Василка била знахарка и успяла навреме да приучи на знахарството снаха си Хрисана. Навремето Господ не я дарил с щерка. Затуй тя обичала снаха си като свое родно чедо.
Бранителите на крепостта не прогонили бежанците. Позволили им да си направят някакъв подслон, колкото да преживяват. Създали им работа. Мъжете се заели с по-тежките дейности. Наложило се да се включат в обработването на царските земи покрай военното укрепление. Жените пък започнали да въртят домакинството на крепостта.
Цар Иван Александър, макар че вече бил човек на почтителна възраст, бил добре запазен мъж и голям любител на лова. Затова заповядал на лично място сред оградената крепост Братановград да се построи специално за него царска пристройка. Нарекъл я ловен дворец. Това било добре дошло за бежанците. Създавало се препитание на семействата им.
Скоро ловният дворец бил издигнат. Царят започнал да го използва при всички възможни поводи. А те винаги се намирали. Той бил човек на живота. Все съумявал да се откопчи от зоркия поглед на втората си съпруга царица Теодора, която народът все още продължавал тайничко да нарича Еврейката Сара. Тя роптаела, но царят бил непреклонен. Ловът не е женска работа! Може да те отстреля някой по погрешка. Пък и самата царица много не настоявала да участва в ловните му излети. Тя била глезено чедо. Никак не обичала кърските пътища.
Царят много обичал гористите места между долината на река Златарица и пролома на Стара река от Стеврек на север и запад към Кесарево. Предбалканските местности били баш по вкуса му. Горите - рехави. Тревите - меки. Населението - трудолюбиво. Започнал да се доверява и на бежанците от Долната земя. Така сред царските ловци се озовал и Траян, съпругът на Хрисана, когото призовали да бъде викач. Млад бил, та можел да тича из горите. Да плаши ловната плячка и да я завръща все към царската особа.
Иван Александър се движел с голяма свита викачи, соколари, кучкари и всякакви други помощни люде, що са нужни за един такъв царски кеф, какъвто е ловът в Предбалкана край река Златарица и по на изток из горите, зад пролома на река Буйновщица. По онова време така наричали днешната Каменица.
Като човек от болярския край, царят бил човек с изтънчен вкус. Повечето люде отсам Старата планина си го имали този горделив нрав. Обичали всичко около тях да е красиво. Младост да им радва душицата. Затова преди двайсет години роденият край Ловеч български самодържец се развел със старата царица Теодора, за да се ожени за Сара, младата щерка на богат евреин, търговец. Отначало търновският патриарх отказвал да ги венчае. Царската воля не станала надве и той току преклонил своята брадата главица, за да избегне някоя скоропостижна раздяла с нея.
След хубавия лов на глигани, сърни, елени, зайци, яребици и всякакъв друг дивеч, който да зарадва царския кеф, изкусни готвачи и друга отбрана прислуга приготвяли богати пиршества. На всеки цар иде всичко да му е царско! Негово величество разбирал от такива благинки. Както е знайно още от време Адамово, където има пушек, не може да няма и огън. За царските ловни пиршества винаги били осигурявани красиви млади жени, предимно вдовици и моми. Коя шетала из кухнята, коя радвала окото и душата на царя с песен, коя с приказка и хубости всякакви.
Младата Хрисана, като жена без деца и съпруга на човек от царската ловна дружина, била повикана сред специалната прислуга. Знаело се, че освен готвачка, тя е и знахарка, та се налагало понякога да лечи и царските люде. Разбирала от всякакви целебни билки. Помагала при изкълчено, навехнато, натъртено, стомашни болки и още толкоз много хорски страдания. Само дето на себе си не можела да помогне да зачене чедо от съпруга си, както си му е редът по Закон Божий.
Един ден престарялата баба Василка току й рекла: „Снахо, щом веке всичките стари лякове, барабар със самодивско биле, не ти дават полза за твоята болка, аз ти думам да смениш коча. - На народен език това означавало жената да легне с друг мъж, за да забременее, ако между съпрузите има някаква биологична несъвместимост. - Послушай ме, снахо! Срам, не срам, аз ти го думам туй нещо. Може пък синът ми Траян да е недъгав. И никому думица! Господ ще ни прости, щом е повелил само тъй да продължим рода си. И Света Богородица няма да ни се разсърди. Нали и тя е заченала не от нейния си стопанин, а от Светия Дух.”
Хрисана навела виновно глава. Нищичко не посмяла да отдума пред поприведената баба Василка. Как тъй тя, дъртата жена, ще я подучва да стори такъв грях. Да легне при чужд мъж и сама да му се даде. Хем не смеела да скърши хатъра на свекърва си, хем се бояла да не би тя хитро да я подмамва да стори туй чудо, пък после да я наковлади на сина си Траян. Побързала да си намери някаква къщна работа. Избягала от молещите очи на старицата.
