Панко Анчев

1.

Не можем да разберем и оценим по достойнство който и да било период в историята на литературата, ако нямаме точен и пълен анализ на духа и характера на обществените условия, в които този период протича. Не е достатъчно да правим своите изводи върху основата на външните белези на най-важните събития и на участниците в тях. Литературата се влияе от събитията, но не толкова съществено и значимо. Тя е подвластна много повече на причините, които са ги предизвикали, и на идеите, които са ги мотивирали и легитимирали, дали са им живот в историята.

Историческите факти никога не говорят и не казват достатъчно за себе си. Затова не е достатъчно да ги познаваме само като събития, без да проверим свидетелството за тях на литературата и изкуствата. Но и тези свидетелства няма да ни помогнат достатъчно, ако ги четем само буквално или предпоставено, доверили се единствено на „авторитетите”, които първи са се произнесли за тях.

Отнасям написаното до тук към 60-те години на ХХ век и към литературата, която това десетилетие създаде с невиждана преди щедрост на таланти и произведения. Основателно трябва да се запитаме защо тогава именно се появиха толкова много и наведнъж поети, разказвачи, драматурзи, художници, учени-хуманитаристи от най-висок ранг. Това никога преди не се е случвало в подобен мащаб. Някогашната идеология и пропаганда го обясняваше с процесите на „размразяване и разкрепостяване на обществено-политическия живот”. Обяснението обслужваше политически цели, поради което не бива да се приема като достоверно. Или поне като достатъчно достоверно. Днешните изследователи на историята на литературата и на обществената история, водени също от политически съображения, се мъчат да докажат, че тогавашните постижения на литературата са „въпреки” политическите процеси, а не тяхно естествено и обективно следствие. Намирам и двата типа тълкувания за недостатъчно истинни, защото са повърхностни и не отчитат сложността на историята и духа на тогавашното време.

Революционните изменения от средата на 40-те години бяха извършени в условията на приключващ процес на формиране на колективистичното общество. Идеологията на революцията прокламираше такъв тип общество и обективирането й с резултатите от завършващия пълен цикъл на обществените трансформации и установяването на колективистичния тип общество бе нейният голям исторически шанс и политически триумф. В друг случай такава революция трябваше да преодолява значително по-голям брой обективни препятствия и да понесе далеч по-силна съпротива от страна на тези, които са против нея. Не съм проучвал цикличното развитие на полското, унгарското или чешкото общество, но допускам, че там социалистическата революция съвпада с установяването или на индивидуалистичното общество, или обществата са в „периода на разпад”.

Промените във властта, дошли с победата на социалистическата революция, наложиха тежък отпечатък върху целия обществено-политически живот в страната. Промениха се устройството на обществото, начинът на говорене, йерархията на моралните ценности, отношението към миналото и т. н. Но никакъв „догматизъм”, за който се говори от средата на 50-те години насам, не попречи на литературата да изразява същността на обществените процеси. Тази същност е показана най-проникновено и мащабно, със забележителен художествен замах от Димитър Талев в романите „Железният светилник” и „Преспанските камбани”. Димитър Талев и неговите романи естетически изразиха най-пълно и естетически най-сполучливо колективистичното общество от втората половина на ХХ век - от средата на 40-те до края на 50-те години.

Проблемите на властта не са проблеми на литературата и дори когато ги показва чрез сюжети и персонажи, тя размишлява и изразява онова, което става под видимата повърхност на явленията, а не което искат да й наложат. Истинските писатели не се поддават на конюнктурата и с творчеството си никога не обслужват режима в държавата.

2.

Обществените цикли обикновено се сменят на всяко десетилетие. През 60-те години започва пропукването на колективистичното общество и неговият постепенен разпад. Започнал е периодът на разпад - най-драматичният от всичките четири такта в цикличното развитие на обществата (по този проблем виж книгата ми „Философия на литературната история”, С., 2004).

