Атанас Славчев

Днес беше събота и внукът, с жена си, трябваше да дойде. Щеше да му донесе от ония малки жълти хапчета, от които болките стихваха. Старецът щеше да се оплаче, че “гастритът много мори, брей!”, ще позволи да пипне корема му, “да не се плаши” - станал е твърд като дъска и не го боли. Само дето нощем, по едно и също време, викаше от болка, пък и гледаше да не се събудят, че ще му е неудобно.

Преди десет години, когато беше на петдесет и нещо, чу по радиото един професор да казва, че хората, дето редовно бягат, спортуват де, живеят много. Старецът мисли цяла нощ, а сутринта почна да бяга край барата. Попитах го защо тича. Обясни това, което бе чул и видя, че го гледат със съжаление, а вечерта синът му каза “да не се излага така пред хората, да яде и пие, че това е.”

Послуша сина си, но и да пие спря, за цигари - не пушеше, то и целият им род не пушеше… Скоро след това внукът се ожени и се прибра в селото. Но работата му бе някаква така, че си идваше само в събота.

Когато се събираха всички, старецът виждаше, че пие само синът му. А пък после… какво стана и как, старецът не можа да разбере. Беше си купил кутия лакта и беше изял половината. И когато отиваше към шосето - нещо му прилоша. Полежа край пътя и му се размина.

После поиска да иде при фелдшерката, но внукът каза, че ще го заведе да го прегледа един професор. Отидоха и при фелдшерката, и при професора. Тя, като го прегледа и разбра, че досега не е боледувал, каза, че лактата сигурно е била развалена, но вече “няма страшно, да е спокоен”. Професорът го изпрати на рентген, после пусна през устата му някаква тръбичка и рече да поостане малко в болницата, в “онкото”…

Мисълта, че е в “онкото”, не му даваше мира, нали на това “онко” му викаха раково. И той реши - рече на лекаря, че ако е рак, хич да не го режат, но ако е язва - е съгласен. Лекарят се изсмя и му показа една снимка - как може това да е рак, ами, че то всеки като го види, ще разбере, че даже и язва не е, ами гастрит…

И му показа точно къде е на снимката гастритът. Старецът се поуспокои. Но след седмица пак почна да се замисля - ами, че то нали има отделение, дето приемаха за гастрит и язва, защо са го сложили в “онкото”… Лекарят обясни, че като иска - да го преместят при язваджиите. Сложили са го тук, защото има повече и различни лекарства.

Тогава се засрами от страха си. А синът го успокои - плаши се, защото за пръв път отива в болница. А той, синът му, от болница хич не се плаши, даже в казармата нарочно излъгал, че го боли апендикса, за да го пуснат след операцията в отпуска. Старецът се поуспокои - така е, в болница досега не е лежал и сигурно затова му влизат в главата такива мисли.

В болницата се позачерви, пооправи. Изписаха го. Попита да иде ли на минерална баня, но лекарят каза, че минералната вода се продава и по магазините, и няма смисъл да блъска пътя. А пък на него баня не му трябва, защото вече е здрав, само от време на време ще го наболява.

Като го питаха как се чувства, казваше, че е много добре. Там, в “онкото”, имат всички лекарства и му излекували гастрита. Те можели да го оставят и в язвеното, но в онкото лекарствата са по-добри.

Отговаряха му, че “така е, в онкото лекарствата са по-добри”. И старецът обясняваше - ако на някого се случи да го заболи гастрит или язва, да иде в онкото да го излекуват по-бързо…

Вече мина една неделя, откакто го изписаха, и му беше добре, нищо му нямаше. После взе да му се доспива повече. Веднъж фелдшерката дойде, измери му кръвното и каза, че “при гастрита е тъй”. И той спеше до към десет сутрин, следобед - пак.

Понякога идваше при него брат му да го успокоява, че “гастритът много мори, боли де, повече даже и от язвата”. Много не го слушаше, какво разбира брат му, по-прост е и от него - едва завърши четвърто отделение, ами как се ожени… Сега акъл ще му дава той, дето нито с доктори е говорил, нито с професори…

А че е гастрит, гастрит е, то се знае. И ще боли от време на време… Внукът, когато си идваше, носеше едни хапчета, дето са против болка. Почне ли да боли - по едно.