Подир някой ден, когато двете жени останали сами, старата пак подхванала: „Чедо, недей се плаши! Няма да те издам на никого. Щом аз сама ти се моля като на Господ, имай ми вяра. Никой няма да научи. Аз сама съм ти подбрала един красив мъжага. Пък и ти може да речеш кой ти е по око и сърце”. „Не мога, мамо! - отсякла Хрисана. - Аз таквиз неща не мога да сторя. Срам ме е. После как ще погледна Траян в очите.”
Старата не се предавала: „Пак си помисли, снахо! Аз веке скоро ще ида при Свети Петра. Искам с внуче да му се представя пред неговите порти. Как щяло да ида там с празни ръки. Ни внуче, ни внучка. Другите жени му се представят с цяла тумба внуци, правнуци, пък аз тъй сама-самичка. Като някоя просякиня ли да му се представя аз?”
Хрисана пак отказала да стори такъв грях пред мъжа си…
Както е речено, Господ сам си знае работата…
По време на един няколкодневен царски лов из горите на изток от река Златарица чак към хребетите зад река Буйновщица цар Иван Александър си навехнал глезена на крака. Двама яки мъже му помагали, докато се прибере в крепостта Братановград. Веднага наредили на знахарката Хрисана да се заеме с лечението на пострадалия…

ІІ.
Цар Иван Александър не скривал, че е човек с дух младежки. Макар и пострадал при лова в пролома на река Буйновщица, още като зърнал красивата знахарка, по навик засукал рижия си мустак. Позагладил с привичен достолепен жест широката си царствена брада. В залисията си забравил и болка, и свян. На възраст бил, ама пред хубавите жени „казвал назад” на по-младите мъже. Баш по тази причина доста по-младата от него царица Теодора, еврейката, го дебнела като върла невестулка, да не би да кани в ловните си покои я чужди невести, я моми куражлии за царския мерак. Горката наивница! Колкото неведоми са пътищата Божии, още по неведоми са пътеките на царския лов. Иван Александър тъй обичал веселите компании, че никакви женски капани на съпругата му не били в състояние да го възпрат, реши ли да си направи кеф. Веселбите с млади жени му се услаждали повече от тръпките на старото вино, подсладено с трийсет и три билки. Не прощавал на печените яребишки бутчета, но най му се нравели женските кълки.
Хрисана застанала пред царската особа, приведена като за покаяние пред свещеник. Посмяла само за миг да го погледне в сините очи и свела поглед. Усетила в тяхната мъдра закачливост нещо странно, не както в зрелия поглед на погиналия си възрастен свекър, бащата на Траян. Тези очи й приказвали по-иначе. Не като на чужда невеста, а като на жена с достойнство.
Превързала навехнатото място на царския глезен. Наложила го първом със счукан кромид лук, а после и с отвара от билки. Привързала го с бяла кърпа. Наканила се да си тръгне. Ала той я възпрял:
- Почакай, булче. Не бързай толкоз! Никъде няма да ходиш сега! Тази нощ трябва да ме излекуваш. Лечи ме, както знаеш, ама утре заран трябва да съм на бойна нога. Дълъг път ме чака чак до дълбоките долове край Стара река.
Хрисана разбрала, че цяла нощ няма да има сън като сън. Кракът на царя ще се цери по най-бързия начин! Поразтрила отново царския глезен. Уверила се, че няма счупване на костта, щом като не е посиняла кожата му. Наложила го отново със счукан кромид лук. Потърсила още билки. Направила още по-благи мехлеми. Току сменяла студените компреси с разни нови билкови настойки. А царят позадрямвал и пак се събуждал. Хем го боляло, хем се глезел. Щяло му се повече да се порадва на младата си лечителка. В стаята били само двамата.
Царят и той е човек. Царете също събуват гащи. Поразсъблякъл се. Облякъл дълга бяла везана риза. По някое време рекъл на знахарката:
- Ти, булче, каква челяд имаш? Момчета? Момичета?
Той знаел всичката истина, ала нарочно подпитвал тъй. Умеел как да се докосне до болката на младата жена. За всяка жена няма нищо на света по-мило от децата ?.
Хрисана се поотпуснала. Усетила в благия глас на господаря човешка загриженост. Решила да му се довери. Да му изплаче неволята си:
- Аз, Ваше Величество, тая много тежка мъка на сърцето си. Нямам си още никаква челяд. Вече четвърта година, откакто съм под венчило, пък Бог не е каил да ме наспори с бебе. Отбирам от билки всякакви. И на самодивското кладенче, дето е ей там по-надолу, вода съм наливала посред нощите. И билка каква ли не съм брала. Не би и не би. Наскоро по Спасовден с други невести спахме на росен, ей там, на оттатъшния скат на хълма Кандиловец. И пак не би…
Изповядала се Хрисана пред възрастния човек, а не пред царя. В постелята си той бил като всеки друг болнав мъж. А тя - ту права, ту приседнала по-настрани, както подобава на прилежна прислуга. Александър току изрекъл думи, от които на Хрисана хем й станало срамно, хем страшно, хем трудно.