Но 60-те години са не само началото на разпада на колективистичното общество, но и граничната линия, отвъд която започва нова епоха в историческото развитие и на българската нация. Тогава именно приключва просвещенският период на Модерната епоха и начева постмодернизмът. Научно-техническата революция, за която тогава много се говори и пише, не е празна дума и пропагандно клише, а съществена промяна в парадигмата на общественото устройство и функциониране на буржоазно-капиталистическата система. Прехвърлянето на управленските функции от човешкия ум върху изкуствения интелект, бурното развитие на комуникациите, новите информационни технологии и научните открития в различни сфери на знанието въведоха в нов етап системата. Световната икономика отбелязва един от най-високите си върхове, след което се забелязва трайна тенденция към понижение и навлизане в криза. Под съмнение се поставят просвещенските идеали, а идеята за глобализацията трайно разрушава националните съзнания, ерозира националните култури, обезценява традиционните нравствени стойности. „Голямото село” убива „малкото”; то вече е замислило убийството на всичко, свързано с миналото, рода, езика, историята, народа, за да се изчисти съзнанието на хората и то да бъде запълнено с новите ценности.

Системата се отказва от идеалите на Просвещението, защото не може да ги осъществи. Те са прекалено високи и съдържателни, за да са присъщи на новия тип личност, отдаваща се все повече на консумация и забавления, обладана от прагматизъм и страст към удоволствията. Този тип вече не е дори рационалистичен, защото рационализмът изисква все пак огромни усилия за търсене и доказване на истината, а от нея вече просто няма нужда.

Не така оголено идеологически, политически и икономически протичат същите процеси в България. Те имат друго словесно прикритие, определено от господстващата тогава идеология и принципите на обществено устройство. Но процесите в общи линии са същите и протичат със същата настъпателност и неизменност, макар идеологически и пропагандно да са представяни за други. И точно тук изследователите се подвеждат и невярно констатират явления и тенденции. Литературата обаче е забелязала новото и го изразява.

У нас радикалното изменение на обществената структура и в начина на мислене е свързано с интензивната индустриализация в града и обезлюдяването на селото. Земята запустява, любовта към нея оскуднява, тъй като няма вече кой да я обича, обработва и съхранява. Но това е видимата промяна, която поражда и изключително сериозни проблеми в обществото. Започнало е обезверяване в правилността на поетия път, съмненията стават все по-тежки и неутешими. Обезценяват се идеалите, ентусиазмът от първите години след революцията намалява. Животът става труден и това кара мнозина да се обезкуражат. Започва да става ясно, че един свят си отива, а този, който идва, не е добър. Онова, което на Запад протича като открояваща се тенденция, се забелязва и у нас.

Цялата литература на 60-те години е изпълнена с това усещане. Но тъй като самите тенденции още не са ясни, а и патосът на времето не е затихнал, усещането е изключително остро и дори непоносимо, но и необяснимо. Въпросът „какво става?” (Радичков го формулира като „как така?”) постоянно се задава, но отговорът му не идва. Нещо се случва, но то се отдава на временните трудности пред системата и властта, на рецидивите на миналото, ала не и на възможна някаква „смяна на епохите”. Обезверяващият се човек започва да мисли за себе си и да се отказва от поривите и идеалите си, за да отчита вече личната си полза от своите действия и постъпки. А се отказва от поривите и идеалите си, защото те не се осъществяват. Става безсмислено да се бориш за неща, които едва ли ще се случат. Хората искат едно, а идеалите настояват за друго. Реалността е прагматична и сурова и не понася повече да й обещават далечни цели.

Новата реалност поставя нови проблеми. Но нито реалността е осъзната в нейната цялост и същност, нито проблемите могат да бъдат открито и точно описани. Тази неопределеност предизвиква още смутове, главоблъсканици и душевни терзания. Смутове, главоблъсканици и душевни борби показва и изразява сборникът с разкази на Васил Попов „Корените” (първо издание 1967).

3.

