Атанас Теодоров

Излязох от кабинета на лекаря потиснат от страх. Крехката ми психика се разпъваше между отчаянието и надеждата за чудо. И преди съм падал на дъното, но този път нямах сили за съпротива. Наближавах неизбежното. Ако това щеше да бъде мигът на потъването в тъмнината, исках да запомня един последен красив миг…

По-лош късмет от среща с катафалка едва ли можеше да ми се падне. Но някой да е отклонил пръста на съдбата си? Отдалече катафалката приличаше на графска каляска със златни кантове по ръбовете и червени спици на колелата.

Теглеха я два врани коня с бяла звезда на челото. Притичах да се уверя, че не сънувам приказка. Отблизо зрението ми се усили и можах да изпитам радост от шарените орнаменти около вратите на каляската. Не мога да опиша кочияша, също изваден от раклата на някоя баронеса, но всеки ще се съгласи, че с такъв кочияш по-леко се пътува към отвъдния свят…

Плещестият свещеник размахваше в такт с тежките си крачки сребърна кандилница. Златошитият му епитрахил очертаваше спортна фигура със стегнати мускули под черната погребална премяна. Спретнато в черен костюм циганче ситнеше с кръст в ръката под тежкия ход на свещеника. Зад великолепната катафалка забелязах само един опечален. Нямаше ли роднини този мъртвец? Хвърлят ли се толкова пари на вятъра! Кой би си поръчал скъпа процесия без нито един изпращач?

Опечаленият се оказа с половин средна възраст по напред от мене, но с младееща безизразна физиономия. Съдбата на покойника или не го интересуваше, или поне не го засягаше в момента. Призля ми от моите скапани дрехи при сравнението с неговия бутиков костюм и разкошния букет в ръцете му, който повече щеше да подхожда на сватба. Кимна ми да се наредя зад него, сякаш ми нареди да си знам мястото.

Навремето на мегдана така ме избутваха накрая на хорото. Заситних след него посгърбен. Придадох обществен вид на погребалното шествие. Флуидната информация стигна до още живите клетки на покойника и той остана доволен от моята непринудена скръб, защото от какво друго, ако не от неговото внушение конете преминаха в тържествен марш далече преди края на вечния му път. Попът и циганчето подскочиха попарени внезапно от димящите ноздри на животните и избързаха напред.

Когато се намирам на подходящо място, всичко се нарежда от само себе си. Заплаках веднага, не съм първица на погребение. Иначе човек се чувства неудобно. Не че тук има от кого да се притеснявам, но все пак скръбта и на чужд гроб е въпрос на отговорност.

Отначало очите ми само се навлажниха. И веднага зашариха във всички посоки. Забелязах ситно сплетените гриви и сресаните шахматно хълбоци на конете, върха на чичовото майсторство преди да вземат неговите любимци в текезесето. По-ясно видях синьото, червеното, жълтото, което оплиташе в лъкатушки каляската. А епитрахълът на отеца ме заслепи за секунда…

Някога баба виждаше на дъното на очите ми сини содени топчета, когато ги плисваше с шепа кладенчова вода, и денят ставаше бистър и весел. Днешният не започна така. Но не от днес. На разсъмване очите ми са слепнати в гнездата си. Не искат да се отворят, докато мястото им не се подмокри след дълго стъргане на сухо. Сутринта лекарката ми каза, че моите содени топчета помътняват и гаснат. Светът ще потъмнява пред очите ми, може и да изчезне внезапно. Трябва да отдалечавам този миг до последно с капки за очи. Изкуствената сълза избистря зрението. Поне наглед денят е същият като в най- щастливите ми мигове.

С остаряването на много хора им се реве все повече, а на мене не ми се реве. Размекват ме само раждането и смъртта. Напои ли мишките, казваше баба, когато ме е избивало на плач. Сега не ги поя, макар да имам много повече причини. А ми е необходимо.

Медицината го налага. Освен болестта трябвало да прогоня и стреса от страха от ослепяването. Виждах тази красива погребална процесия за пръв и последен път.

Влагата от очите ми заизвира обилно, както едно време след здравословен бащин пердах. Насилих тъгата си и изкарах порой. Струва си. В този ялов на радости свят трябва много да се плаче, за да ни чуе онзи горе. Особено пък вече запътени към него.

Това момче в сандъка, не знам защо ми хрумна, че е момче, не може и то да не е заслужило две капки от истинска сълза. Не може да не е сторило нещо добро в този жесток живот. Я си няма майка, я си няма татко, я не е женено или пък жена му го е напуснала и не е оставило семето си за земята… все за нещо заслужава да бъде опято и оплакано…

Едрите капки се разливаха по физиономията ми, докато заситнеят в дълъг и напоителен есенен дъждец. Изкарах най-малко десетина процента от водното си съдържание, докато претривах обувки зад гърба на елегантния оплаквач.

Усетих как душата ми наднича от тъмното, явно видяла нещо интересно за нея. Ако имах крила, щях да подскоча при ангелите, които се боричкаха около катафалката за душата на мъртвеца. Щях да ги помоля да се разберат по братски на кого се пада и да го оставят още малко на земята, защото си няма кой да го изпрати на онзи свят.

