ПОСЛЕДНА РАВНОСМЕТКА
Тръгвам за работа все по една и съща улица. Вслушвам се в себе си като птица - с притворени очи, вслушвам се и си мисля каква малка седефена капка съм в този човешки океан, за щастие огрян от слънцето, и как малката капка носи всичко онова, което носи и целият океан. Всъщност човекът е неизброден океан, и най-елементарният, макар и да не съществува най-елементарен човек. Да, макар и да не съществува, защото, колкото и да си мислим, че има елементарен човек, то той все пак е венецът на нашата стара Земя.
Свикнал съм с всичко по този път - с къщите и оградите, с будките и витрините, с дърветата и електрическите стълбове. Зная къде лепят афишите, съобщенията на градския съвет, некролозите. Хвърлям по едно око, научавам какво е станало и какво има да става, какво се разпорежда и препоръчва - и продължавам. Когато съм недоволен от нещо, от себе си като съм неудовлетворен, вървя и си викам: обичай, човече, слънцето, загдето те грее, обичай водата, дето утолява жаждата ти, обичай въздуха, който дишаш с отворени гърди, росата… Малко ли неща има в тоя живот за обичане!
Така неусетно стигам до работата.
Преди няколко дни по пътя старец, с побеляла коса и кокалесто тяло, лепеше некролог на завоя на улицата. На този завой на три метра от дървеното табло има циментов стълб. Старецът залепи и на него. Нищо друго не ми е останало в ума от моите залисии, само това си спомням.
Привечер на път за дома погледнах некролога. Изтръпнах - целият беше одраскан с мастило. Тънките линии на автоматичната писалка първо го бяха направили на дълги ленти, после се виеха като змии пепелянки така, че трудно можеше да се разчита текстът. Нататък линиите са се ограмотили, ох, боже, ако и това беше грамотност, и написали: „идиот”. Вторачих очи. Мъж на шейсет и две години, починал след кратко боледуване. Реди се на листа един от тия известни текстове, които не се пишат за определен човек, а се разпространяват от печатниците. Опечалени - „близки и познати”. Имена няма.
Мисълта ми ругае писалката - некролог е това. Вървя и си мисля - има, Гоце, нещо в тия шейсет и две години, което е озлобило писалката и е изгонило имената на опечалените от некролога. От живота ги е изгонило.
Вървя и гледам на следващото дървено табло възрастен човек с протегната ръка, към налепените некролози, обяви, съобщения. Изтръпнах. Гоце, викам си, сигурно тази ръка държи писалката. Тръпен се приближих на няколко метра. Правя се на разсеян - зяпам в небето, гледам надвесилия се над балкана облак, предният му край, който бавно пълзеше от чука към чука.
После крадешком поглеждам - човекът с побелялата глава бавно и внимателно късаше пак на ленти някакъв ситно изписан с печатни букви лист. Затаих дъх. Човекът спокойно, вглъбено продължаваше да работи - късаше леко залепения лист, помагаше си с нокътя на малкия пръст, после хващаше отлепеното късче и леко го теглеше надолу.
Под тези малки ленти се появяваше друг текст. Ръцете ми се попотиха, запалих цигара и си давах вид, че изчаквам някого, за да не смутя човека. А той не забелязваше нищо наоколо, беше потънал в мислите си, и нямаше какво да го смути.
Лицето му имаше меки, добри черти, спокойно и тъжно едновременно. Когато привърши работата си, старецът протегна длан и я завъртя по показалия се отдолу лист - да го почисти ли, да го погали ли.
Постоя така пред листа, запали цигара и бавно тръгна по пътя си. Изчаках да се отдалечи, да откънтят неравните му стъпки и приближих таблото.
Погледнах - беше пак некролог. Жена на шейсет и две години, починала след дълго, мъчително боледуване. Гледай ти, рекох си, след дълго боледуване обикновено омръзва болният, а тук… Зачетох: „Осиротяхме. Няма я топлата и гальовна ръка…” Опечалени: съпруг - Петко, брат - Денчо, дъщеря - Янка, зет - Давид, снаха - Ваня, внучета: Петко, Митко, Гошко, Денчо, Пенка, Мимето, Гина, Янчето, приятели, близки, роднини…
Поотрих и аз листа на скоравените места от лепилото. Всъщност погалих лицето на тази майка и баба. Вглеждай се, вглеждай се и ти, Гоце, в стъпките си по тая земя, защото я гледай колко е важна всяка стъпка в живота. Преценяват хората тая стъпка и днес, но и утре…
Слънцето си беше пробило път през облака и лъчите му весело заиграха по улицата. Преместиха се към тротоара и светнаха върху очистения лист на некролога.