„Корените” е в пълна мяра книга на и за 60-те години на ХХ век, в която е събрана и описана цялата тяхна проблематика и са изразени обществените идеи на това сложно и драматично време. Тук са противоречията, които раздират обществото и разяждат личността. „Корените” разказва за обезлюдяването на селото, но това са само сюжетът и темата на разказите в нея, а не самата й същност. Това проличава от заглавието на книгата, което обикновено се тълкува повърхностно. Разтревожени от миграцията от селото към града, породена от индустриализацията и необходимостта от работна ръка в индустрията, и обезлюдяването на селото, а също и от масираната инвазия на чуждата култура, нашите писатели и интелектуалци от онова време повтаряха непрекъснато, че трябва да се държим за корените, да се връщаме към тях, да ги почитаме. Те щели ни дадат нужните живителни национални сокове, които ще запазят българското и ще се устои на негативните тенденции. „Коренът” се превърна в метафора на устойчивостта на националното, на българското. Когато постоянно се завръщаш там, от където си тръгнал, т. е. от селото, ще получаваш нови сили, опит и вдъхновение, за да преодоляваш временната слабост, объркването, разочарованието, съмнението. „Народът” ще ти каже какво да правиш, накъде да вървиш и как да излезеш от нерадата ситуация. Старото „народничество” придоби нов израз и ново измерение в „коренотърсачеството”. Мисля обаче, че заглавието на книгата поставя друг проблем, свързан с общото състояние на 60-те години и с обществените процеси, които ги изпълват.

Селото, което Васил Попов описва в сборника с разкази „Корените”, е моделът на българското общество от 60-те години. Хората в него отчаяно се мъчат да задържат живота си и избягат от неизбежната смърт, надвиснала над тях и над селото. Те са стари по възраст, но вече и по начин на мислене и морал. Животът им е преминал в близост един с другиго, в съгласие и подчинение на реда и правилата, които селото е поддържало винаги и благодарение на които се е съхранило. Но сега тези правила са разклатени, подложени са на съмнение и все по-малко и по-слабо се прилагат. Насилственото коопериране, извършено преди време, е разрушило доверието, защото е въведено насила ново устройство и ново отношение към земята и труда. Тези, които до вчера са живели в братско съжителство, днес таят един към другиго неприязън и омраза, не си прощават и знаят, че един ден ще започнат да си отмъщават. В рамките на книгата това не се случва, понеже е още рано за такива действия. Последиците от класовия сблъсък още не са изкристализирали и не са дали зрелия си плод, за да въздадат възмездието. Това ще стане значително по-късно и ние ще го видим в романа на Ивайло Петров „Хайка за вълци”. Сега все още текат сълзи, а селяните нагаждат живота си към новите условия. Много е трудно на всички, тъй като не виждат пред себе си перспектива. Селото умира, но по-страшното е, че те самите вече умират в самота и физическа немощ. Обстоятелствата ги принуждават да живеят не заради земята и дома, а с идеи и вяра в бъдещето. Реалният им бит е разколебан отвън и е заместван от нереалния свят на идеологията и идеологемите. И изведнъж почти всички герои виждат, че са само корени, но над тях стеблата са изсечени и вече не избиват издънки. Коренът без стебло изсъхва и умира, понеже няма кому да предаде изсмукания от земята плодоносен жизнен сок. А вече и сокът в земята пресъхва. Пък и не може да бъде пренесен на друга почва и там да бъде засаден. С упоритост обаче не се живее. Затова и смъртта в разказите от сборника „Корените” е винаги толкова близо и толкова често се говори за нея.

