АТАНАС ЗВЕЗДИНОВ - БАСНОСЛОВ

БАСНОСЛОВ. БАСНИ ЗА НОВИ ВРЕМЕНА

Атанас Звездинов

електронна книга

УСМИВКА И ГРИМАСА

Така, с различна някак си нагласа,
се срещнали Усмивка и Гримаса.
Не се обичали, това е ясно,
но да се срещат не било опасно.
Усмивката била добросърдечна.
Осмивала наивността й вечна
Гримасата, но винаги със завист,
че тя не можела така да прави:
да бъде истинска, добра да бъде
с такъв запас от доброта - оскъден.
Натрупала Гримасата победи.
Останала с успехи леки, бледи,
Усмивката, но радвала се тя…
И надживяла всяка суета.
Така е във живота общо взето.
Попита ли се някой откъде са:
Усмивката е рожба на сърцето,
Гримасата - дете на интереса.

ДЪРВО И СЕМЕ

- Сега ти още можеш да летиш, -
дървото казало на свойто семе, -
докато един ден се вкорениш
и вече се почувстваш като мене.
- Но аз не искам после цял живот
да бъда като тебе неподвижно, -
отвърнало му то, - да давам плод,
и друго надалече да не виждам…
- В живота нещо става по веднъж, -
дървото рекло, - в тази му посока
той не случайно е един и същ,
когато преговаря си урока:
Ако със корени си бивал вече,
напуснеш ли ги,
значи си отсечен.

СКРИТИТЕ МИСЛИ

- Които и каквото щат да викат, -
пред Мислите се оправдал Езикът,-
изказвам ви, когато разрешите,
а иначе в главите се таите.
И, явно, някои от вас се пазят -
нарочно не желаят да излязат.
- Това е вярно. - Мислите признали, -
защото сме причина за скандали.
Уж приносът ни е необходим,
но май е по-добре да си мълчим.
- Това, че не ви искат, не е злото, -
им рече Сянка, придобила плът. -
Добре, че сте невидими, защото
съзре ли ви, ще се взриви светът.

КОЙ СЕ МЕРИ С ЛИЦЕМЕРИ

На маскенбала, в атмосфера чужда,
разбрало, че от маска няма нужда,
то - Лицемерието се явило
и пуснало веднага свойто жило:
- Макар че винаги било е мода,
на маскенбаловете аз не ходя.
Не ми харесва практика такава -
с лице различно всеки се представя…
И всички, смаяни от наглостта му,
внимателно припомнили му само,
че всеки неочаквано се стряска,
когато си маскирано… без маска.

СЪБЛАЗЪН И ХАРАКТЕР

- Дали съм награден или наказан
да бъда с теб, приятелко Съблазън,
да ти се радвам и да те желая
и да ти устоявам най-накрая,
защото знам измамния ти нрав -
с избрания от теб да е лукав? -
въздъхнал пак един Характер твърд,
лишавал себе си за кой ли път.
Усмихнала му се Съблазънта
и чул от мамещата й уста:
- Но знай, решилият да устоява,
по-малко взима, повечето - дава.

РЪКА И ЮМРУК

Ръка една на друга се подала -
да се ръкува, да я поздрави.
Да я поеме другата не щяла -
за нещо имала да се гневи.
И тъй, не можела ли да прощава,
насреща вече нямала ръка,
в юмрук превърнала се тя тогава
и давала й строг урок така.
Че то се случва често, общо взето,
и вероятно няма изход друг -
подадена ръка и неприета
по правило превръща се в юмрук.

МЕД И ЖИЛО

Загрибал лакомник меда обилен
и се облизвал не веднъж и дваж,
докато изревал като ужилен
и апетит загубил, и кураж.
Наистина пчела една видяла
как ненасита в погледа блести
и затова, че ял паница цяла
от нейното, дошла да отмъсти.
Тя знаела, че е с последни сили.
Тя знаела, че после ще умре -
не се отказала да го ужили.
Урок да му дадяла по-добре.
А той за първи път се позамислил,
наистина било му за урок,
в ужиленото жилото почистил
и си извадил извода дълбок:
„На който и каквото да се струва,
изглежда, че такъв си е реда
откак светът навярно съществува -
и жилото да си върви с меда.

КЛЮН И ВЛАСТ

- Уплашен за властта си, оглуша, -
на Клюна рекла Птичата душа. -
Преди се бореше за справедливост,
за нея беше годен да убиваш…
Сега се криеш под крило и „беж”,
каквото ти подхвърлят си кълвеш…
- Само Властта посмя и ме целуна. -
тогава кротко отговорил Клюна.

ПАМЕТНИК И ЗМИЯ

- По-живо е от всякакви престижи
това, което диша и се движи. -
на паметник, разглеждан във захлас,
рекла змия. - Най-вече знам го аз…
А паметникът дълго помнен бил
и затова през зъби прецедил:
- По-точно, дишат, движат се и двете.
Едно - сега. А друго - с вековете.

ГРЪБНАКЪТ

Омръзнало на прешлени да чакат
и рекли, възмутени, на Гръбнака:
- Кога най-после ще добиеш вид,
а не да си угодника превит?
Щом всеки между нас ти е потребен,
и ние ще изискваме от тебе.
- Изисквайте, - той рекъл, - но личи си
Гръбнакът от характера зависи.

НОС

Живял един прелюбопитен нос.
За него всичко все било въпрос.
И щом не можел да си отговори,
протягал се напред, пък и нагоре.
И ден след ден така се удължил,
че чак не бил това, което бил.
И не надушвал пак, както преди
надушвал всичко. Струпал куп беди.
Все още не разбирал, че това е
от нуждата му всичко все да знае.
И че това, което му остава,
е да започне пак да се смалява.
Докато, пъхнат в чуждите неща,
жестоко го прещипала врата…
И рекла му вратата: „Затова съм.”
И той смалил се, без да е съгласен.

ТРОХА

- Самичка ли била съм? Ха? -
се чудела една троха. -
но колко много да сме трябва,
да сетите вкуса на хляба?
Успяла да го предизвика,
тогаз намесил се Езика:
- Морето вкусва се и в капка,
но не достига хлябът с хапка.

ДОСТОИНСТВОТО

- Обречено съм да не бъда сито, -
Достоинството рекло на Парите, -
и винаги от вас да съм далече.
Така е. И го спазвам. Свикнах вече.
- Защо? Но всеки търси близост с нас?
Та ние сме добруване, и власт.
- Но мен властта не ме интересува,
достойният и без пари добрува.
- Когато всеки е от нас обсебен,
защо не се разбрахме само с тебе?
- Навярно участта ми е такава. -
Достоинството да не се продава.

ЗВАНИЕ И ПРИЗВАНИЕ

- Защо към мене са недоверчиви
и моите успехи са им криви,
а срещу тебе никой не роптае?
Каква е тази слепота? Каква е? -
изрекло Званието думи ядни,
Призванието срещнало по пладне.
Призванието рекло му тогава
- Недоверчиви са към мнима слава.
И ако до сега светът е жив
и може да се каже справедлив,
то е защото има тази дарба
в какво, защо и на кого да вярва.

КЪСМЕТ

Такъв ми бил късметът - много често
незнайни или знайни да замествам.
Това не ме е хвърляло в тревога.
Утехата ми бе, че всичко мога.
Замествах тоя и замествах оня
и вече имах срещу всичко броня.
Не виждах ситуация такава,
с която да не мога да се справя.
И стигна се „клиенти” да се карат,
че вместо мен дошъл е титулярът.
Но завчера сънуван сън ме трогна,
че да заместя себе си ще смогна.

ДОВЕРИЕТО

Доверието страдало обидено,
че кабари поднесли под петите му.
И както босо си било и голо,
естествено, веднага се уболо.
- Защо и аз си имам зложелатели?
Заради хората ли? От съдбата ли?
Нали към всекиго аз бях отворено,
спокойно си вървях за всичко сторено.
Нима заслужило съм подигравка -
не съм настъпило дори и мравка?
И казали му мравките чевръсти:
- От днес ще трябва да вървиш на пръсти.

КАМЪЧЕТО НА ЕЗИКА

Да го изплюя Камъче ми вика,
което ми е често на езика.
Ех, тия изкушения коварни,
когато гледам напъни бездарни!
Да го изплюя викам, или - не?
Тюх, да не бях замислял се поне!
Че подла мисъл не ми дава мира:
„Недей, защото то ще рикушира!”

БОТУША

Обувката упрекнала Ботуша:
- От тебе вече ми дойде до гуша.
Не стига, че и тъпчеш и рушиш,
но искаш всички ни да подчиниш.
- Такъв съм, за това не съжалявам,
защото ред за всички въдворявам.
А който от това е ощетен,
то нека да не обвинява мен.
- Но времето ни е демократично уж?
- Попитайте за него друг ботуш!
И чул това, поизлинял Пантоф,
към нея се обърнал, казал: - Оф,
недей да му говориш на Ботуша.
Ботуша нито чува, нито слуша.

ПОХВАЛА И ИСТИНА

Преситени от толкова похвали,
за съдник Истината призовали.
И, петимни да чуят нещо вярно,
приели думите й като дар. Но
нали не знаела да се хареса,
разбрали, че са сбъркали адреса:
объркала предишните привички,
опротивяла бързо тя на всички.
(Естествено, нали си мисли всеки,
че има не провали, а успехи. )
И следващия път, без да я мамят,
просто „забравили” да я поканят.
И пак добре дошла във всяка зала
ще бъде лицемерната Похвала,
а Истината, както да се мръщи,
по-често все ще си остава вкъщи.

КЛАКЬОРИТЕ

Каквото щете и да си говорите,
не ще изчезнат никога клакьорите.
Че на човека му е нужна маска,
престорено когато ръкопляска.
А те го могат и не се преструват,
че собствените си ръце не чуват.
И ръкопляскат, ръкопляскат страстно -
еднакво и наляво и надясно.
И ръкопляскат - на какво, не знаят,
но знаят и началото и краят.
Това от тях изискват - да са точни,
когато представлението почне.
На тях за всичко им е все едно… Но
очите си на четири отварят,
когато им се сменя господарят.

СТРАННИ СЕМЕНА

„Какви са, божем, тези семена?
Невидими до днес, а ето на
подават кълнове и даже зреят,
наоколо си бърже нови сеят,
не се усеща как се размножават
и все по-плодни и по-дръзки стават…
Загиват всички други покрай тях
и вместо цветове, разцъфва страх?” -
шептели помежду си семената,
не смеели да никнат от земята.
Тогаз една къртица веща
съчувствено им казала насреща:
„Аз знам кои са, знам и откъде са -
на недоверието семената те са.”