- А мъжът ти? Той как е в постелята? Услаждаш ли му се, или ти обръща гръб, още като си легнете вечер?
Хрисана се позасрамила:
- А че коя невеста не се услажда на своя стопанин…
Брадатата уста на царя се подсмихнала многоозначаващо:
- Ти, булче, щом отбираш от билки всякакви, сега що не изпиташ да се поцериш с един царски цяр?
Стъписала се Хрисана. За пръв път чувала за такова лечение. За нея било унижение да се покаже лоша знахарка. Рекла му тихо, тихо, сякаш продумвала най-срамните думи в живота си:
- Аз, Ваше Величество, хич не познавам таквоз биле. Всякакви треви съм брала, ама таквоз биле не мога да позная.
Отдавна минавало среднощ. Аха, да пропеят първи петли. Царят вече се бил съвсем разсънил. Болката му била отшумяла, ала не отпращал лечителката да си почине и тя. Поотгърнал ложето си, па рекъл през усмивчица, от която на Хрисана й полъхнало на мъжка похот:
- А, знаеш я ти, булче. Знаеш я и още как! Ха, ела пак да ми поразтриеш ногата от долу до горе, че да ми стане още по-сладостно на душицата.
Той продължавал да позаглажда добре поддържаната си брада. Високото му чело поруменяло, като да е пресушил три златни паници гъсто вино. Сините му очи се забивали право в женствената нейна пазва. Гледал там, баш както прегладнял котарак се взира към полицата с делва прясно мляко.
Попресегнал се отляво Александър, та прихванал нейната гореща ръка. Понаместил дланта й баш по средата на своите мъжки слабини:
- Ей го, тука расте той, царският цяр за твойта болка, булче.
Хрисана трепнала. Сякаш искра от буйни пламъци я парнала по ръката. Не изохкала. Нито се дръпнала. Била втрещена. Що да стори? Да бяга - няма накъде. Царска стража брани отвън! Да вика - ще събуди всичкия народ, що е из ловния дворец. Как тъй да стане за присмех и одумки нечисти?!
Рекла му с пресъхнали устни:
- Не бива тъй, господарю. Грехота е от Бога… Ако научи царица Теодора, жива ще ме одере…
Александър я подхванал още по-отблизо с лявата си ръка, по-силната. Той още от рождение бил левичар. Позасмял се с мекия си приятен глас:
- Недей се плаши, булче! Бог е високо, пък царицата - далеко.
Хрисана току притихнала в топлата мъжка прегръдка.
„Що мога да сторя аз, беззащитната! Предавам се на царската воля” - си рекла тя на ума.
Сам Господ й го пращал туй нейно изцеление. Баш тази нощ дошъл сгодният случай да изпълни заръката на своята свекърва „да смени коча”. Когато една жена е решена да зачене челяд, никой грях не би я спрял. „Дано даде Бог да стане чудото! - повтаряла си тя и радвала душата на Александър. - Аз съм венчана булка. Стига съм се нареждала до недъгавите и яловиците…”
Той си отвзел своето. Хрисана се прислонила настрани. Оправдала срама си: „Божието - божие, кесаревото - кесарево”.
Сутринта и царят, и знахарката били с грейнали очи, сякаш току-що били взели великденско причастие. Хрисана се втурнала пъргаво към кухнята, за да участва в приготвянето на царската закуска. Пък Иван Александър свикал своите доверени хора и бодро им наредил:
- Всички по конете! Ще ловуваме нататък. Тръгваме по римския път към падината на Буйновщица! По-сетне ще идем и до пролома на Стара река, по-надолу от Стеврек…
Сред ловците подрипвал като отвързано жребче Траян, съпругът на Хрисана. Всички били благодарни на знахарката, че е успяла да излекува болката на царя само за една нощ…
Ала, както е речено от стари люде: баш в оня ден дяволът си нямал никаква друга работа.
По време на лова в дълбокия пролом на Стара река в подножието на Лиса планина, както се вика на крачка от малкия летен царски дворец, срещу царя се засилили две подплашени диви прасета. Царските стражници ги пресрещнали кой със стрела, кой с копие. По-малкото животно се строполило на земята. Пък по-едрото връхлитало направо към Иван Александър. Всички знаели, че няма нищо по-свирепо от озверено диво прасе! Със сетни сили срещу звяра се хвърлил Траян само с един остър нож в ръка. Глиганът го порнал със своите дълги бивни и се строполил на крачка от царя. Не минало много време и окървавеният смелчага издъхнал…

ІІІ.
Хрисана хич не се стърпяла. Още щом отминала царската ловна дружина, тя се завъртяла около свекърва си. Доверила й насаме всичко, както си е било през нощта, когато тя лекувала навехнатия глезен на царя. Баба Василка просияла от щастие и надежда:
- Сполай ти, Боже, за този царски цяр!
- Срам ме е, мамо. Сама ще се изкажа пред Траян някоя нощ.