Това са „корените” на един отминаващ живот, на предишна реалност, която иска да се нагоди към новото време, но не могат да произведат живот. Селото на Васил Попов се превръща в своеобразен резерват на нравственост. Вътре в него се извършва смяната на епохите. Затова и героите не могат сами себе си да разберат, защото тази смяна се извършва и в тях. Думите дори променят значенията и губят стойностите си. Въпреки това Генерала се мъчи да задържи времето чрез думите, които записва върху хиляди страници, но и той подобно на Босьо не е в състояние да намери онази единствена дума, чрез която да изрази всичко. Впрочем, героите в книгата точно това и искат: с една дума, с една постъпка или жест, с едно събитие, изведнъж и завинаги да получат онова, от което се нуждаят, и едновременно да съхранят предишния си живот и преминат в ново състояние, което да го продължи. И всеки се стреми да го постигне по свой начин. Не е възможно да си едновременно в миналото и настоящето и да настояваш бъдещето ти да бъде като тях - особено когато се извършва такава грандиозна смяна на епохите. Не е възможно в новата епоха да пренесеш корените, които вече изсъхват и от които няма да израстат млади стебла.
Твърде жестока е истината, която внушава Васил Попов с тази книга.

4.

Горския, Генерала и Спас са тримата основни герои в книгата „Корените”, които изразяват трите илюзорни начина, чрез които разпадащото се колективистично общество се мъчи да се задържи в живота и победи смъртта. Те последни остават в селото, макар да са дошли по-късно в него. Присъствието им там и активното им участие в неговия живот ги открояват сред останалите и им отреждат първенствуващи роли в сюжетите на всички разкази.

Горския е двигател и ръководител на селото. Той е изцяло се е отдал да решава проблеми, да оправя конфликти, да води напред. Има нещо фанатично у него, но това е фанатизъм на човек, който иска само добро за хората, да устрои живота им и да ги подпомага. Но вижда, че нещата не вървят. Горския е политик, който пръв се сблъсква с измененията и не може да си обясни причините за ставащото. За него то е трагедия. Лична трагедия! Той е душевно чист и страда повече от онези, които физически или душевно страдат, защото се чувства отговорен за тях и за всички, които са го натоварили да бъде техен водач. Той впрочем е типичен за времето си трагичен персонаж. Хора като Горския губят битката с времето. Идеите, за които са отдавали живота си, се провалят, и народът страда от този провал. Страда заради тях. Горския го чувства, осъзнава го до болка и се измъчва неутешимо. Решенията, които търси, още повече задълбочават кризата и оставят безразлични повечето хора в селото. За тях е по-важно да живеят в добри условия, а не да следват абстрактните му принципи.

Именно през 60-те години, когато започва разпадът на колективистичното общество и социалистическата система навлиза в тежка икономическа (а заедно с това и нравствена и идейна) криза, се появява този тип ръководители от различни равнища на йерархията като Горския. Горския не се съмнява в правилността на идеите, за които се е борил и страдал. Но той не може да си обясни защо хората не вярват вече така силно. Не вярват дори на личния му пример, на неговата безкористност и всеотдайност. Лесно е да се каже, че те са разочаровани. От кого? Нали Горския не е единствен! Не е, но времето вече е друго. То подло и коварно ерозира почвата, върху която са стъпили такива като Горския, отнема им силата и прави смешна и жалка тяхната нравственост и идейна убеденост. Проблемът дори не е в трудностите, които бедността създава в живота. Хората все по-малко искат да живеят колективно, да работят за „общото благо”, да споделят един с друг трудности и несгоди. А Горския ги кара да правят точно това. Той не престава да ги убеждава, че само заедно ще построят нов живот и ще бъдат щастливи. И какво? Те си знаят своето и дори не слушат какво той им говори и убеждава. Нали и Председателя постоянно иска от тях да му дадат идеи за подобряване на живота. Никакви идеи обаче не му дават и той не разбира защо не откликват на непрестанните му призиви.

„Корените” показва този странен и необясним процес на отчуждаване един от другиго, на самозатваряне и губене на доверие. Разпада се цял един свят, в който доверието и колективизмът са главните движещи сили. Защо става така, че хората предпочитат удобството пред доверието и любовта. Те знаят, че на новото място, където ще живеят, ще им е по-трудно, но го избират, защото ще им е по-удобно. Там ще получават повече пари, ще се устроят по-богато, децата им ще си имат училище, битът им ще е по-сигурен. Тези „предимства” са достатъчни, за да ги изтръгнат от миналото, от спомена и традициите и от съзнанието, че това, което вършат не е нравствено и че изменят на самите себе си. Очевидно съблазните на удобствата са непреодолими и потискат всичко друго. Горския вижда това и се мъчи да ги убеди, че и в селото ще имат това, към което се стремят. Но ще го получат после, по-късно, а на тях не им се чака вече. Прагматизмът на индивидуалистичното общество е толкова силен и привлекателен, че никоя идеология на бъдещето щастие може да му устои.