САМОХВАЛСТВОТО

Случайно в някакво си огледало
капризно Самохвалство се видяло.
- Нима това съм аз? Такова малко?
Такова и неугледно и жалко?
Това ви огледало не го бива.
Дори съм сигурно, че то е криво.
Застанало пред друго - сякаш тънка
от него го поглеждала издънка.
Тогава то застанало пред трето.
Приличало пред него на гюлето.
И Самохвалството, какво да прави,
си тръгнало, и трите да забрави.
Но огледалата му се разгневили
и на раздяла го предупредили:
- Накрая нека да ти кажем нещо -
не бива никога да се оглеждаш.

НЕЩЯНАТА ПОМОЩ

Чух отдалече Огънят че вика.
Отидох, гледам - глътнал си езика.
Не се разбира за какво говори,
дори тъмнее, за живот се бори.
Да му помогна рекох, в тази напаст.
А той, не щеш ли, взе че ме ухапа.
- Защо така? - го спрях. - Защо така?
И дръпнах бързо болната ръка.
Тогава чух, че Огънят ми рече:
- Нещяна помощ, знай, че само пречи.

ВЪЗДУХ ПОД НАЛЯГАНЕ

Престижът ми? Той все е за залагане.
Наистина съм Въздух под налягане.
И въпреки, че имате представа
за всичкото, което с мене става,
присмивате се с честното ми име.
Най-вече ето за това боли ме.
Аз върша работа за триста души,
щом някой както трябва ме запуши -
повдигам, свалям, дупча, стрелям, движа…
Та честно да си защитя престижа.
Тогава? Само малко помислете,
щом с мойто име някой назовете-
обида ли ще е
или награда,
което с мойто име му се пада?

ДУХЪТ В ШИШЕТО

Извадиха му тапата и ето -
напусна изведнъж Духът шишето.
Докато в него бе, как да съзнава,
че всъщност най-полезно се вплътнява,
че силен бе, макар че бе напрегнат -
отвън не можеха да му посегнат.
Но все си мислеше, ще е по-годен,
ако е вънка, ако е свободен.
И още докато радостта отеква,
разбра невъзвратимо че олеква.
Сега свободно всякъде витае,
но свободата да цени не знае.
Докато вътре беше, беше дух.
Сега свободен бе,
но облак кух.

КЛИШЕТО

Какво се подигравате с Клишето,
което е навсякъде прието?
Било съм скучно, липсвал ми финес,
не будело съм вече интерес.
Упрекват ме, че съм било банално,
че нищо няма в мен оригинално…
Но истини ли все ви казвам? Да.
Кое тогава всъщност е беда?
И както знам, че с всичко сте наясно,
признайте го, пред себе си, негласно:
Каквото и за себе си да чувам,
защото съм ви нужно
съществувам.

ДВА КОНЯ

Видял как личен кон от цирка
върти се в кръг и весело си свирка,
един впрегатен кон му завидял:
- Аз цял живот това не съм успял.
Не съм си свиркал даже за минути,
но в цирка сте известни и прочути…
- О, братко, - рекъл му тогава конят, -
и мене като теб с камшик ме гонят.
Дори да не опитвам аз камшика,
дори колата да не тегля, никак
животът ми не е по-лек от твоя,
защото представи си сам какво е
наглед да си завидно аплодиран,
а всъщност да си всеки ден дресиран.
За мене няма глътка въздух свеж,
а ти поне вън можеш да пасеш.
Чуй, най-жестоко е да си умника
помежду захарчето и камшика.

КАКЪВ НАРОД…

Какъв народ овцете са, не знам.
Да си направи извод всеки сам.
Защо да го разкажа го избрах?
Дали с очите си че го видях?
Не зная накъде, но тичешката
вървеше овче стадо слепешката.
Където първият овен върви,
го следваха с наведени глави.
А той, загубил усет за посока,
ги хвърли право в пропастта дълбока.
Една овца се беше заблудила
и затова, реших, се е спасила.
Но тя дотича до ръба, щастлива,
както навярно на овца отива,
погледна в пропастта и… полетя.
Да бъде като другите и тя.

КОЖА

Не съм допускал, как да предположа,
че има леопард във овча кожа.
Ала това с очите си видях.
Защо ли ми хареса, грях не грях?
Той беше кротък, непознат и мил-
така успешно беше се укрил.
И само, кожата ли беше къса,
по ноктите му си личеше хъса.
С две кожи се потеше всеки ден,
но да си пази своята решен.
- Хвърли тогава овчата! - го спрях -
Нима и леопард изпитва страх?
- Пред избори сме. Не е още време.
Друг кожата ми след това ще вземе.
А засега със нея ще се вардя -
да не познаят в мене леопарда.

МЕТЛАТА

Викали й: „Няма ли да спреш
плодовете здрави да метеш?
Всички виждат, че несправедливо
годното напразно си отива.”
Но метлата имала задача
никой чужд да не прескача.
И, жестока, непривично смела,
всичко годно наведнъж помела.
Рекла Кофата тогава: „Всички чуха,
че поредната метла е глуха.”

ЖЕЛЯЗОТО

Сто пъти обработвано желязо
дочуло хвърлена към него фраза.
Изрекла я една дъска ленива,
решила, че да съди й отива.
Забравена от всички общо взето,
спокойно си векувала в мазето,
доволна, че макар и неизправна,
стои, не я нацепили отдавна:
- И този път, изглежда, си полезно? -
му рекла. - Явно се нагаждаш лесно.
Каква е тая твоя дяволия?
- Спокойствие не търся. Не се крия.
И нека да се паля и угасвам
отколкото спокойно да ръждясвам.

СКАЧЕНИТЕ СЪДОВЕ

- И да ни мислите за откачени,
добре си бяхме - съдове скачени.
Налее ли се, имаше за всички -
с едно равнище и с едни привички.
Е, някой беше с по-широко гърло,
ала и той не тъй крадеше- върло.
- Налива ли се, да, но щом се точи,
от всички пак бе? Трябва да се знае.
-Това така е.
Но някой до сега да го прескочи?

В ЛЪЧА НА ПРОЖЕКТОРА

Какво ли толкоз има да се чудя?
Една случайна нощна пеперуда
в прожекторния лъч се озовала.
Харесало й и се заиграла -
забравила коя е и каква е,
повярвала, че примадона тя е…
Но както става, всеки е наясно,
прожекторът й изведнъж угаснал.
По-точно светнал в друга там посока,
(изтекъл бил й на късмета срока ).
„Къде се дяна?” мислите си вие.
Не я търсете. Вече пак се крие.

ДЯВОЛСКА БАСНЯ

Дяволът предложил на човека,
за да е съдбата му по-лека
и за да изпита алчността му,
да му дава по жълтица (само),
ако той не ги реди на куп, а
в тялото си някъде ги трупа.
Но където трупа ги, тогава
трябвало от плът да се лишава:
да загубва мускули и нерви,
клетки… с тях и жизнени резерви…
И приел човекът, та със злато
битието му ще е богато!
И не пожелал да разсъждава
с тялото му пък какво ще става.
Първо трупал златото в ръцете -
станали безжизнени и двете.
После злато пълнил и в краката
и така ги обездвижил двата.
Ясно е, щом не били свободни,
станали за работа негодни.
Мисълта не давала му мира
златото къде да го побира.
Питал дяволът: - Да спирам вече,
разбери, че златото ти пречи?
- Още дай! - поискал му човека. -
Нека още се опитам! Нека…
Давал Дяволът и пак попитал -
знаел вече, че е победител.
Но превръщал всеки орган в злато
онзи ненаситник, докогато
обезсилил ги. Сърцето спряло.
Дяволът
с друг
почнал отначало…

ВЕТРИЛО И ГРЕБЕН

Ветрило почнало умно да смята
вече да не се отваря,
за да не искат на кого прави вятър
после да отговаря.
Всичко разбрал благородният гребен,
често капризи прощавал,
който и щърбав, щом бил потребен,
винаги се отзовавал:
-Този път с тебе не съм съгласен,
има неща допустими,
но да се скриеш от същността си,
щом е опасно?… Прости ми…
После, недей да забравяш, че вече
знаят ли те като нещо,
колкото виждат това че ти пречи,
става за теб по-зловещо.

ДУХЪТ В ШИШЕТО

Навярно ненапразно е прието
да се говори за Духа в шишето.
Духът зловреден, онзи дух злосторен,
който е уж завинаги затворен.
Но и на всички също е известно,
че там да се държи хич не е лесно.
Че да излезе вечно той напира
и кой да му отвори все намира.
И ето че „завинаги” тогава
едва ли нещо всъщност означава.
Макар наистина да се страхува,
макар че прави всичко му се струва,
Човекът е човек и общо взето
духа изпуска често от шишето.

СТОМАХЪТ И ОКОТО

„И мене ще ме умори, горкото, -
веднъж Стомахът рекъл на Окото. -
не иска да яде, а само гледа.
И гледането му било победа?
Защо му е туй цвете? Хайде де!
А не сади, каквото се яде?
Търпя го, инак как ще си намеря
закуска, обед, или пък вечеря.”
И рекъл някой: „Чак сега разбрах
Око Окото е. Стомахът е… стомах.”

ЯХАЧИ

Има, има скакалци такива -
мислят си, за всичко че ги бива
и че те прилягат пък на всичко.
Яхането става им привичка:
Яхат всичко, дето им попадне.
Да са горе, жадни са и гладни.
Яхат кон, камила и магаре.
Яхат слон… И всичко се повтаря…
Докато, с причина, без причина,
яхнат грешно някаква пружина.
И ги хвърли тя, дорде ги зърне,
без да може никой да ги върне.

БЕЗСПОРНОТО

Безспорното като овен напира
да му признаят, че се подразбира.
Че за рогата му прегради няма
и че от себе си зависи само.
Но както все било е досега -
докато срещне… другите рога.
И стане спорно, влязло в битка нова
и тя е за оспорване основа.
Така е, и попитате ли мен,
Безспорното е руно без овен.

ЗЛАТНАТА КОКОШКА

Един си имал Златната кокошка,
била невзрачна, някаква си рошла.
Ала му снасяла яйцата златни.
Били услугите й неотплатни.
Но вместо да й бъде благодарен,
стопанинът се правел на ударен.
И само я пришпорвал: „Още можеш.
Не спирай, снасяй, без да се тревожиш!
Завиждали й за съдбата. Тая.
Докато тя издъхнала накрая.
Упреквали го: „Само викаш „Дай!”
„Така ще е, така ще е докрай. -
отвръщал им студено. - Няма прошка.
Най-вече пък за Златната кокошка.