Плачеше ми се за това момче и не го пусках неопростено оттатък. Нямах представа за греховете му, но по скъпото погребение съдех, че едва ли са малко.

Ангелите надничаха в позлатения ковчег, но не бързаха с отвеждането на душата на нейното място в другия свят. Изчакваха сама да се освободи от оковите си или пък са решили да я харижат неопростена на дявола. Ако се домогнех до тях, щях да ги питам как ще постъпят с моята душа.

Надявах се да ми обърнат внимание заради оплакваческото ми усърдие над трупа на един непознат грешник. Щяха ли обаче да ми повярват? Няма ли да ме сметнат за богохулник, ако със сълзите си измивам греховете на някаква долна и небогоугодна душа?

Може този в краката им да е бил убиец, жесток насилник, изнудвач, долен крадец, измамник и лъжец, изоставен от най-близките си в сетния му ден. Има ли свестен човек, когото никой не изпраща до вечното му жилище? Такава чест се оказва дори и на неверниците, отвъргнати още приживе от бог… Лея от очите си целебна вода за един злодей и тъпак, а на други гробища някой добър като мене човек чака друг като него да изплаче живота му с радост и възхвала за добрините му…

Разколебах се. Реших да напусна шествието. И без туй се наревах достатъчно, едно, от здравословна необходимост и, друго, от човещина. Зрението ми се изчисти дотолкова, че забелязах от километър тичащата към нас тълпа с бляскави камери и фотоапарати.

Стреснах се. Хукнах, но бях приклещен от една грамада с червен нос и омърляни дрехи. Оня същият, дето просеше пред оградата на гробището. Юмрукът му ме разлюля насам-натам. Единственият опечален се извърна и с втори юмрук ме заби в земята. Сълзите ми пресекнаха. Отмиля ми чуждото нещастие. Умрелият жив да се изправи от ковчега си, няма да ме трогне с нещастната си погребална процесия.

А бягащата срещу нас тълпа вече стреляше със светкавиците. Отново опитах да се измъкна, но ме присви нов удар в корема. Заклатих се на място като зъб преди падане. Наврях глава между реверите на палтото си и заплаках от истинска болка. Ятото от светкавици ме оплю с огнени искри. Просякът и другият ме обградиха плътно, с чести предупредителни ритници по кокалчетата на краката ми. По шията и гърдите ми потече пот.

Изведнъж останах сам. Фотосвраките налетяха на катафалката. Единственият опечален и грамадният просяк свалиха с лекота ковчега и го понесоха към църковните двери за опяване. Такъв здрав, приличен на метален ковчег не бях виждал. Да не би двамата бабаити да не носеха труп, а мощите на някакъв нов светец, иначе ще пъхнат ли обикновен смъртен в неразбиваем ковчег. Загриза ме любопитство да видя кого съм оплакал. В божията приемна зала ще свалят капака ковчега. Нали всевишният трябва да запечата в архива си лицето на новопредставения, да послужи за повторна употреба при създаването на нова човешка твар…

Но не се добрах до дверите на божия храм. Изхвърли ме настрани мощният ритник на просяка. Другият разгони надалеч свраките със светкавиците.

Пребит и доволен се добрах до в къщи. От джоба на палтото ми се изсипа богатият дневен приход на просяка. Подаяние от по петдесет и сто лева не бутат на всеки. Гледката към купчинката освежи изморената ми душа. Затичах се към ДБилаФ да купя луксозно пиво и скъпа луканка.

Разположих се царски в овехтелия диван на заслужен помен. Раздавката при погребение някак си те задължава да благодариш на умрелия. Пих за негово и мое здраве първите две-три трезви наздравици. Пих пак. Нека не изпитва жажда и той. Да изкара до дъждовния сезон, както го дават в прогнозите за времето. Да не забравя, че почетох кончината му по свое желание и с милозливо сърце. Сълзите ми потекоха пак.

Добър човек излезе той, не ми създаде проблеми по изпращането му. Дадох му и наръки към нашите покойници на онзи свят. Обещах му да го оплаквам при всяко ходене на гробищата…

Отворих нова кутия с бира и тогава ми се обади сватът Митко от Мездра. Жив ли си, свате, здрав ли си? Жив съм, какво да ми е?!

- Телевизията те показва на всеки половин час на погребението на Черния Мурджо.
- Кой мурджо? Имах през детството си куче с това име. Но не ми остана секунда за скъпи възпоменания.
- Черният Мурджо! Белият още е в затвора!
- А бе, свате, ковчегът беше като за човек!
- Не си разбрал, свате! Пий за бог да прости Черния Мурджо!

Да има да взема сватът! Аз ли не разбирам от кучешки прякори? Нали си личеше, че ковчегът не тежи. Жалко, да похабят в земята такава здрава и красива направа! След малко сватът пак звъни: „Прецакали са те, свате, не си случил на точното място, при точните хора! Истинското погребение на Черния Мурджо е било на друго място.”

Отворих телевизора и по всички програми лъска мократа ми мутра. Не съм виждал друг да плаче по-хубаво от мене.