Ако Горския е човек на отиващото си настояще, то Генерала е изцяло в миналото. Той е от друг свят и затова не го интересуват нито удобствата, нито промените, нито дори тревогите на Горския. Затова и с такова настървение търси Истината и съхранява спомена в думите, които записва. Затова и не успява да намери единствената дума, а изпълва хиляди страници, без да запише най-важното. Всъщност успява, защото изпод перото му излиза разказ за разпада, отчуждението и разрушаването на единството. Генерала се мъчи да скрепи парчетата от отминалия живот, като подчертава какво и колко се губи, когато се отказваме от доброто. Той обаче не отделя важното от второстепенното, не подрежда случките и събитията според тяхната историческа стойност, защото за него всичко е еднакво стойностно и необходимо да бъде запомнено. Бързо отлитащото време и разпадащото се колективистично общество плачат да бъдат съхранени такива, каквито са. Генерала се е заел да го направи „обективно”. „Обективното” според него е честният подход, а Генерала е честен и почтен човек и това е неговата драма. За новото време подобни хора се превръщат все повече в анахронизъм, изглеждат странно и към тях се отнасят с насмешка и недоверие. Макар че то още се респектира от такива него, признава заслугите му, уважава го, но не го разбира, чужд му е, понеже друг път не го е виждал. Присъствието на Генерала в него показва, че разпадът само е започнал, а още не е приключил и обществото прави разлика между добро и зло, между достойнство и подлост. Хора като Генерала пишат, тъй като осъзнават историята на това общество като значима - те затова не различават голямото от малкото, важното от неважното, дори цялото от частта. Мащабът на епоха, в която остават и не искат да я напуснат, е мащаб и на тяхното мислене и историческо съзнание. Те страдат, когато не са в състояние да покорят времето и да го подчинят на обществото. Всеотдайността им е всеотдайност навсякъде и във всичко. Генерала е от последните населници на това величаво време.

Третият основен и типичен за периода на разпад персонаж е Босьо. Босьо е довел до крайност онова, което искат да постигнат Горския и Генерала. Той търси невъзможното и непостижимото за немощния човек: да намери едничката дума, изразяваща истината. Босьо би трябвало да бъде религиозен човек, но времето е атеистично и рационално; иначе той би знаел къде и у Кого да намери тази едничка дума, която е „Истината, и Пътят, и Животът”. Но на него не му е дадено това Знание и той се е впуснал в дългия и труден път към намирането му. И няма да успее. Тъкмо е чул птичката, която му е подшушнала Думата, и той проговаря след петдесет години  мълчание, пак ще онемее - по-скоро от безпомощност в намерението си отколкото от някаква физическа причина.

В разказа „Генералът” двамата герои, търсещи единствената дума, за да свидетелстват чрез нея за времето, разговарят за тази „едничка дума”. Този разговор се води пред гледката със спящите на полето жени, уморени в своя труд, от възрастта си, от спомените и болестите, от които не могат да се освободят. Гледката изведнъж придобива епически характер и Васил Попов я пресъздава с цялата сила на своя велик талант: „Нямаше кой да ги види как спят под тази сянка, как затоплената и изтощена плът се топи, как пуска жилави коренчета в земята, осеяна с листа и рано паднали, гнили орехи. Как допирът до нея предава тупкането на спящите сърца и земята трепере и предава тръпките на всяко листо, на всяка тревичка. Само мравките я усещат и тичат объркани по тези димящи и спящи човешки планини, без да намират това, което търсят”. На Генерала тази жени приличат на „бойци след сражение, заспали като мъртви до своите оръжия”. И той разбира, че това, което виждат очите му, наистина е „картина след сражение” и че сражението се води с невидим, но изключително опасен противник, който пролива невинна кръв и взима невинни животи. Времето изтича, а заедно с него в небитието отива цял един свят, който никога няма да се върне. И че с него си отива и неговият живот, и животът на близките и на всички, които са го мечтали и създавали. И че той може да бъде задържан и съхранен, ако бъде не просто описан, а само като бъде вместен в най-важната дума. За тази дума Генерала разсъждава на глас заедно с Босьо.