МЕРАК

Маймуната безспорно бе артист.
На ум си я изкарваха на бис.
Но искаше да пише, да рисува
И да признават, че труда й… струва.
Ала че друга дарба е това,
не влизаше във нейната глава.
И тъй - с маймунските си клоунади
натрупа за писателство награди.
Но всички знаеха, че ги получи
не за заслуги - за маймунджулуци.
Тук нека липсва скучната поанта
за пустия мерак и за таланта.

ДВА РЪКАВА

Скарали се, без да им е в нрава
на фокусника двата му ръкава.
Досега те мамели взаимно,
ловко си помагали интимно,
докато единият веднъж
другия предал, извикал „дръж”.
И пропаднал номерът тогава-
всичките разбрали как той става.
Не е тъжно, нито пък е чудно,
да го разберете не е трудно,
че с морал не се оказал здрав
вторият, предателски ръкав.
Рекли да му удвоят успеха-
взели го ръкав на друга дреха.

ЕФЕКТЪТ НА ДОМИНОТО

- Ефект на доминото ли започва? -
попитала една поредна плочка
съседката. Докато се усети
изтръпнали страните й. И двете.
Ударили я, както се полага,
и тя предала удара веднага.
И всички после рухнали докрая.
Защо? Дори не можели да знаят.
- Нима, съседке, на ефект прилича -
това дефект по-скоро се нарича?
Виж плочките. Където да погледна,
са паднали. От първа до последна.
Изглежда работата е такава,
че всяка не посмя да разсъждава.
Тогава плочката, стояла първа,
им рекла, като взела да посърва:
- Какъв ефект приписват ми не зная,
но всички ми повярваха. До края.

ШАПКИТЕ-УСТИ

И нека съвестта да ми прости,
че пиша днес за шапките-усти.
Защото си мълчах, когато бдяха
и на високи столове седяха.
Ала сега обзема ме тревога
от наглостта, и да мълча не мога.
Тогава бдяха те, а днес говорят,
че нищо не са можели да сторят.
И всякоя от тях сега се прави,
че шапки са били, но гологлави.
И никак не си мислят, че са грешни
и с тези свои напъни са смешни.
На всичките, които са ги чули,
изглеждат като зяпнали акули.
Забравили и форма и подплата,
доказва всяка колко е устата.
Къде да я откриеш съвестта,
когато всичко само е… уста.
И нека мойта съвест ми прости,
че пиша днес за шапките-усти.

ПЪСТЪРВА

Разбира се, не всекиму отърва,
да е на бързея, да е пъстърва.
В чело течението да го блъска,
а той да го прескача с мисъл дръзка.
Сред камъните ловко да играе:
животът - съпротивата това е.
Доказва се, не всекиму отърва
да е на бързея, да е пъстърва,
която въдица не изкушава,
дори да е богатство, власт и слава.
Ала това е справедливост висша,
за този, който е решил
да диша.

НАКОВАЛНЯ И ЧУК

- Едва ли нещо повече ме дразни
от ударите върху мен, напразни.
Понесла бих безброй достойни рани,
но заради нещата изковани. -
чул Чукът тази изповед печална
от свойта дълголетна Наковалня.
Той рекъл: - Вярно е, не ти отива,
но има, има времена такива,
когато видимо не се създава
и нещо ново търси се тогава.
Когато нещо ново се започне,
се случват все и удари неточни.
- Сполуката ни досега бе дружна, -
тя рекла, - вече май не съм ти нужна.
И Чукът, бивал винаги потребен,
и рекъл: - Ще потърсят пак и тебе.
Кованото наистина го бива,
когато има яка съпротива.

ЛИСИЦА И ОПАШКА

Кой е надхитрил, познайте, лисицата,
без да си криви ни най-малко душицата?
Работа имало ли за кръшкачката,
тя я прехвърляла все на опашката.
Ако пък трябвало пак да избяга,
тя се спасявала с нея веднага.
А я упреквала толкова пъти:
„Ти се оправяй, къде е умът ти!”
Не че опашката била отвеяна-
само се правела тя на разсеяна.
Вече лисицата тъй я притиснала,
че най-накрая опашката писнала:
„Чувах те, чувах те всеки път, само че
дръж се така, както ако ме нямаше!”

ЧЕРНО И БЯЛО

Кое е черно и кое е бяло
не може да се каже поначало.
Това разбрах от всякакви дебати
на разни корифеи непознати.
Говореха си те току-така,
че съм объркан как да го река…
И най-накрая, то се е видяло-
от болната - на здравата глава,
изглежда, че почерненото бяло
избеленото черно е това.

ЗЛО КУЧЕ

Било то куче, дето много знае
и чуждите и своите да лае.
Стопаните харесвали това,
че пускало и тях едва-едва.
И лаело зад своята стена
то всичките. От другата страна.
Били те гладни, то било все сито.
Но случило се… него да изритат.
Престанало да бъде тъй удобно,
че взели куче два пъти по-злобно.
И изведнъж попаднало Оттатък.
(Щели да го изгризкат без остатък. )
Сега от другите било го страх
и чуло пътьом някое от тях:
„Понякога се случва, ето на,
да дойдеш и от другата страна.”

УШИТЕ И РЪЦЕТЕ

- От нас вземете пример, ако щете, -
веднъж Ушите рекли на Ръцете: -
че случва се да прави се на улаво
едното - другото какво е чувало.
И пазим правилото доморасло:
„В едното влязло - от другото излязло.”
А вие може все да сте си нужни
едната с другата да сте задружни,
но случва се, едната да не бива
да знае другата какво укрива.
Тогава рекла им ръката дясна:
- О, за това ми иде да ви фрасна.
Дори да й се иска да забрави
едната другата каквото прави,
не бива да забравя за услугата,
че винаги едната мие другата.

БЕЗСРАМИЕТО И СРАМЪТ

Намерили се заедно сред път
Безсрамието и Срамът.
- Сега ми падна! Ето че ми падна,
доброто име дето ми открадна! -
Безсрамието тръгнало напред
с рогата си, тъй както му е ред.
- О, името от тебе си зависи.
Какво ще бъде, отговорно ти си. -
Срамът му рекъл, - вечно си вървяло
и получавало, каквото щяло,
че всеки бил готов да ти даде,
каквото искаш, от немай къде.
И с лошо име славиш се, задето
навред успяваш,
без да си прието.

ХАМЕЛЕОН НА КОН

Познавам и такъв хамелеон,
който се пъчи цял живот - на кон.
Веднъж го възкачили на седлото,
не могат да го снемат, не защото
всесилен е или е нов пророк,
а затова, че е дебелоок.
Каквато участ и да го застига,
не трепва, и окото му не мига.
Във друго време коня му бе даден,
но той до днес го яха безпощаден.
Дали си вярва, че е вещ ездач?
От него иде всекиму до плач,
защото го е виждал в цвят различен,
но винаги - от власт неразсъбличан.
И ти, живота си преминал пеш,
пак си принуден път да му дадеш.
А за да разбереш дали е оня,
могъл би да познаеш само коня.

МИТИНГ И БАРИКАДА

Един развихрен Митинг от площада
съзрял във уличката Барикада.
Сред този шум на злите му тълпи
помислил Барикадата, че спи.
- Какво такава си се укротила?
Не ми изглежда да внушаваш сила.
Нима надеждите ти се стопиха?
Отвърнала му тя тогава тихо:
- Това, ти за което вдигаш врява,
решително от мен се защитава.

НАИВНОСТТА И ДОБРОТАТА

За да отворят бутали вратата
навън - Наивността и Добротата.
Но постепенно почнали да спорят
защо са се заели да отворят.
Разбрало се - Наивността не знае,
и само че усърдие това е,
а Добротата знаела защо
и в същността й вписвало се то.
Когато зяпнала вратата цяла,
принудена, Наивността признала:
- Отваряш невъзможните врати.
Все мислят, че съм аз,
а пък си ти.

ЦИГУЛКАТА И ДЪРВОЯДА

- И знай, от тебе вече ми се гади,
не можеш да заселиш дървояди.
А и да не изглежда никак лесно,
във теб би се живяло интересно? -
заял Цигулката, примрял от глад,
и не лишен от опит Дървояд.
- Не се заяждай с мене, вече знаеш,
че тук и ден не можеш да изтраеш.
- Когато свириш, да. Но се разбира -
ще те оставят някога на мира.
Цигулката му казала призвана:
- Уверена съм, здрава ще остана,
защото да не спирам ми се пада,
когато срещна тебе - Дървояда.

ХИЩНИК И ПЛЯЧКА

Чудовищната Тигрова акула,
че дебнат я ловци бе подочула
и най-неподозирано на Рака
от тази си заплаха се оплака:
- Аз мислех, че съм символа на сила,
над всеки риск че съм се извисила,
а както вече все по-често чувам,
и аз би трябвало да се страхувам?
А Ракът я погледна отдалече
и някакси внимателно й рече:
- Наистина, за всички ти си страшна,
но не забравяй, ако си сегашна -
каквато и да си месомелачка,
и да си хищник, пак ще бъдеш плячка.
Че във живота постоянно става
така - все някой някого спасява.

БРЪШЛЯНЪТ

Върви Бръшлянът, по стената крачи,
като че има някакви задачи.
Катери се, катери и катери,
опора щом за стъпката намери.
Върви така уверено, че ето
навярно ще достигне до небето…
- Къде отиваш? - Здравецът му вика. -
Не спираш и не спираш, ама никак?
- Ти знаеш сам, че е животът кратък.
Да видя искам какво ще е оттатък.

ПАПАГАЛ ЗА ЖАЛ

- Коя е тази странна птица гола,
която там е кацнала на кола?
Облича ли се, или се пече? -
попитало учудено врабче.
- Шегуваш се или не си познало
добрия ни познайник Папагала? -
му рекло другото и продължило. -
Сега е заприличал на плашило.
- Какво е станало? Защо така?
- От хитрини. Какво да ти река.
Тъй както се променяха нещата
и той по цвят си скубеше перата,
за да не дразни новите на власт.
Така такъв се озова пред нас.
Червените изхвърли. След години
запази жълтите, оскуба всички сини,
и жълтите отидоха след тях…
Не знам за жал ли е или за смях?
Така че в недостойната игра
хитрецът си остана без пера.