- Да не си гъкнала, чедо! - сгълчала я тревожно баба Василка. - Такъв царски цяр може да ти се случи сал еднъж на сто години. Потрай сега да видим дали ще поникне хаира му на царя. И пак ти хортувам, никому думица!
Хрисана приказвала със свекърва си съвсем откровено. Тя я почитала като същинска родна майка. Навремето расла сама край баща си. Била останала отрано сираче:
- Как тъй да скрия от Траян. Той сам ще ме разкрие. На сън ще му се изкажа. Аз не познавам друг мъж, освен него…
Баба Василка все едно, че не я слушала. Отново й наредила:
- Пък той, ако рече да повтори царския си цяр, ти хич недей му се опъва, булка. Цар е туй! Не е някой вироглавец, да те търкулне насред горската поляна и да духти към друга булка…
Старицата отдавна чакала такъв сгоден случай. Сега сам Господ й го бил пратил, без да си е мръднала пръста. Тя много добре помнела, че като дете нейният най-малък син Траян е боледувал от онази проклета болест заушка, от която много момчета после оставали ялови. Цял живот таила своето съмнение и на никого не го изказвала, за да не осрами чедото си. Затова баба Василка се зарадвала от сърце на откровението на нейната снаха.
Хрисана хем си умирала от срам, хем се радвала от топлата надежда, че най-сетне може да е заченала своя рожбица. Надявала се на самото чудо. Дотогава не й помагали нито билки, нито магии, нито вонещи води от топли извори.
Чудото станало. Тръпнела младата жена. Пърхала като весела пеперуда, когато споделила радостната вест с баба Василка. Първо на нея се доверила. Не бързала да каже на Траян, да не би пак да се е заблудила, както няколко пъти преди това.
Баба Василка си знаела работата. Тутакси разгласила по всички в малкото селище покрай крепостта Братановград, че снаха й не е празна вече. Заченала от самодивското биле, откакто през нощта срещу Спасовден спала на билката росен в гората по източния скат на Кандиловец. Хрисана тръгнала сред хората с вдигната глава. Дотогава все се свивала от срам, че не я бива да стане майка.
Цар Иван Александър се догаждал най-добре откъде иде радостта на двете жени. Нямало как да не усети благодарността в погледа на баба Василка и в угодническите жестове на Хрисана. Вече не се налагало да лекува младата жена със своя царски цяр. Много се пазел да не би лоши издайници да го наковладят пред царицата. Ала в мъжкото му сърце се спотайвала сладка надежда: дано чедото на знахарката да е момче! Вече имал достатъчно дъщери от Теодора. А нова мъжка рожба така и не се пръквала. Царевият наследник Иван Шишман не задоволявал достатъчно мъжката му гордост. Честта му била накърнена. Ала не смеел дума да продума пред Теодора за своята потайна мъка. Затуй изчаквал да научи какво ще е бебето на лечителката.
Момчето се родило едро и здраво! Бабувала му щастливата Василка. Със собствените си треперещи ръце го показала на белия свят. Не след дълго време намерила сгода да се похвали на царя за своя внук. Рекла му дълбокомислено:
- Бог взел, Бог дал… Бог ми взе чедото, Бог ми даде внуче, царчето на баба!
Цар Иван Александър се чувствал задължен пред паметта на своя спасител. Отдавна се канел да се извини на старицата за смъртта на нейния син Траян. Все не идвал сгоден час да го направи. От нейните мъдри думи той тъй се разнежил, че сам не се угадил как изрекъл:
- Искам да е чиста съвестта ми. Ще го сторя туй сираче царски кръщелник.
Баба Василка го гледала с такива благодарствени очи, че сякаш му направила магия да й рече баш най-чаканите слова. И тогаз царят продължил:
- Бабо Василке, на Свети четирийсет мъченици ще го кръстим в манастирската черква на хълма Чуката. Братан ще го наречем. Тъй ще го казваме и този ловен дворец - Братановград. Стига вече сме го зовали с това ромейско име!
- Ще ви бъдем покорни до гроб! И аз, и снахата ми Хрисана. И най-много малкият Братанчо, щото ще бъде царски кръщелник.
Като изричала тия думи на учтивост и покорство, баба Василка хитричко се подсмивала. Нарочно давала знак на Иван Александър, да се догади, че тя знае за неговия царски цяр. Той е задължен да се погрижи за своето чедо, както подобава на царски наследник. Добре я разбрал царят и се притаил. Не я осъдил, че го изнудва. Отдавна жадувал да погали нова момчешка главица от своята кръв. Бил добряк по душа. Без думи се разбрали двамата. Зрели хора били. Знаели как се пази такава кръвна тайна. Тихомълком сключили договор за мълчание. Една мъдра тракийка и един зрял мизиец заключили устите си за произхода на Братан. Така те отключили сърцата си в името на единението на хората от двете страни на Стара планина…
Неусетно дошло време за кръщенето на момчето. Мартенският ден бил топъл. Кокичета цъфтели край ниските постройки на манастира „Свети четирийсет мъченици”. По оголените от сняг полянки на Чуката жълтеели свежите свещички на безчет минзухари. Благите лъчи на следобедното слънце позлатявали островите неразтопен сняг. Денят бил царски!