Човекът обаче е смъртен и поради е немощен, макар да си е въобразил, че е свалил Бога на земята и е повече от Него. Затова и думите му са неточни и никога няма да намери онази, която да изрази „всичко”. Единствено Божието Слово е способно на това. В своята естественост Босьо е по-близо до Бога отколкото Генерала и затова престава да говори и изпада в мълчание. Генерала е тръгнал по неговия път, но преди това трябва да изпише хиляди страници, за да разбере своята човешка немощ. Босьо му е пример.

Има още един характерен за времето, за което свидетелства Васил Попов в сборника с разкази „Корените” - баба Неделя. Тя е толкова стара, че изглежда вечна. Но „вечността” й е единствената реална надежда, че светът отново ще се върне към своята пълнота и цялост. Баба Неделя свързва раждането със смъртта, вечното с преходното, като ги надживява и преодолява. Вечността обаче не се символизира и въплъщава чрез „вечната младост”, а чрез „вечната старост”. Баба Неделя винаги е била стара. Старостта й дава опит, мъдрост, способност, знание, умения, памет за видяното и преживяното, поглед в „отвъдното”, способност да сравнява онова, което е било, с това, което е. И да ни уверява, че макар животът постоянно да се променя, все остава нещо постоянно, което не просто не се променя, но и надживява измененията и съхранява неизменното. Всички умират или отиват някъде, а тя не помръдва от мястото си и  смъртта не я лови. Баба Неделя събира в себе си Горския, Генерала и Босьо, а с тях и цялото живо преди, а сега умиращо село, но без да изживява техните тревоги и съмнения. Затова е опора и надежда, че нищо не изчезва и не се забравя; че всичко пак ще се повтори, за да се възкръсне онова, което сега умира.

5.

През 1973 г. Васил Попов издаде сборника с разкази „Вечни времена”, а през 1975 г. го включи като част втора към новото издание на „Корените”. Но аз не смятам, че „Вечни времена” и продължение или част втора на „Корените”, макар да продължава историята на селото със същите герои. Това обаче е друго село. Онова, което беше в „Корените” вече е умряло. Останки от него са само Горския, Генерала и Спас - заедно, разбира се, с баба Неделя. Другите са или умрели, или са се изселили в Рисен. Колективистичното общество вече се е разпаднало; извършила се е смяната на епохите. „Вечни времена” разказва за нова реалност, различна от тази в „Корените”. Ние виждаме резултата от драматичните трансформации. Тези резултати не са в обезлюдяването на селото, а в напълно разкъсаните връзки между хората. Упоритостта, с която тримата се мъчат да устоят на тях, е повече атрибут на тогавашното време, идеологическа и нравствена норма негова норма, знак за оптимистични очаквания. Спас е вече „господарят на времето”, новият Горски и Генерал. Горския и Генерала са още живи, но принадлежат на миналото. Спас, макар и стар, е енергичен, прагматичен и знаещ какво и защо го прави.