ПАУН И СЛАВЕЙ

Разперил си опашката Пауна…
Усетил уязвимата му струна,
му рекъл Славеят:
- Какъв захлас!
Такова нещо не съм виждал аз.
Така си е. Такава гледка няма.
И знаем го не само ние двама.
Признава красотата ми светът… -
Паунът се превзел за кой ли път. -
А ти, приятелю, такъв невзрачен,-
той продължил във себе си вторачен, -
с какво си видим, имаш ли идея?
Отвърнал Славеят:
- Забрави ли, аз пея…

ЗЛАТОТО

Безкрайно Златото се възгордяло,
че на богатството е огледало.
И почнало да мисли, че едва ли
за нещо струват другите метали.
Не му и хрумнало да се тревожи,
че занапред без другите не може.
Уверени, че мислят му доброто,
Медта му се засмяла, и Среброто:
- Хатъра нека да не ти се кърши,
но чисто злато работа не върши.

ОРЕЛ И СВРАКА

- Богат за да си, ти послушай кака, -
на млад орел акъл налива сврака,-
каквото и където го намирам,
прибирам, и прибирам, и прибирам…
И най-обичам повече да имам
от смятаното за необходимо.
Че крадла съм била, говорят лесно,
но кой, кажи, забогатял е честно?
- Бъди си пак по своему щастлива, -
Орелът рекъл, - то ти и отива.
Че нямам нищо, имам си отплата,
когато се издигна в небесата.
Едва ли си изпитвала какво е:
летя ли, всичкото под мен е мое.

ДВЕ ЧАШИ

Спорили дълго две еднакви чаши
коя животът плаши и не плаши.
Били двете с вода до половина
(за старт различен нямали причина).
- Докато съм наполовина празна, -
едната рекла, - само ще се дразня.
- А в мен надежда нова пак покълна,
защото съм наполовина пълна, -
й рекла другата и замълчала,
надявала се да е пълна цяла.
Вменявали си тъй една на друга
вина, или отричали заслуга,
докато се обадила Водата
(нали била им точно до средата):
- Животът никоя от вас не пита
коя е жадна и коя е сита,
но аз си мисля - в него ще успее,
която първа другата долее.

СЪНЯТ НА СОМОВЕТЕ

В уж за добро източеното блато,
живяха сомове полубогато
и изведнъж, и май за първи път
видяха, че на дъното лежат.
Оставили им бяха има-няма
вода да дишат. (Някаква измама?)
Но не и за да плуват. И разбраха
сега чак, че измамени те бяха.
И почнаха протести след протести
водата пак при тях да се премести.
И върнаха им я, ала беда!
„Не, тази не е нашата вода, -
развикаха се сомове тогава,
че някой ги така онеправдава.-
Всеки от нас в такава се страхува,
и не умее в нея сам да плува.”
Попитаха ги техни риби братя
водата искат или свободата?
И на какво те повече държат-
да плуват волно или да лежат?
Не знаят още как да отговорят,
и за безспорното все още спорят:
Дали грешат или пък не грешат,
ако категорично не решат
мечтаят пак за своята вода,
или са истински
за свобода?

ЧОВЕК И ЛЪВ

Незнайно къде и кога, но е вярно -
на обща пътека
се срещнали, без да се дебнат коварно,
Лъва и Човека.
Човекът изтръпнал от страх и се схванал-
не можел да бяга.
Бил гладен Лъвът, но на място останал,
не му се нахвърлил веднага.
- Недей ме разкъсва. Аз роб ще ти бъда. -
Човекът помолил.
Лъвът се стъписал, погледнал го, мъдър:
ръцете му - голи.
Защо пощадил го, не само защото
бил сам, изоставен.
А знаел, че той е солта на живота -
приел го за равен.
- Не се унижавай! - му рекъл тогава. -
Лъвът го усетил,
че едновременно все се явява
и роб и владетел.

КУЧЕТО ХИТ

Какво си мислите, че може да се случи
на истинското надарено куче?
Едно такова имало веднъж -
подушвало на слънце, а и в дъжд,
каквото трябва - близо и далече.
Не можел да избяга никой вече,
нито пък нещо да му се укрие.
Било не куче, ами чудесия…
То първо получавало похвали,
награди разни след това му дали.
Прищяло му се после да се впусне
в успеха - да опита всичко вкусно.
Опитало това и онова.
Преяждало, започвайки едва.
И свикнало така да се пресища,
веднъж признало: „Не подушвам нищо.”
Ала го посъветвали: „Мълчи!
Преструвай се! Нали не ти личи…”
…………………………………….
О, не мислете, че се крие тука
и че се търси някаква поука -
Единственото е, че има басни,
които да са толкова нещастни.

МОЛЕЦЪТ

Живял молец - прикрит подлец
и с общи грижи расъл.
Подхранвали го, бил хитрец
и свойте яйца снасял.
Яйца били на завистта,
на тънката интрига.
Преди подбирал тъканта,
та свойто да постига.
Все в тайни гънки ден след ден
той пускал подло семе
и кой къде бил надробен
се виждало след време.
- Какво си днеска същество
и как се изхайлази! -
му рекли, - знаехме какво
от тебе да се пази.
А не подбираш вече май?
Сега всеяден ти си?
Отвърнал този негодяй:
- От времето зависи.

ШАХ

Развихрили се пешките във танц
върху квадратния шахматен гланц.
И всичко се объркало тогава,
(какво ли се е подобрило с врява?).
Че танцът танц не бил, а гневен бой
кой да държи властта и да я вземе кой.
Топове и коне и офицери
там силата си всеки взел да мери,
докато се избили бързешката
или изпаднали извън дъската.
А царственото, тъй названо, тяло
все тъй недостижимо си стояло.
И пешка оцеляла, но саката,
си рекла: „Все това ще се повтаря -
каквито и да бъдат правилата,
на пешките все ще е длъжен царят.

БУМЕРАНГ И ЖЕСТ

- От всички само аз съм ти по ранга,
нали? - попитал Жестът Бумеранга.
Нали приема всеки като чест
да му се върне неговият жест?
- Добре е да си вярваш че така е,
но… - рекъл Бумерангът, - не се знае…
И ти и аз май сме еднакво смели
и поривът ни радва, щом уцели.
Ала съдбата ни не е една и съща,
защото жестът често се не връща.

ОТ МАЛКО…

Вековен орех, с дълъг век живот,
отрупан както винаги със плод,
попитал с жлъч съседката щастлива -
една за първи път родила слива:
- С чували орехи съм дал до днес
и сякаш не заслужих тази чест,
както на тебе ти се радват, ето,
че си родила някак две сливета.
Да ми се радват някога така,
неблагодарност ще го нарека.
- Забравил си, щом толкова си дал,
навярно преди мене си прозрял:
Ако дадеш от много, не е жалко,
но друго си е, щом дадеш
от малко.

СРАМЪТ НА МЕДАЛА

На Знамето оплакал се Медала:
- Каква съдба Съдбата ми е дала -
така се случва, че ме оскверняват,
как да го кажа, още щом ме дават.
Че твърде често дават ме на други,
а не на тези- с истински заслуги.
И даващият как да вярва в мене
и как да вярва, който ме приеме?
А искал бих да бъда като тебе -
от вяра и от пориви обсебен,
неосквернен в началото и в края
и вяра и надежда да вещая…
- Е, - рекло Знамето, - не си виновен,
характерът ти е такъв - тълковен.
Всяка заслуга, друже, се обсъжда,
а порив, пример, той не се присъжда.
Нима си чул за саможертва мнима?
Един - едно, а друг пък друго има…
- Така е, Знаме, ала пример ти си,
че твоето от тебе си зависи.
А зарад моето, забравен, сам,
навярно тъй ще си умра - от срам.

ПЕТЕЛ И ВУЛКАН

- Учудвам се, като будител пръв,
че не познавам поспалан такъв,
проспал не само векове, а ери
и мисля си отде ли се намери?
Не те събудиха безброй неща -
прадядо, дядо, моя скъп баща…
Опитах се и аз, ала напразно
и затова започнах да се дразня! -
изкукуригал, откъде се взел,
срещу Вулкана някакъв…петел.
Вулканът смръщил, както впрочем става,
застиналото си чело от лава
и рекъл му спокойно с поглед мътен
така, че прозвучало като тътен:
- Опасни тук са думи бързореки -
зависи за какво се буди всеки.
Та, ще призная, много ме учуди,
че някому се иска да ме буди!

СМЪРТТА НА ЛЪВА

Невероятно, но Лъвът умрял -
прегризал гърлото му нищ чакал.
Не смеел да го победи в двубой,
успял да го приспи накрая той.
Следял го, искал много дълго време
над другите властта му да отнеме.
Заспал лъвът и не от али-бали -
завистникът му го приспал… с похвали.
Изтичащата кръв на властелина
изписала на спечената глина:
„Когато се решиш да вземеш власт,
това е сетният ти волен час.”

КРОКОДИЛ

Най-страшният за всички бил
един озъбен крокодил.
Бил безпощаден, алчен, зъл -
изял каквото бил могъл.
Уплашили се, че за цяр
не ще остане жива твар,
животните, щом не го спрели,
да го предумат се заели.
И най-накрая той склонил,
(нали, все пак, сред всички бил):
„Но как в добър да се превърна,
с хастара да се преобърна?”
попитал ги героят наш.
„Откъм опашката се яж!”

ЗАЩОТО НАТЕЖА

Мечтала водна капка в свойта бара
да дойде ред да се превърне в пара.
Но той не идвал и за кой ли път
на други капки идвал все редът.
И като нямало какво да прави,
за малко не се пръснала от завист -
представяла си как се те издигат
и в небесата чудеса постигат…
Въззела се и тя, но много скоро,
разочарована какво е горе,
решила да се върне пак, разбрала
как лекотата я е разпиляла.
И вече, вместо слънце да прежуря,
от все сърце се молела… за буря.
Дочакала я и сред тази хала
тя, капката пак се събрала цяла
и тръгнала надолу изведнъж
с хорото на един внезапен дъжд.
И скочила от толкова високо
пак там, където си била - в потока.
Дъждът като видял, че е щастлива
й рекъл вместо да й се присмива:
- Пак да постигнеш своето можа,
завърна се,
защото натежа.

