Димитър Златев

Сърната приближи металната мантинела на шосето, спря и се ослуша. Онези странни животни, които препускаха като бесни в двете посоки, сега не се чуваха. Тя беше привикнала на техния шум и миризма и, макар да ги следеше боязливо, вече не изпадаше в ужас както някога. Жажда и някакво необяснимо притеснение днеска не я оставяха спокойно да пасе, а реката беше отвъд пътя. Тя прескочи ниската преграда, ала нещо я преряза в утробата. Огледа се пак и забърза да пресече опасното гладко пространство. Ето я вече зелената ивица, която разделя магистралата на две. Протегна влажна муцунка към лешниковия храст и нов спазъм я прониза. Явно, опасността не идеше отвън, а беше в самата нея. Тя извърна глава да оближе хълбока си и предвечният инстинкт я подсети какво започва. В утробата й нещо напираше, искаше да излезе навън и като че я разкъсваше с челюстите на болката. Огледа се безпомощно и се отпусна на тревата под храста. Краткото облекчение отново беше прекъснато от болката и тя пак се изправи на тънките си нозе. Дочу познатия шум отдалече и, наострила уши, за миг се поколеба дали да пресече и другата черна ивица от пътя, отвъд която я примамваше реката. Нов пристъп на болката я накара кратко да изврещи и да разкрачи задните си крака… Новият живот напираше навън заедно с приближаващия се шум и тя разбра, че вече е късно да дири друго място. Обърнала изплашени очи по посока на приближаващото бучене, тя трепереща очакваше хищника да я връхлети. Но странно - той забави ход, като че я дебнеше и…. спря. Цялото внимание на младата майка вече беше погълнато от онова, което ставаше в нея, та дори не реагира и на шума, който идеше и от противоположната посока. Тласъците на болката я принуждаваха да се напрегне - инстинктът й подсказваше, че скоро ще дойде облекчението… Последен напън и, забравила всички опасности, сърната се отпусна край изпадналия плод и започна да чисти с език рожбата си от мократа слуз…

***

Шофьорът на тежкотоварния камион, поставил ръце на волана, спокойно се вглеждаше напред. За първи път караше по тези места - от Кингстоун към Шербург. Пейзажът бе твърде еднообразен - избуялата пролетна зеленина сякаш бе превзела цялата Канада, да имаше как да плъзне и по асфалта на магистралата. Това неволно го накара да си припомни суровите планини на кюрдите по дългия маршрут от Техеран към Европа. Сетне сравни тази безкрайна равнина с просторите между Триполи и Бенгази, където зеленилото на места отстъпваше пред жълтия пясък на пустинята. Къде ли не беше пътувал досега! Някаква подсъзнателна жажда за път като че бе останала у него от деди-керванджии и ето, наближаваше четиридесетте, а още не можеше да я засити… Но защо потокът на насрещното платно пресекна? - бавно осъзна той и по-напрегнато прошари с поглед напред. След малко му се стори, че твърде бързо настигна предния камион. Оказа се, че беше спрял в края на дълга колона. Шофьорът бавно уби скоростта на машината и застана като последен.
„Сигурно има някакъв инцидент” - помисли си и извади пакета с цигари. Но странно - не се усещаше напрежение по колоната, каквото бе характерно за произшествията по магистралата. Не се чуваха и сирените на пътната полиция. След минута той скочи на платното и попита предния шофьор на сносен френски:
- Мосю, защо спряхме, катастрофа ли има?
- Не знам, колега. Никой нищо не ти обяснява, а бързам за Шербург. Дано скоро очистят платното.
Нашият човек закрачи край колоната. Едни от водачите любопитно се вглеждаха напред, други спокойно бяха разтворили вестник или сандвич. Явно, произшествието беше мащабно, защото не само отсамното, но и отвъдното движение беше спряно. Северняшкото спокойствие на местните жители му беше чуждо, затова продължи край колоната. Недалече вече се виждаше нейното начало, но кой знае защо, не се долавяше никакво напрежение. Това още повече го озадачи и ускори крачката му. Пътниците от лимузините и шофьорите от камионите приглушено коментираха помежду си все така загледани напред. Европеецът приближи първата кола - сребрист хладилен фургон - и запита на френски. Непознатият, изправен на асфалта, само му направи знак да мълчи, после посочи с ръка към разделителната зелена ивица. Чак сега двадесетина метра напред той забеляза неочаквана гледка: под храста изправена сърна старателно облизваше рожбата си.
- Ще почакаме още малко - обади се шофьорът на хладилника. - Ако потеглим, ще я уплашим и може да прегазим и двете животни. Какво да я правиш - майка! - Той се усмихна извиняващо и в трепета на гласа му се долавяше умиление и доброта.
Европеецът кимна в съгласие, погледа още малко към сърната - майка и пое назад. Видът на търпеливо чакащите пътници и думите на първия шофьор го подтикваха към размисъл за много неща и хора, срещани по дългите му пътища.

***

- Това е цялата случка - привърши моят събеседник и се облегна назад, отпивайки от питието си. - Ако ми я разкажеше някой, може би нямаше да му повярвам, но с очите си го видях. Да не ми викат Тончо Волана, ако те лъжа!… Свят широк, хора разни. Често си спомням този епизод и си мисля за нас, българите.
Какво точно си мислеше за нас, моят събеседник от крайпътното ханче така и не се доизказа. Само в гримасата му долових някаква горчивина.