Във „Вечни времена” корените са изскубнати или напълно изсъхнали. Издънката им е Спас с неговите прагматични надежди да привлече туристи, от които би могло да се спечели. Той купува къщите, за да ги превърне в атракции. Селото ще стане резерват на миналото. На онова минало, което му е причинявало страдания, понеже той се е отнасял с недоверие към него и не е искал да му служи. Сега то ще му служи и ще му се подчинява. „Едно време ме караха да вярвам в Бога, а сега ме карат да вярвам в човека”, оплаква се Спас на Генерала. И добавя: „за тоя човек два пъти на лагер са ме пращали, Генерале…”. Но най-страшното прозрение на този „български Иван Карамазов” от 60-те години на ХХ век е в думите му: „Щом човека стане Бог, тя страшна работа! Оня Бог е нищо в сравнение с него”. В тези думи е изразено объркването на човека от онова време. „Вярата в човека” е все пак някаква вяра. Когато и нея изгубиш, губиш всякакви опори и надежди и се превръщаш в бездушен прагматик, за когото нищо не е свято и ценно, а само може да бъде „полезно” и „изгодно”. Спас е моделът на новия човек. Когато нямаш вяра, нямаш и обществено-политически илюзии. Генерала и Горския ще бъдат погълнати от Спас. Баба Неделя - също. Дошла е новата епоха, която обезсмисля и ликвидира дори „вечността”, защото е нечовечна и безбожна.

Може да се каже, че „Корените” е книгата на 60-те години, а „Вечни времена” - на 70-те. Събрани заедно те разказват историята на социалните процеси от началото на втората половина на ХХ век - за началото и ускоряването на разпада на колективистичното общество, за една историческа драма, породена от смяната на епохите. Къщите ще се изпразват, селото ще се обезлюдява, земята ще престане да дава плодове, но всички те ще бъдат нечия лична собственост. Ще остане единствено идеята за завръщане към началото, към словото, но както вече сами се убеждаваме, ще бъде обсебена от посредствеността и бездушието. Посредствеността и бездушието ще ни доведат май до „края на историята”…  

6.

Необходимо е да отворим дума за една теза, която през 70-те години Светлозар Игов, изхождайки от твърдението на Атанас Далчев, че „Ако можеха да говорят” е истинският роман на Йордан Йовков, разглеждаща модерния през 60-те и 70-те години цикъл разкази като прелюдия към новия социален роман. Св. Игов смята, че именно през цикъла разкази преминава пътя към новото епическо съзнание и от него се ражда новият тип български роман. И той даваше пример с книгите на Васил Попов „Корените” и на Йордан Радичков „Барутен буквар”, в които се зачеват новите образци на тогавашния български роман.

Романът е продукт на епическото съзнание, а епическото съзнание се формира в епохи на пълнота и цялост, които произвеждат синтез, а не разпад. Самият жанр, при цялото разнообразие на своите проявления и форми, запазва една важна устойчива във всички обстоятелства особеност: той изобразява пълнотата на битието. Дори и да разглежда отделна негова част, романът включва частта в цялото и чрез нея го описва и изразява. За да стане това, е необходимо обществото да притежава т. нар. епическо съзнание, а не само на авторът. Епическо е колективистичното обществено съзнание, съзнанието на колективистичния тип общество. Вече видяхме какво представляват 60-те години на ХХ век и как са показани и изразени от един от най-големите наши писатели Васил Попов в книгата му „Корените”. В такива времена романът не може да е епичен, а пътят към него не преминава през „цикъла разкази”, защото „цикълът разкази” е по-скоро знак за упадък и съпротива срещу упадъка, опит той да бъде спрян чрез търсенето на някакво единство, родство по кръв и дух, на цялост и пълнота. Той е спомен за миналото, усилие то да се задържи или дори върне, за да замени настоящето.

А описаното в книгата настояще почти напълно обезсмисля миналото. Това е типично за всеки преход към нова епоха. Новата епоха се нуждае от подобен нихилизъм, за да стъпи на чисто и за да не е обременена от спомени и история, които ще убиват скоростта на установяването й и ще бъдат вечни критерии за нейната пригодност. Затова няма как да се събере цялото и се следва последователно някакъв епически сюжет. Епохата не носи в себе си епически герои, които винаги са мащабни личности. Ето защо цикълът разкази е знак за разпад, а не за синтез на естетическото мислене и художественото изображение.
Значението на „Корените” е, че показа и изрази този разпад.