В малката манастирска черква царяло небивало оживление. Игуменът отец Иван току се притърчал ха към щастливата баба Василка, ха към олтара. Да не би да забрави нещо от ритуала. За пръв път щял да кръщава царски кръщелник.
В черквата влезли хората от височайшата свита. Най-отпред пристъпвал достолепно цар Иван Александър. Одеждите му - злато и сърма! До него вървяла в пищната си премяна царица Теодора. Малко сърдита изглеждала. Царят нарочно не искал да се набива на очи. Насила я убедил да приеме да иде в този по-закътан манастир. Царицата щяла да бъде много по-доволна, ако кръщенето е в Търновград, в голямата черква „Свети четирийсет мъченици” край Етъра. Да има пред кого да се покаже каква е хубавица. А в манастира на хълма Чуката били само няколко по-отбрани търновски боляри и прости обитатели на крепостта Братановград.
Игуменът отец Иван, който бил стар приятел и изповедник на царя, започнал ритуала. Подали разголеното кръщелниче на царица Теодора. Тя го поела като с чужди пръсти. Сякаш се бояла да не я ухапе като диво коте. Потопила го криво-ляво в позлатения кутел със светена вода. Малкият Братан се разплакал. Гласът на неговия плач се смесил с песента на отеца, който го ръсел с китка от босилек, потопена в лъскаво котле с осветена вода. Черквата ечала от странната смесица на бебешкия плач и попските ектении. Отец Иван подхванал Алилуя. Кръстникът и кръстницата обикаляли около кръщелния кутел. Теодора тръпнела от досада по-скоро да се свърши тази олелия. Цар Иван Александър напротив - гледал самодоволно. Всичката глъчка радвала сърцето му. След толкова щерки от царицата, най-сетне имал момче! Макар и от бедна майка…
Отец Иван внесъл малкия Братан в олтара с Христовото разпятие. Старата песен „На многая лета” ечала свежо, жизнеутвърждаващо. Отецът изпитвал истинска радост от това свещенодействие. Той не кръщавал какво да е бебе от простолюдието, а един истински царски кръщелник. Нещо много повече. Той се догаждал, че царят, с когото били приятели, само от неудобство още не му се е изповядал за извора на своята потайна гордост, че става кръстник на това мъжко сираче.
Царица Теодора продължавала да нервничи. Нещо недобро се загнездило в красивата ? главица. Що ще такава радост в очите на Иван Алексадър? Защо той така се е възрадвал на чуждото момче. Поне да беше наследник на някой по-знатен болярин или велможа, а то - дете на някаква си знахарка, която веднъж лекувала Александър, и на прост викач от неговата ловна дружина, който погинал, за да спаси царя си. Царицата затаила съмнението си за нещо нередно и злобата й започнала да вие своето змийско гнездо. В Царевец тя си имала достатъчно доверени хора, които щели да й разкрият тайната на царя. И тогава - да му мислят провинените!..
От присъстващите на кръщелното тайнство едничък отец Иван знаел, че преди двайсетина години цар Иван Александър не се е развел със съпругата си, за да се ожени от голяма любов за младата еврейка Сара. Само ловната страст го пратила в прегръдките на търговската щерка. Момата доста дълго време го държала на къса каишка, далече от съблазънта на бедрата си, използвайки какви ли не еврейски примамки.
Вечерта подир кръщенето царица Теодора за пръв път пренощувала с царя в ловния дворец край река Златарица. Тя никак не обичала да се разделя с престолнината. От този ден нататък Иван Александър вече никога не наричал крепостта със старото име, а само с названието Братановград. Уж го изричал неволно. Пък неговите царедворци нарочно започнали да го повтарят тъй, за да угодят на владетеля. Така наименованието на крепостта и местността край нея останали с две имена - Братовановград и Братановград…
В днешно време в град Златарица продължава раздвоеното название на околността. Все повече хора от съседния град Елена и недалечните села Миндя и Мерданя предпочитат името, дадено от цар Иван Александър.

ІV.
В ония стари времена в Братановград Баба Василка се разболяла лошо. Усетила, че дните й са преброени. Помолила да повикат отец Иван, за последно причастие. В предсмъртната си изповед тя изказала на игумена на манастира своята най-голяма тайна. Признала му кой е истинският баща на внучето й Братан. Тогава и отецът на свой ред й доверил, че самият цар Иван Александър го е помолил да стане наставник на неговия кръщелник и да бди над него като за царско чедо, ала дума да не продумва пред никого.
Старицата се пренесла в отвъдното с помирение. Хем не отнесла тайната си в гроба като някоя крадла на деца, хем поверила внучето си в сигурни ръце. Заръчала на игумена да помага на Братан и най-вече да го научи на писмо и четмо.