Хапчетата помагаха. Но после болки пак имаше. А някаква буца отдолу все подпираше, подпираше…Каза старецът за буцата, но фелдшерката отговори, че “няма страшно, той, гастритът е така”.

Веднъж на внука дойдоха някакви гости. Един от тях разказа за баща си - имал някаква буца, закарали го в София и там я изрязали. Сега си е добре.

Скоро ще стане година, откак се върна от болницата, а отиваше все по-зле. Бусколизинът вече не помагаше. Но той, внукът му, нали скоро си бе купил кола. И старецът помогна за колата - даде хиляда лева. Ще го помоли да го закара в София, да я изрежат буцата и да му мине.

До събота си мислеше все това. Ще го занесат в колата, ще го увият добре на задната седалка и за два часа са в София. От операцията не се плаши. Че хубаво ли е буцата да го подпира и стомахът да го боли цяла нощ… Синът му се разсърди - де не безпокоят момчето. И кой ще се съгласи да го оперира, ако можело така, да го е оперирал професорът още докато е бил в болницата…

В събота отново се събраха всички и пак се съгласяваха, че “гастритът много мори”. За София не спомена. Тая седмица внукът бе довел и децата си - голямото на две годинки, малкото нямаше и година, държеше го снахата. Поиска да доближат малкото до него, но тя се направи, че не го чу. Но чу внукът като и прошепна ” че какво, ракът не е заразен”, а тя му отговори да си гледа работата.

Дойде пролетта. Старецът бе съвсем отслабнал, сили нямаше да се завие с одеялото. Идваха брат му, внукът, сядаха до тях синът и снаха му. Приказваха кой какво засял в двора си, че нещо тая година нямало да я бъде много плодовита след такава мека зима, че кога се е видяло друг път януари да е двайсет градуса… За гастрита не споменаваха. Болният ги слушаше, отваряше уста да каже нещо, но често не чуваха шептенето му и си продължаваха разговорката. После се разотиваха и той оставаше сам.

Бе последната събота на май. Надойдоха много хора - съседи, роднини, приятели. Бяха наобиколили леглото му. Виждаше в погледа им съжаление, страх… Очите на снаха му бяха влажни. Виждаше, че няма да го бъде, искаше за последно да види внука с децата му, но тях ги нямаше. Отвори уста да попита къде са, но устните му само помръдваха, без да издадат звук. После отляво нещо му припари, появи се бял облак…

В облака видя да плува внукът, водеше за ръката едното, голямото, малкото го носеше снаха му. Снахата дръпна едното, а някой каза, че ракът не е заразен. Облакът после се сгъсти и му олекна. Около него се събраха всички и ги разгледа по-добре. Повечето плачеха. Че защо, това нали не е рак, та даже и язва не е, гастритът много мори, а него не го болеше вече.

Те трябва да се радват, а не да плачат. Брат му притвори очите му. И тоя, брат му, като е най-прост и трябваше на крака да му доведе някога жена, що не си гледа работата, ами той ще му затваря очите - че то си е по-добре да си с отворени очи, а и внука си иска да види, толкова го чака, най-много заради него трябваше да гледа.

Чу, че някой плачеше, снахата ли беше, сестра му ли - не можа да разбере. Че откога не е виждал сестра си да плаче. А и снаха си - бе все засмяна, весела, крива дума никой не и беше казвал. И може би затова така се грижеше за него, докато лежа от гастрита.

Само на брат си не можеше да прости - някога баща им не му остави нищо, а той, големият, раздели двора по равно. А после брат му не можеше да се ожени, на крака жена му доведе - Руса. А Цвята не можеше да я гледа - какви ли не щурави мисли й идваха.

А той, най-големият, и Руса не можеха да се погледнат в очите, голямо нещо са очите, по тях всичко се разбира. А брат му, за благодарност, че Руса на крака му доведе, сега очите му затваря.

Но и със затворени очи позна тоя плач - не бе на снаха му, тя не можеше да заплаче. На Руса, на Руса бе плачът. Така плачеше тя, когато й каза, че е пообъркал малко конците с Цвята и да не се гледат родовете под око, ще трябва за Цвята да се ожени…

Руса нищо не каза, но я чу, след като влезе зад портата, да плаче - плачът й приличаше много на пеенето й на нивата, а тя хубаво пееше, имаше гургуличи глас…

…Сега разбра той, как да не разбере, от брат си поне повече акъл имаше - затова му затвори очите, Руса, Руса да не види…