ДВА КЛЮЧА

Чудех се какво ли ще науча
от подслушани пред мен два ключа.
Впечатли ме като схванах първом,
че са те - изгубен и изхвърлен.
Първият разкри задача скромна:
„Трябва откъде съм да запомня.”
Вторият изнесе план нелесен:
„Трябва да забравя откъде съм”.
Знае се, че всеки ключ е тайна,
но е разликата им безкрайна.
Тайната, тя също лакътуши
на кого и за какво ще служи.
Тъй че всеки трябва да познае
ролята на тайната каква е.

НА СВОЙ КРАК

Дойде си правилото пак -
всяка коза - на своя крак.
А дълго как спокойни бяхме,
на чужд крак докато висяхме
и за вини и за заслуги
се уповавахме на други.
Но ни подгониха с тояга
и който сам можа, избяга.
На чужд крак който бе, остана
и му затвориха капана.
Та, вече си предупреден,
да не се лъжеш като мен.
На своя крак ако висиш,
възможно е да се спасиш.

АФИШИ

Един афиш на друг афиш
суетно казал: - Я ме виж
докато още съм специален,
нали съм още актуален.
Защото твоят срок изтече
и с друг ще те покрият вече.
- Да. С друг и трети и така..,
но нещо аз ще ти река:
- Не пречи и ако си днешен,
да те покрият като „грешен”.
Мнозина с днешното се мамят,
но трайното се казва…памет.

ХАМЕЛЕОНИ

Висяха нагло върху всички клони
на куп какви ли не хамелеони.
Какъвто вятър мина и замина,
с готовност бяха негова витрина.
В поредни цветове се оцветиха
и затова и ядоха и пиха.
Но времена настанаха различни
и те обезцветиха се, безлични.
Споделяйки за своите покруси,
започнаха да хленчат помежду си:
„Как всички ни се слагаха тогава,
а никой сякаш днес не ни познава?”
Дървото, толкоз дълго ги търпяло,
отърси ги, припомняйки морала,
че който сам променя същността си,
не може уважение да търси.

КОТВАТА И НОЖА

- Защо пък ти да си от памтивека
най-важния приятел на човека?
Веднага мога да се обзаложа,
че негов пръв приятел аз съм - Ножа.
Говорел той на Котвата в музея.
(Случайно Ножът там лежал до нея.)
И никак не приемал да признае,
че по от него до човека тя е.
Но Котвата, замлъкнала отдавна,
наблегнала сега, че няма равна:
- Човекът постоянно се подготвя
да вдигне котва и да пусне котва.

СУЕТА И ЛИЦЕМЕРИЕ

На приема в красивото преддверие
стояли Суета и Лицемерие.
Очаквали да си дадат палтата,
когато гордо рекла Суетата:
- От всички тука ще съм най-красива.
- О, тази рокля толкоз Ви отива…. -
в миг Лицемерието й се поклонило.
- О, много мило, ти си много мило…
Но ето че дошла богата дама
и неговата лъснала измама.
Макар че с рокля, с хубост не блестяла,
то прекосило празничната зала.
- Коя ще е, коя ще е пък тази? -
разбрала Суетата, че я мрази.
Но Лицемерието бързало далече -
ухажвало то властващата вече.
И суетата взела си поука,
че мястото й вече не е тука:
„Навред, където срещнеш лицемерие,
изслушай го, но нямай му доверие.”

ОГЪНЯТ И ВОДАТА

- Какво е според тебе свободата? -
веднъж запитал Огънят Водата.
- Това е да пътуваш вечно. Ето,
безкрай - между земята и небето.
- Но аз, когато тръгна да пътувам,
веднага викове на ужас чувам?
Увлечена, Водата рекла: - Лесно!
Прегърнеш ли ме, ще летим чудесно…
Но знаел Огънят, да си свободен,
търси къде и за какво си годен.
И че да си свободен, няма нужда
за нищо да приемаш роля чужда.
- Вода и Огън, - рекъл, - не се смесват,
че мигом стават пушек и изчезват.

ДУХАЛОТО

Самозабравилото се Духало,
че огънят угаснал не видяло,
да духа продължавало на халос
и без да слуша никого за жалост.
Предметите, чрез него изковани,
му викали навреме да престане,
повтаряли му, че така не бива,
че време е да спре и си почива.
Но то така си знаело и вече
не виждало, че там на всички пречи.
Тогава някаква мотика глуха,
ядосана, че още все й духа,
му рекла: - Стига вече се старало,
щом с Огъня не си се доразбрало.
Разпалваш го, ако е жив, нелепо
e щом угасне - вдигаш само пепел.

ДОВЕРИЕ И НЕДОВЕРИЕ

И аз не знам чие ли съм преддверие? -
поколебало се веднъж Доверие. -
Дали на глупостта? На мъдростта?
Или пък сред полето съм врата?
Макар с преценка толкова изкусна,
изглежда грешка лесно ще допусна?
Тогава Недоверието, гневно,
направо не сдържало свойта ревност:
- В преддверието влязло бих веднага,
защото аз съм винаги на прага.
Врата да беше, нея бих разбило,
да бе наивност, бих я разтопило.
А ти си вълноломът, който пази
брегът, рушен от моите талази.

ЧУВСТВОТО ЗА ВИНА

Съзнателното Чувство за вина
замислило се на каква цена
е длъжно всеки път да плаща риска,
когато нещо много му се иска.
И осъзнало, че е много кратко
това, което му се струва сладко,
и някак си се получава тъпо…
Тогава Съвестта му рекла: - Скъпо,
сега разбрах, не бива да те съдя,
а просто трябвало да те изпъдя.

ПРАШКАТА

Едно врабче е кацнало на Прашката
и истина е, се държи юнашката:
Стои си там. Не иска да отлита.
Под него, знае, гибелта е скрита.
И чака Прашката да се разсее.
(Да отлети тогава ще посмее.)
А Прашката пък своя начин търси
да го прогони и да се отърси.
Естествено, не с благородни цели,
а в него после, за да се прицели.
Възползвай се от примерите верни:
да не си прицел, трябва да си мерник.

ЕГОТО

- Единствено човекът е създание
от себелюбие и себеотрицание. -
опитало честолюбиво Его
веднъж да разсъждава върху него. -
И нека да ти споделя тогава,
че той заради мене оцелява.
Но Себеотрицанието рекло:
- Ти взимаш, а пък аз съм се обрекло
да се раздавам, и това не пречи
да бъде всеки мой размах човечи.
- Ако не бъде гибелен обаче! -
решило Егото да се оплаче.
И чуло: - Може би от мене страдаш,
но с мене в равновесие попадаш:
Отделно ли сме, страшно е, та нека
със тебе се събираме в човека.

МАНТАЛИТЕТ И ХАРАКТЕР

- С престижно име си: Манталитет,
макар и не от всекиго приет.
А мен, макар да съм Характер лош,
не ме приемат никога на нож.
Аз всекиму съм свой, а теб не те обичат,
защото трябвало да ти приличат.
Сега Манталитетът проговорил:
- Със себе си нерядко съм се борил
и все по-рядко бил съм побеждаван
и съм разбирал, че съм заслужаван.
Ти, колкото все повече си предан,
все повече от мене си по-вреден.

СЛАВА И ПОБЕДА

- Не се надявайте, че всяка слава
тъй лесно може да се изпарява. -
ядосала се Славата веднъж,
когато бил успехът й могъщ.
Не вярвала: неблагодарно гледа
от нея увенчаната Победа.
- Могла бих и без твоята подкрепа. -
Победата си промълвила в шепа.
Но знаела, че Славата помага
да се постигне много. И веднага.
- Само чрез мен Победата остава. -
си рекла самовлюбената Слава.
И чула я, достойната Победа,
й рекла, без венеца й да гледа:
- Помни, отида ли си аз, тогава
с теб почва всеки да се подиграва.

ЛИСИЦА И ОРЕЛ

Със облаците спорят горди птици,
а тихо трупат хитрите лисици.
Едните имат по едно гнездо,
а вторите владеят дупки сто.
И тъй, кой знае откъде се взела,
една Лисица рекла на Орела:
- Ти цял живот живееш все назаем,
а цял живот печеля аз от наем?
- Ако назаем съм от боговете,
съгласен съм. - Орелът се усетил. -
Нали гнездото ми е там, при тях…
Но само чрез крилете си разбрах
и преговарям кой ли път урока:
„Значимото се вижда отвисоко.”

ОТ ПУСТО В ПРАЗНО

А беше време - сякаш бе заразно
да си преливаме от пусто в празно.
И правеха се всички невидели,
че мелницата без вода не мели.
Тревожеше, тревожеше бедата,
че си тече без резултат водата.
Но махвахме с ръка: „Какво да правя,
когато работата е такава.”
…………………………………………..
Но с нечия, без нечия заслуга
тя, работата, взе че стана друга.
Престане ли човек да се страхува,
започва вече себе си да чува.
И никой да „прелива” не се хваща,
защото вече няма кой да плаща.

НАИВНОСТТА И ДОБРОТАТА

За да отворят бутали вратата
навън - Наивността и Добротата.
Но постепенно почнали да спорят
защо са се заели да отворят.
Разбрало се - Наивността не знае,
и само че усърдие това е,
а Добротата знаела защо
и в същността й вписвало се то.
Когато зяпнала вратата цяла,
принудена, Наивността признала:
- Отваряш невъзможните врати.
Все мислят, че съм аз,
а пък си ти.

ДВЕ ЮЗДИ

Една юзда се жалвала на друга,
че имала заслуга след заслуга,
да обюздава буйните коне.
А нищо не си спомняли поне,
конете вихрели се като бесни-
просторите сега били им тесни…
- О, - рекла втората, - какви заслуги,
забравяш, времената бяха други.
Сега навсякъде е свобода,
излишна мислят всякоя юзда.
- Нали юзди сме, за да направляваме,
със пътищата трудни да се справяме? -
споряла първата,- и свободата
помага, а не пречи на нещата?
- Наивна си. - упрекнала я втората, -
заслушай се какво говорят хората.
Да виждаш и наляво и надясно
като летиш по пътя е опасно.
И как ще превъзмогнеш тази сила,
когато без наочници си, мила!

МЕЛНИЧКА ЗА ДУМИ

Мелничка за думи си намерих
и от радост дълго й се зверих.
Не по чужда воля и повеля-
щях самичък думите да меля.
Щях да смеля думите големи
(все с корони или с диадеми,
а пък всъщност и с черупки кухи,
за останалите думи глухи.)
Щях и другите да смеля - малки,
дето служат като залъгалки,
да им дам увереност и сила-
в дума, дето ще ги е спасила.
Но се сепнах: Радвам се напразно.
Че защо ме тези думи дразнят?
Щом са думи, те са си такива-
същността на всяка й отива.
Че достойна думата не е ли,
думата, която се не мели.
И така, от мелничката чужда,
може би изобщо нямам нужда.