Подир смъртта на мъдрата старица отец Иван повикал веднъж в черквата Хрисана за изповед след поредните пости. Казал й, че самият цар Иван Александър му е поверил да пази едно завещание за нейното момче Братан, скрепено с царски хрисовул. Тогаз отецът й подарил дъсчена икона на Света Богородица. Казал й, че на гърба на иконата е записал точно къде е скрито завещанието. Обяснил й как да го намери и да го предаде на сина си, ама да не избързва, а чак когато порасне момчето.
Преди това отец Иван грижливо бил разцепил царския печат на две плочки. Едната заделил за медальон на малкия Братан. Другата плочка, заедно с грамотата и бебешкото пъпче на царския кръщелник, завил в мека ярешка кожа. Поставил малкото вързопче в една делва и ги заринал на потайно място.
Когато предавал на Хрисана иконата, отец Иван й рекъл доверително:
- Според тайната грамота, царският кръщелник, кога навърши пълнолетие, става болярин на земите, що са сключени между реките Златарица и Старата река, дето е откъм изгрев слънце. Владението опира на юг в самата висока планина, пък на север - чак къде хълма Романа, зад селото Кесарево и по-нататък, дето двете реки се вливат в Етъра.
Хрисана толкоз много се зарадвала, че тутакси сторила дълбок поклон на отеца, сякаш той е самият оживял свети Иван Рилски. Разцелувала и двете му сбръчкани ръце. Той не спестил да й даде торбичка със сребърни монети, оставени от царя за неговия кръщелник.
Вкъщи Хрисана разгледала иконата. Дълго се взирала в надписа: СТИ 40 МЧЦ 50 ПЛАДНЯ 60 ЗАНИК 70 ЦР ИВАН АЛЕКСАНДР БРАТАН. Тя била неграмотна, ала погалила с трепет написаното, както се чете текст от Библията и както се гали главица на родно чедо. После окачила с връвчица на вратлето на Братан златния медальон и скрила иконата в най-потайния си багаж.
Ала, както е речено - много хубаво не е на хубаво.
Царица Теодора научила от царския писар съдържанието на големия дар на Иван Александър за кръщелника Братан. Запитала хитро царя:
- Защо ти, Александре, си тъй щедър към кръщелника си Братан?
Царят отвърнал бързешката:
- Правя го от добро сърце. Да помогна на едни от многото бедняци, дето са прокудени от родните им места в Долната земя.
Теодора хич не му повярвала. Отново наредила на свои доверени съгледвачи да проучат царската тайна. Тя познавала добре съпруга си. Той бил щедър, много щедър. Ала само за своите родни деца от двете си съпруги. Нейният женски усет й подсказвал, че в привързаността на Александър към едно чуждо момче не може да няма нещо съмнително. Решила на всяка цена да намери царското завещание и да го унищожи. Уверена била, че то не ще да е у Хрисана. Сигурно е у някой доверен царски човек. Няма кой друг да е, освен игуменът на манастира край река Златарица, отец Иван! Тя знаела за тяхното отколешно приятелство. Те били на еднаква възраст и се спогаждали, като да са родни братя.
Като не могла да открие завещанието, Теодора решила да сплаши царя. Заявила му направо:
- Искам на тепсия или завещанието, или главата на кръщелника! - Пък по-сетне уж между другото му припомнила: - Във всякой дворец дреме на скришно по някой си Иванко.
След такава открита заплаха Иван Александър се предал. Той донякъде вярвал на слуховете, че Сара е отровила неговия син Иван Асен от първата му съпруга. Не искал да я настройва срещу себе си. Наредил на отец Иван да унищожи завещанието с тайната надежда, че игуменът на манастира няма да се подчини и все ще измисли нещо, за да защити Братан.
Царица Теодора заповядала на свои хора да разкрият къде е скрит царският кръщелник Братан и да го удушат.
Иван Александър научил за намеренията на Теодора. Разтревожил се много. Когато останали насаме в семейните покои, я попитал:
- Царице, какво ти додява туй нещастно сираче?
- Додява ми, че взема от залъка на моето чедо. Александре, опомни се! Защо все нарушаваш свещения завет на хан Кубрат. Колкото повече се раздробява владението ни, толкоз повече то отслабва. Не виждаш ли как ни притискат османлиите от юг, откъм Романя?
Царят не знаел за подозрението на Теодора. По време на кръщенето, още като зърнала малкия Братан в черквата, тя ахнала от изненада. Момченцето й се сторило твърде добре познато. Широчкото лице с високо челце и светли живи очета били също като на царевия наследник Иван Шишман. Едвам се сдържала да не го удуши. Нямало как да го стори. Щяла да разгневи съпруга си. И то не къде да е, а в черква.
Слушал я Иван Александър и не вярвал на ушите си. Еврейката сякаш имала право. Рекъл й:
- Братан ще е само един болярин. Какво толкоз ще стане?