ГРЕБЕН И ОПАШКА

Един самоуверен петльов гребен,
повече горд, отколкото потребен,
видял насам-нататък да се лашка
лисича неочаквана опашка.
Веднага той, разбира се, отстъпил,
така че да остане недостъпен,
но както най-потайно се притекла,
тъй ласкаво опашката му рекла:
- Бъди красив и се вири нагоре,
но нека да ти кажа и повторя,
че винаги така ще си мишена,
а аз ще съм и сита и спасена.
Опашката краси, но и замита
успешно подир себе си следите.

ПРЕД ИЗБОРИ

Не съм допускал, как да предположа,
че има леопард във овча кожа.
Ала това с очите си видях.
Защо ли ми хареса, грях не грях!
Той бе неузнаваем, кротък, мил,
така успешно беше се укрил.
И само, кожата ли беше къса,
по ноктите му си личеше хъса.
С две кожи се потеше всеки ден,
но да си пази своята решен.
- Хвърли тогава овчата! - го спрях. -
Нима и леопард изпитва страх?
- Пред избори сме. Не е още време.
- Друг кожата ми след това ще вземе.
- А засега със нея ще се вардя,
да не познаят в мене леопарда.

ПОЛЗА И ИДЕАЛ

- Очакват ме като най-редка птица
и с почести ме срещат на царица.
Навсякъде и винаги така е
и затова от векове скучая. -
оплакала се Ползата веднъж
на някакъв красив, изтънчен мъж.
- Не знам. Но мен не би ме впечатлила
и да призная, би ме отвратила, -
полял я той като че с душ студен, -
намери да се хвалиш баш на мен?
Нали, макар че Полза си полезна,
един път с чувство някакво не блесна?
И с теб един човек не е изпитал
размаха на криле на победител.
И чак тогава Ползата разбрала,
че срещнала за пръв път
Идеала.

ТЪРПЕНИЕ И ГНЯВ

Не знам дали съм крив или съм прав
да примиря Търпение и Гняв,
като ги срещнах двама поотделно
и ги събрах, да си поспорят челно.
- Със тебе срещам се за първи път, -
Търпението поздрави Гневът,-
и чудя се сега, че си възможно,
че е възможно да не си тревожно.
Защото аз съм гибелен и знам,
че затова омразен съм, и сам.
- Недей мисли, че мене ме обичат,
дори че съм пасивно ме наричат, -
Търпението каза му тогава, -
а мойто постоянство не престава…
- Но колкото съм силен и съм смел,
ти винаги постигаш свойта цел.
И, спомнил си за мрачния си хал,
Гневът пред него още си признал:
- Не знам дали съм някому потребен,
но искам често да ме виждат с тебе.

КУЧЕ И СИНДЖИР

Не си мислете, то че не разбира.
Нима се е родило със синджира.
Когато е пораснало, видяло,
че със синджира става едно цяло.
И ето го сега, щом трябва, лае
и втурва се насреща, ала знае
кой плаши се сериозно и разбира,
че повечето вярват на синджира.
И тайничко започва да го мрази -
щом вярват, че синджира ще ги пази,
защо така да се хаби тогава
стопанина кой всъщност защитава?
И страшна мисъл не му дава мира -
че да го настървява - е синджира.
Какво ли още може да научи
човек от наблюдаван случай с куче?

СЪПРИЧАСТИЕ И БЕЗРАЗЛИЧИЕ

- Най ме боли, че ме наричат ничие.
Какво като се казвам Безразличие.
Представям си какво е това щастие
да си си се родило Съпричастие.
Какво е да усещаш, че потребен си.
Да те желае всеки сам за себе си.
Навсякъде, с врати за теб отворени,
желанията ти да бъдат сторени…
- Така не опростяваш ли нещата -
за Съпричастието е рахата?
Родено съм така, но се старая.
И отговарям за това, до края.

ЛИЦЕ И ЦЕЛ

- Приличаме си. Тъй е общо взето. -
се съгласило със Целта Лицето.-
Но никога не мога да забравя,
че твоето лице не остарява.
И винаги, където те погледна,
все твоята усмивка е победна?
- Духът е, който все ме подмладява.
Не го оставяй да те подминава. -
Целта му рекла. - И дори насила
във всичко съм се съсредоточила.
Разсеяно не се оставяй. Не.
Повдигнало Лицето рамене:
- Така е много лесно, да го кажеш.
Но колко трудно е да го покажеш.
За всякакви лице съм, но за бога,
ти си лице на тези, дето могат.

ИРОНИЯ

Пожарникар от сцената изгони я -
играеше си с огъня Ирония.
И мислеше ли за това , едва ли,
че може театърът да се запали?
А в театъра играла беше тя,
столетия й носеха цветя.
Играеха й се и други роли,
какво ли не опитваше, какво ли?
Но сякаш бе родена да се връща
към свойта роля - все една и съща.
Да се усмихва - а като че ли
все от усмивката й да боли.
Да, беше ролята й много стара
и все - между букета и пожара.

ВЕТРИЛОТО

- Бях толкова очаквано и мило,
забравиха ме, - казало Ветрило. -
В такива съм приемано салони,
а днеска всеки портиер ме гони.
Какво се случи в тоз объркан свят -
уж става все и по и по-богат?
- Богат? Не знаем. Но истински е вече,
и може би ветрилото му пречи?
Ела и погледни през нас. Ела… -
повикали го скъпи Очила.
- Защо ми е, защо през вас да гледам? -
отвърнало им то със тембър леден. -
Та аз добре си качествата знам
и мястото си ще намеря там.
Но блеснали тогава Очилата
и гордо си изправили челата:
- Едва ли, мило, можеш го намери,
когато вече има много вери.

МАГАРЕ И СВЕТУЛКА

- Моля те, Светулчице, светни ме
кой живее за едното име?
Или някакви са нрави стари? -
рекло на Светулката Магаре. -
Мене ме купуваха различни,
имена ми даваха прилични,
а пък съм си все едно и също?
В друго името не ме превръща?
Тя му рекла: - Истините вечни
за магаретата са далечни.
Ако някое ще се продава,
името не пречи му тогава.

ИЗКУШЕНИЕТО

- Неустоимо силно, многолико,
та аз съм си наистина велико -
веднъж се Изкушението спряло
пред някакво случайно огледало. -
Навсякъде съм аз, и тук и там,
и кой ми се поддава точно знам.
Така със всеки мога да се справя,
каквото искам, мога да направя.
Приписват ми какви ли не беди,
но кой ли може да ме убеди?
А то му рекло: - Този, който пита,
когато си загуби апетита.

ВИТРИНАТА

Каквото беше, всичкото се срина
и си остана там, в една витрина.
Сега такава е, че всеки се съмнява
била ли е наистина Тогава…
И бяга вече кой ли не от нея,
каквато да е имал там идея.
А тези, уж които я разчистват,
от нея, тайно, нещичко приписват…
Но най е страшен, който претендира,
че в нея свойте камъни събира.

ПЪСТЪРВА

Разбира се, не всекиму отърва,
да е на бързея, да е пъстърва.
В чело течението да го блъска,
а той да го прескача с мисъл дръзка.
Сред камъните ловко да играе:
животът - съпротивата това е.
Доказва се, не всекиму отърва
да е на бързея, да е пъстърва,
която въдица не изкушава,
дори да е богатство, власт и слава.

МОНОЛОЗИ

МОНОЛОГ НА КОПЧЕТАТА

Копчета сме чудни. Виж ни.
Знаят ли, че сме предишни?
Че сме жънали успехи
върху много други дрехи?
Да не би да сме белязани,
трябва ли да сме наказани,
като сме от тях отрязани?
Бяха дрехите преправени
и изхвърлени, забравени.
Ала ние оцеляхме -
пак отпред се озовахме
И… каква ни е утехата:
копчетата правят дрехата.

МОНОЛОГ НА ПИРОНА

- Какво ли не се случва в този свят -
безкрайно мъдър, шеметно богат,
безумно беден, непонятно щедър…
Отчаян от мизерия и… ведър.
Такъв създаден, винаги изглежда
е принуждаван бил да се оглежда..
Пирон съм прост, но бе ми отредено
навярно място необикновено -
върху стена, от всички най-значима.
(Следеше всеки що на нея има.)
Окачваха на мен картини скъпи.
Но този обичай на друг отстъпи:
Започнаха да ми тежат портрети,
един след друг - на първенци приети.
Видях пред мене как трепери всеки.
И тъй като се сменяха отвеки,
а аз оставах, вече не Пирон,
си мислех, ще ме нарекат Корон.
И изведнъж настъпи Обърквация.
(Така ли беше, или друга „ация”)
Картините окрадоха,
портретите предадоха…
На мен висяха толкова величия.
Сега останах само аз.
(И тя - стената ничия.)

МОНОЛОГ НА ТИРЕТО

Един живот - това съм аз, и ето
изпълнено съм с горест аз, Тирето.
Каквото и съдбата да даде,
поставят мен, и казвам докъде.
Каквито и да раздаде блага,
поставят ме, и казвам докога.
И всъщност всичко - ум и труд и пот -
в едно тире стои един живот.
Добре е, че за всекиго е рано
да знае колко в мене е събрано.

МОНОЛОГ НА СТОЛА

С това, което доста хора казват,
човекът не, а мене ме наказват.
Защото той си тръгва, аз оставам
и по-значим, но и по-тъжен ставам.
Говори се, че уважават мене,
а не човека, седнал в мен довреме,
че Столът - той над всичко тържествува,
че само с мен човекът нещо струва
и затова било това ламтене
през всичко да се доберат до мене.
А аз споделял съм го многократно:
Така желал бих то да е… обратно.

МОНОЛОГ НА ЛАКОМИЯТА

Признавам: апетита си не крия.
Какво като ми викат Лакомия.
Упрекват ме за поривите жадни,
че грабя всичко, дето ми попадне.
Ала не е така, не е
така - избирам:
Изгодното от всичкото намирам.
Такава, и цената ми поскъпна-
не съм, не съм за всекиго достъпна.
Че, знаете ли, няма ли насита,
с възможностите идва апетита.
Възможности - виновниците те са,
защото провокират интереса.
И затова от мене кой си пати:
бандити, митничари, тарикати …
Та, ако някой за вина ме пита,
едва ли е виновен апетита.