- А има ли други боляри да са царски кръщелници? Апетитът идва с яденето. Щом порасне, вълчето става вълк. Той ще се нарече Братан Шишман и първом ще ни отнеме летния дворец, дето е в горите край пролома на Старата река. По-сетне ще си обяви княжество с престолнина Преслав. Не ли тъй си отцепиха княжество в Карвуна Добротица и братята му? Стигат ни на нас двете царства. Търновград за Иван Шишман и Бъдин за Иван Срацимир. Ами Момчил войвода в Родопа планина, ами Хрельо вайвода в Рила планина и още други непокорници по краищата на владенията ни…
Слушал я царят. Проумявал словата й. Хитруша била царица Теодора. Мъдра по еврейски. Твърда и упорита. Пък той бил Мека Мара. Не смеел да скърши хатъра на никое от чедата си. Кое от кое повече му били скъпи. Ала на тази възраст вече най-мило му било последното момче, изтърсакът Братан.
- Туй хич не мога да го повярвам! - отсякъл с мъка Иван Александър. - Не разрешавам и косъм да падне от главицата на царския кръщелник.
Царицата не му отвърнала нищо. Само се заканила наум: „Бъди спокоен! На отрязана глава кой ти брои космите…”
Следващия ден Теодора отново притиснала царя. Този път го помъчила на мъжка чест:
- Александре, знам, че обичаш туй момче като свое чедо. Знам, че ти е жал за бедното сираче. Дай и ти своя курбан! Всякоя корона иска жертви.
Думите на Теодора го сразили още повече, когато изрекла:
- Ако бях родила още едно момче, със собствените си ръце щях да го удуша…
Иван Александър хич не се усъмнил в заканата на Теодора.
Три дни и три нощи умувал царят как да спаси царския кръщелник. „Как да откъснеш живо месо от себе си? Грехота е да посегнеш на родното си чедо!” - мислел си възрастният мъж.
Теодора пак го запитала:
- Александре, кога ще склониш най-сетне да изгоря завещанието на кръщелника? Не ли съм ти драга вече?
Като не можал да измисли нищо друго, царят рекъл съкрушено:
- Нека бъде воля твоя, царице. Не барай момчето, докато съм жив. После, каквото щеш…
„Боже, поверявам последното си мъжко чедо в твоите ръце. Ти отсъди…” - помолил се в дворцовата черква цар Иван Александър.
След този разговор той оставил съдбата на Братан в Божиите ръце. Обичал го, както всички свои деца, ала бил безсилен да го защити от властната Теодора. Веднага съобщил на отец Иван да скрие още по-добре момчето. Никой, освен него, да не го знае къде се намира.
Отецът пратил хабер на Хрисана и тя повела чедото си из планината. Скитали се ту отсам високите била, ту оттатък. Прехранвали се някак си. Имали нещичко, прикътано от царското подаяние. Понякога се обаждали на отец Иван по доверени хора и пак изчезвали из горите като просяци.
Като нямали сигурност от съгледвачите на Теодора из Стара планина, решили да отидат в Долната земя, зад голямата планина. Заселили се там в някое селище, вече опустошено от османските спахии. Братан растял, ала най-голямата мъка на Хрисана била, че няма кой да го учи на четмо и писмо, както им наредил отец Иван. Пак се завърнали на север от планината, в долината на река Буйновщица. Братан станал послушник в малкия манастир „Света Троица”. По-насетне се преместил и по другите манастири из околността. Така царският кръщелник се изучил за писар, а после и за даскал.
Царица Теодора беснеела от гняв. Нейни съгледвачи търсели Братан навсякъде. Няколко пъти сплашвали отец Иван да изкаже къде е скрито завещанието на цар Иван Александър, ала той все отричал. Твърдял, че го е изгорил още преди време. Не казвал и къде се намира Братан, макар да знаел манастира, където царският кръщелник бил послушник. От време на време навестявал момчето, за да го напътства…

V.
Според старото предание, в студения зимен ден царица Теодора изпратила за пореден път своите най-доверени съгледвачи да разпитат отец Иван къде се намира царският кръщелник Братан и къде е скрито завещанието на цар Иван Александър. Наредила им сурово:
- Хич не ми се връщайте тук без онова копеле! Под дърво и камък го дирете! Изтръгнете езика на онзи дърт поп, но го намерете! Искам две глави тук! Ще казвате, че туй е заповед на младия цар Иван Шишман!
Теодора беснеела от яд. Тя никак не можела да допусне в царството край Търновград да има жив още един бъдещ претендент за престола, наред с нейното чедо.
Тръгнали двама яки мъжаги и скоро се озовали при отец Иван в манастира край река Златарица. Разпитали стария човек. Излъгали го, че ги праща Иван Шишман. А той:
- Щом такава е волята на младия цар, вземете моята глава. Не посягайте на Братан. Грехота е от Бога да посегнете на едно сираче на бегълци от Долната земя.
Отецът бил сигурен, че младото царче не може да нареди такова нещо. От баща му знаел, че момчето го обича и уважава. Мълчанието било едничкото оръжие, с което игуменът можел да се противопостави на пратениците на царицата. Той се бил заклел пред Бога да опази жив царския кръщелник Братан…
Когато се завърнали в Царевец, доверениците на Теодора й поднесли една неголяма черна торба. Единият рекъл шеговито:
- Отец Иван ти праща армаган, твое величество.
Другият мъж се подсмивал доволно и чакал да види какво ще рече царицата.
Теодора се навела към разтворената торба. Изпискала нервно. Отвътре я гледал присмехулно самият отец Иван! Изкрещяла от ужас. Тутакси забола острите си нокти право в двете очи на рошавата попска глава.
Веднага заповядала:
- Бързо изхвърлете този смрадливец от Лобната скала!
Мъжете се забързали към крепостните стени на двореца. Скоро спрели там. Ала в мига, когато захвърлили торбата надолу, други трима стражници ги подхванали с яките си ръце и ги изблъскали право към ледените води на буйната река Етър.
Те не били проумели истинската същност в заповедта на царица Теодора. При всяко кърваво престъпление са осъдени най-малко две човешки глави.
Младият цар Иван Шишман случайно научил за гибелта на отец Иван. Попитал Теодора:
- Мале, как си посмяла да посегнеш на този свят мъж? Той беше най-добрият приятел на баща ми!
- Лъжеш се, Иване! Владетелят няма приятели. Владетелят има само мечове…
Някой от царедворците разказал на цар Иван Александър какво е видял край Лобната скала. Той не знаел чия е била главата в черната торба, която стражниците захвърлили в гибелната пропаст. Царят помислил, че става дума за главата на Братан Царския кръщелник. Преди това и други негови деца били умирали, но лошата вест за последното момче, сразила бащиното му сърце. То се пръснало от мъка. Внезапният сърдечен удар сложил край на царуването на цар Иван Александър, което продължило четиридесет години.
Било 17 февруари 1371 година след раждането на Христос…

Подир гибелта на отец Иван тайното завещание на царя било опазено. По някое време позастарялата Хрисана предала на сина си Братан старата икона с бележката на отец Иван. Заръчала на сина си, когато навърши пълнолетие, да намери завещанието и да прилепи своя медальон към другата плочка на царския печат. Така ще може да докаже неговата сила пред царедворците, за да се възползва от завещанието.
Научила Хрисана за кончината на царя, ала нищичко не казала на чедото си. Петгодишният царски кръщелник Братан нямало как да проумее, че за втори път става сирак. Този път починал неговият кръвен баща.
Подир смъртта на остарялата Хрисана царският кръщелник станал родоначалник на Братановия род. Не се знае дали някога той се е срещнал тайно със своя полубрат цар Иван Шишман, без да му се изкаже кой е. Задомил се малко късничко. Народили му се три дъщери и трима сина. Доживял до внуци.
Царският кръщелник Братан не успял да потърси завещанието, защото подир гибелта на отец Иван царица Теодора успяла да прати за игумен на манастира на Чуката своя доверен човек отец Ангеларий. Той не позволявал и птичка да прехвръкне наоколо, без да се проследи къде стъпва и какво върши. А по-късно земите наоколо били похитени от османските поробители и нито Братан, нито наследниците му си направили труда да потърсят старото завещание. И все пак някой от следващите потомци е хранел надежда, че рано или късно ще може да се потърси стария документ. Затова преписал бележката на отец Иван от иконата и в една семейна библия, та да не би да се похаби…

На 17 юли 1393 година османските нашественици превзели Търновград. Много от хората на престолнината се пръснали из близката планина. Една част от тях потърсили убежище край Братановград. Уви! Крепостта била разрушена. Черквата - опожарена. Поселението наоколо се смесило с бежанците от Търновград и тръгнали да дирят подслон по-надолу по течението на реката. Едни от тях отишли доста надалече, чак в местността Песчана. Други пък спрели по-наблизо в долината под високата Чука. Запалили огньове, за да си сготвят топла храница. После останали там, за да си пазят огнищата. Мястото им харесало. Нарекли селището си Златарица. Реката със златоносен пясък сама им подарила своето име за вечно ползване. Не потърсили никакво царско благословение. Вече нямало български цар. Сам Бог им бил господар и повелител на делата им.
След време и хората от Песчана се завърнали в Златарица, за да направят по-голямо селището край бреговете на реката…
По-късно две от дъщерите на Братан Царския кръщелник се задомили в Златарица. Синовете му си останали в балкана. За препитание отглеждали домашни животни. Нарекли махалата си Братанци. След време името на селището се сменяло няколко пъти…
Преданието не казва точно кой е преписал старата бележка от иконата на Света Богородица в опазената от ония времена вехта Библия…
В съдилището на Времето Историята никога не се кълне в Библията. Тя не казва цялата истина. Занимава се с обобщенията на самите владетели за техните дела. Само преданията и легендите разказват за истинските човешки преживявания на хората…

2006