МОНОЛОГ НА САЛФЕТКАТА

Когато много бях необходима,
разбрах, че сребърна поставка има.
Поставиха ме в нея като в трона
на височайша някаква персона.
И масата, потънала в разкоша,
не бе от маса на дворец по-лоша.
А как седях сред тези покрай нея,
дори да си въобразя не смея.
Но стана някаква неразбория,
направи някой едра поразия
и за да се запази реномето,
изтриха всичко бързо с мене, ето…
А като бях тъй искана, поне
да бяха ме прибрали за пране.
Направо ме изхвърлиха в боклука, та
с това си помислете за поуката.

МОНОЛОГ НА АВТОЦЕНЗУРАТА

Казват, че капака на тенджерата -
това е Автоцензурата,
та почне ли да изпуска пара,
пак вътре да я вкара.
И че това й дължи,
щом й принадлежи.
Каквато и да се забърка каша,
признавам честно - вече не се плаша.
Забравям бавно какво бе преди,
защото помненето ми вреди.
Не мисля вече кой какво ще каже,
не ме е срам да се огледам даже.
А беше - истината бе една,
за всяка друга имаше вина.
И всеки бързаше да я признае,
от истината после да бозае.
А аз, от предпазливост или страх,
признавам, не веднъж я премълчах.
И често днес се питам дали аз съм,
защото с ангелите се възнасям.

МОНОЛОГ НА ДВОЙНОТО ДЪНО

В земята чак ми иде да потъна,
че всички ме наричат Двойно дъно.
Било съм символ ярък на измама,
(от нея, казват, по-голяма няма)
Признавам си греха от мене сторен,
но не приемам упреци от хора.
Че ако трябва нещо да се крие,
виновниците за това
сте вие.

МОНОЛОГ НА КАМЪЧЕТО

Не знам защо така постъпват всички,
какви са тези пагубни привички -
да чакаш друтия това да каже,
което тебе те измъчва даже.
Какви са тези остарели нрави -
да чакаш друг да се противопостави.
„Изплювай камъчето” то се казва лесно,
но мислим ли дали това е честно.
Особено, когато става знайна,
опазвана грижливо чужда тайна.
Не казвайте защо издигам глас:
Изплютото ви камъче съм аз.

МОНОЛОГ НА ИЗНЕНАДАТА

Не знам на мен ли само ми се пада, -
смутено споделила Изненада, -
но все съм неочаквана и плаша
и обвиняват ме за всяка каша.
Дори добронамерена и веща,
не мога да си определям среща
и колкото, каквото да подхвана,
най-често се оказвам нежелана.
И от това, усещам, ме боли.
Нали тежи самотността, нали?
С каквито да ме нарекат слова,
не бих ви пожелавала това.
А този монолог не е награда,
а е за мен същинска изненада.

МОНОЛОГ НА ИМИТАТОРА

И аз си имам номер във живота -
успешно да се правя, че работя.
Пестях си силите за всяко нещо,
а се преструвах, че го правя вещо.
Преструвах се, но кой да забележи -
край мен работеха със сили свежи.
Учудвах се, щом ме обземе скука.
Разбрах - така е с който си мъждука.
Тъй мина си животът, а накрая
разбрах, че бил съм само запетая.

МОНОЛОГ НА КРЕЧЕТАЛОТО

Де се е видяло
тихо кречетало?
Тихо за какво съм?
Пак ще се ядосам.
Който и да вика:
„Махай му езика.”,
ти недей го слуша.
Идва ми до гуша.
Че е лицемерен,
за да е модерен.
Щом от мен се жалва,
се надкречеталва.

МОНОЛОГ НА ОБЕЩАНИЕТО

И ако сте се питали дали
от обещание глава боли,
аз, Обещанието, ви признавам честно:
Това да си помислите е лесно!
На всекиго с готовност обещавам
и симпатично може би му ставам.
Знам, подло е, но обещавам даже
докато сам човекът се откаже.

МОНОЛОГ НА ЧИНА

Не знам защо и по каква причина
замислям се за свойта същност - Чина.
Събирал съм кадърно с некадърно,
но никога не мога да ги върна.
Събирал съм успяло с неуспяло
и да ги видя пак ми се е щяло.
Търпял съм рицари и лицемери,
друг с мене не могъл би да се мери.
На мен печелят първата победа
и всяка друга е след нея бледа.
От мене всъщност всеки си отива,
научил първата си съпротива.
И да ме изоставят съм обречен,
но от малцина на света съм вечен.
И все по-често питам се с охота
не съм ли аз везната на живота.

МОНОЛОГ НА АКРОБАТА

Какво ми е под купола, едва ли
от поглед бихте някога разбрали.
Нито какво ми струва до момента,
когато става връх експеримента.
Какво се взема и какво се дава,
за да платя горчивата си слава.
Но не отричам- всеки ден и час
това съм аз, това съм само аз.
И с мене - истината ми най-тежка,
че нямам право да направя грешка.
И ако питате какво си струва
животът- всеки ден да се рискува,
това е, като съм на своя връх
и публиката затаява дъх…
И знам, когато публиката вдиша,
да се оттегля - вече съм излишен.

МОНОЛОГ НА ЕЗИКА

И който и каквото ще да вика,
най-трудно е на мене, на Езика.
Виновен съм, ако продумам тайна,
макар за мене тя да не е знайна.
Виновен - винаги, когато споря,
без да е важно за какво говоря.
За всичко все съм аз виновен, даже
голяма глупост някой ако каже.
Виновен съм дори ако съм млъкнал,
защото друг тогава бил изпъкнал.
И толкова бакии аз оправям,
но винаги зад зъбите оставам.
В едно съм сигурен - дори на сън
не искам между зъбите да съм.

МОНОЛОГ НА ЗЛОТО

Какво съм? Трудно ще ви кажа аз.
Но как бих съществувало без вас?
Без хората мен щеше да ме няма.
Но не за мен, за вас било би драма.
Аз знам, че никога не ме обичат.
С каквито имена да ме наричат:
злопаметност, злорадство и злословие,
злонравие, зломислие, злосторие,
коварство, завист, злоба и злина-
не моя са, а ваша са вина.
Не е опитал никой да го крие -
това сте вие, да, това сте вие.
Забравило какво ми се е щяло,
ви казвам, че без вас ще съм без тяло.

МОНОЛОГ НА ЦЕЛТА

Целта съм аз, ако не вярваш - ето:
неотклонимо ходя по въжето
и постоянно търся своя ритъм,
опитвам се по-малко да залитам.
И винаги най-важната ми грижа
е тази- да не спирам да се движа.
И колкото по-сложни стъпки правя,
въжето си не мога да забравя,
но виждам само предния му край.
А той ми вика постоянно „Дай!”
Подхлъзвала съм се, и не веднъж,
но знам едно: „За себе си се дръж!”
За мен изглежда всичко е прието,
освен едно - да падна от въжето.

МОНОЛОГ НА ПРИНУДАТА

Преди да бях успял да се учудя,
пред мен застана грозната Принуда:
- Да. Грозна съм и нежелана, знам,
и всички ме понасяте едвам.
Но не мислете, че ви изтезавам,
дори когато мира не ви давам. -
Нали с това на всички съм позната,
че непрестанно бдя за правилата.
Че съм единствената в този свят,
която стига все до резултат.
Признайте, имам и безценна роля -
замествам абдикиралата Воля.

МОНОЛОГ НА ЗАВИСТТА

Не си мислете, че съм Баба Яга
и че съм зла и че съм некадърна.
На мене много нещо ми приляга,
любезна съм, щом искам да си върна.
От мен се пазят, знам че съм омразна.
Но ако се замислите, веднага
ще видите, че е това напразно,
че моето присъствие помага.
Е, може и така да ми се струва,
но длъжна съм сега да го призная -
ако от мене някой се страхува,
е толкова заслужил, най-накрая.
Надеждата умирала последна?
Не съм желала нещо да успея,
но ще ми се да мога да погледна
как аз ще съм останала, след нея!

МОНОЛОГ НА БРЪСНАЧА

И никой досега не се е лъгал
да промени улучения ъгъл,
под който хем съм точно ефикасен,
и хем единствено съм безопасен.
Стреми се, който с мен се занимава,
не само да ми опознае нрава,
а преди нещо в него да изригне,
стреми се своя ъгъл да постигне.
Когато се обсъжда крехко чувство,
когато се говори за изкуство,
признават, че най-трудната задача
е този верен ъгъл на бръснача.

АНТОЛОГИЯ

СЪЛЗА И МАСКА

На сутринта, щом свършил карнавала,
изкусна Маска, станала прочута,
сред кошниците със цветя видяла
една Сълза на бузата на шута.
- На танците със тебе бяхме двете,
а аз тъгувам, ти си пак щастлива, -
й рекла Маската, - как тъй и с цвете
аз мъртва съм, а ти все тъй си жива?
Кажи, кажи ми нещо за утеха,
да бъдем заедно като в успеха.
-Не е възможно, - рекла й Сълзата. -
Ти вечна си и все една и съща.
Аз съм нетрайна, мъничка отплата -
сърцето с нея на сърце отвръща.
Една съм аз, а ти съвсем си друга
и ако двете стъпваме на сцена,
едната се покланя за заслуга,
а другата - защото е родена.
Ти не познаваш нито гняв, ни ласка,
та кой сълза е виждал върху маска!

ЛУПА

Невзрачна запетая взе да се обижда,
че никой в текста просто не я вижда
и като й омръзна все да чака,
на лупата горчиво се оплака:
- От много букви аз съм по-значима,
а някои не виждат, че ме има.
А може би така се само правят,
а може би нарочно ме забравят,
за да променят текстовия смисъл.
Аз вярна съм, на който ме е писал.
И затова най-искрено те моля
да влезеш в справедливата си роля:
На мислещите, че не съм значима,
ти просто да покажеш, че ме има.
- Но всеки си показва сам какво е,
щом мисли, че си има нещо свое.
Аз мога да го сторя, не се хваля.
Но, знаеш - мога и да те запаля.

ДВЕ ОБУВКИ

Все вървели две обувки,
заедно и без преструвки.
В отдих - заедно лежали,
на един принадлежали.
Ала срещнали преграда
и избухнали във свада,
осъзнали чак тогава,
че са дясна и са - лява.
„Аз надясно съм призвана”.
„Аз наляво ще остана.”
Рекли си и пак поели.
Ала как? Веднага спрели.
Пак опитали: Не може.
Почнало да ги тревожи.
Проумели в своя смут и
щом са на един обути,
може да са дясна, лява,
нищичко не им остава -
успоредно да напредват,
за да могат да ги следват.

ШАПКИ

За пенсията си се наредили
дузина шапки. До последни сили
каквото да дадат могли, го дали-
достойно на дълга принадлежали.
А чакали, привидно примирени,
със чувство, че са всички ощетени.
Шушукали си тихо две бомбета
със доста поизносена барета
и дамска шапка, правена за бала,
тук до възгруб каскет се озовала.
И чувало се все: „Аз бях такава…”
(Припомняла си всяка свойта слава.)
Поети, инженери, дипломати
и всякакви професии чудати
се връщали в онези свои дни,
когато са се чувствали едни…
Тогаз една опърпана фуражка,
която може би била на чашка,
изсекнала се, после се изплюла
и сетне цялата дузина чула:
„Каквито и да имате заслуги,
забравят се, и после идват други.”

ЖЕЗЪЛ И ВЪДИЦА

Кой знае как в двореца се добрала
и чак до тронната, най-важна зала,
рибарска въдичка - тъй дребна, дребна,
че се учудвали кому била потребна.
Но тя до трона стигнала обаче
и взела с Жезъла да се закача:
- Наистина се радвам, братовчеде,
че толкова високо те отведе
безспорно нашият девиз „На слука!”-
да властваш сам, над всички ни, оттука.
- Кой братовчед? Какво ме гъделичка?-
не я съзирал Жезълът. (Била като трохичка.)
- Аз, аз съм, Въдичката ти говори.
Надолу погледни, а не нагоре.
- Надолу нямам навика да гледам. -
отрязал Жезълът с гласа си леден.-
Ала все пак коя си, откъде си,
та в мойта важна дейност се намеси?
- Коя съм, все едно, но ще те моля
да не забравяш истинската воля,
че въдицата най-голяма ти си -
от твоя улов цял народ зависи.

КОРОНА И КОРЕН

Една корона царска, господарска
пътувала по черен път коларски.
Насреща й - огромен корен стар -
корона сякаш на гигантски цар.
Тя креснала (а бил невинен той):
- Защо смущаваш царския покой!
- Защото си приличаме, защото
почти еднакво ни е потеклото.
- Почти еднакво ли? Глупак. Как смееш,
ти, пън изсъхнал, гнил, да се гордееш!
- Короно, ти не си ли също корен
за твоя род велик, неръкотворен. -
й рекъл Коренът. - Не съм ли аз
корона като тебе? Мойта власт
бе като твоята - вековна, свята,
дъбът ми извиси се в небесата…
- Каква корона ти си днес, без тяло?
На прах навярно се е разлетяло?
- О, не. От него ти е изработен трона,
за да се киприш ти като корона.

ДЪРВО И ДРЪВНИК

Преди да го разцепят само миг,
попитало Дървото набития Дръвник:
- От името на всичките дървета
сега да те попитам искам, ето,
нали и ти си точно като нас,
защо си толкоз услужлив, без глас,
надялкан цял, дори обезобразен,
помагаш да нацепят всички, та и мен?
Отвърнал му Дръвникът с поглед леден:
- И все пак, аз ще съм от вас последен.

ИНТЕРЕС И ДЪЛГ

- И винаги съм смятал, че е годно
това, което е за мен изгодно.
И затова не хуквам в порив ранен,
и затова съм тачен и нахранен
и ми е жал за твоя беден вид:
хлътнали бузи и костюм протрит, -
уж на Дълга съчувствал Интересът. -
С какво си мислиш, че ще те харесат,
когато губиш всичко ден след ден?
Светът е, братко, вече променен…
- Светът живял е вечно във промени
и винаги за тях е търсил мене.-
отвърнал му с достоинство Дългът.
- Но ти гладуваш. И… за кой ли път?
- Не, аз съм сит. Душата ми е сита.
- Но за душата вече кой те пита?
- Обратно виждаме нещата, драги,
от другите ти търсиш все облаги,
аз- онова, което е прилично
за другите човек да свърши лично.

СТАДО

Вървеше стадо вълци в овчи кожи,
решило своя набег да отложи,
за да примами по-обилна стръв,
(а не да се лиши от нова кръв.)
Вървеше, песнопения редеше
и сякаш образа на кротост беше.
Но щом видяха истинска овца,
откриха истинските си лица
и зъби първите, и връхлетяха…
След тях разбраха или не разбраха,
усетили, че даден е сигнал,
нахвърлиха се другите без жал.
(А в тази настървеност кой ти може
да види кой овца е, кой е в кожа,
да мисли кой е чужд и кой е свой…)
И сред жестоко блеене и вой
купчината от кокали порасна
и скри поуката от тази басня.

ПРЕПРАВЕНАТА ДРЕХА

Една дреха била за едно отредена,
после трябвало друго да стане.
И понеже харесвали много десена,
тя загубила своята памет
откъде била тръгнала - толкова пъти
се преправяла и прекроила.
Било лесно умът й да се размъти -
че е дреха най-модна решила.
И се случило скромна, безцветничка риза
да й каже, за пръв път решена:
- И помни, че отнякъде все ще излиза,
че не си за това ти кроена!

ИЗДИГНАЛА СЕ ТИКВА

Вървяла тиква - лист след лист
в несвойствена за нея вис:
съвсем невзрачна - вид не вид -
увиснала на строен зид.
Така високо се качила,
решила, че се извисила
и вече взела да се джанка
дори с една висока джанка.
Зидът се възмутил тогава:
„Тъй дълго съм строен, и здраво,
а ето че над мен пониква
от вчера някаква си тиква.
Сега я виждам, че стърчи,
но как ли там се покачи?”
„Така съм - тръгна ли, не спирам.
Къде да стъпя, не подбирам.
И тук не съм видяла зор -
пълзях… по струпания тор.”

БУКЕТА

Един Букет, захвърлен на паважа,
се разгневил: - Каквото и да кажа,
знам, самохвално ще ви прозвучи.
Какъв съм бил все още си личи
по панделката и по станиола,
за да приема истината гола,
че съм захвърлен и дори подритван.
Не ме разпитвайте какво изпитвам…
Бутилки две до кофата за смет
се подиграли: - Този бил букет?
Превзема се. Нали и нас ни дразни,
че бяхме пълни, а сега сме празни?
Ще страда всеки, който не приеме,
че всяко нещо има свойто време.

ГРЕБЕН

- Като си вирнал тоя гиздав гребен,
кажи ми за какво ти е потребен?
Сега, във този свят егоистичен,
не е ли по-добре да си безличен? -
една Оса, кой знай отде се взела,
наивничко попитала Петела.
- Да ти призная, гребена си нося,
защото с него ме е срам да прося.

ОСА И ПЧЕЛА

- Не мога да ви разбера, Пчелице блага,
пчелите жилят, който им посяга.
Но той нали е здрав, и жив нали е,
а щом ужилите го, ще умрете вие? -
Оса Пчела попитала веднъж.
(И други имали въпросът същ)
- На този свят живее се за нещо -
Пчелата рекла на Осата вещо.
Който го няма, може да го търси.
Умираме, но заради меда си.

ПЕПЕРУДА И КАРФИЦА

- Известно е, Светът е състезание
да ти обърнат повече внимание
и затова на нищо не се чудя. -
на пеперуда рекла пеперуда.
Но тя била и пъстра и игрива
и влюбена, че много й отива.
Пред другата, с крилцата белезникави,
(на туй отгоре зелева й викали)
била красивата и „по” и „най” -
без конкуренция из този край
- Наистина, от цялата поляна,
съм сигурна, ще бъдеш ти избрана.
От опит знам - харесва се такава.
Ще иска всеки да те притежава -
тогава се обадила Карфицата. -
Но първо ще ти вземат с мен душицата.

РАЗЛИЧНИТЕ ДУМИ

Играеха си думите различни -
обикновени, странни, поетични…
Най-ценните, най-важните и мили
тогаз се бяха под езика скрили..
Те знаеха кога ще са на власт.
Те знаеха, че имат своя час.
Те знаеха, че именно тогава
ще трябва нещо да се отстоява.
И че игра, каквато да е тая,
със другите не бива да играят.
Че трудно се говори откровено,
но три пъти по-трудно - съкровено.
Тогава винаги сърцето вика
с оставеното… под езика.

ЗА НОКТИТЕ, ОПАШКАТА И ГРИВАТА

- На Царя на животните отива
да е с корона, тоест, да е с грива. -
опитала се Гривата да подчертае пак,
че всъщност тя е царственият знак.
- Освен Лъва със грива е и Коня.
Не е едно и също грива и корона.
Във жезъла властта се крие. -
(могъща като жезъла нали е)
обадила се Лъвската опашка.
- Без нашта сила, що за власт е вашта? -
тогава Ноктите не премълчали. -
Нали властта ви ние сме ви дали?…
Тогава тримата видели, всички,
и чули тази малка птичка,
която в гривата Лъвът си носел,
да го гъделичка:
- Признава някой или не признава,
царствеността не е във атрибутите,
а в нрава.

ПАУН И ДЪГА

Паунът се захласнал по Дъгата:
- Нима от мене ти си по-богата
на багри? И дори си по-красива?
А и на тебе да се периш ти отива…
Дори опашката ти толкова се вдига,
че никой да не може да я стига…
- Не ми завиждай, - рекла, - друго има,
не съм от гордост аз недостижима.
А може би защото всяка хубост
все някой се опитва да я скубе.
И само тя за да остане жива,
недостижимостта
е справедлива.

ВЪГЛЕН И САЛФЕТКА

Изискана Салфетка се събудила
сред някакви платна и се учудила:
Стояла снощи на трапеза пищна,
сега била измачкана, излишна.
Все в общество витаела, а ето-
сега попаднала в ателието?
- Не съжалявай. Да ти кажа честно,
сто пъти тука по е интересно. -
говорел й нищожен Въглен черен.
- А ти пък откъде си изнамерен?
- Нали със тебе снощи, в късна доба,
лежахме на художника във джоба?
- Нещастнико. Навярно си сънувал?
- Не. Всичко тука аз съм нарисувал.
Не съм нещастник, даже съм щастливец,
защото, виждаш, още си ме бива…
Салфетката за пръв път осъзнала,
че само служила е, но не е създала…
Защо, - попитала го, - някой се раздава,
щом нищичко за него не остава?
Аз пазя се, ти се раздаваш цял?
Потръпнал Въгленът:
- Раздава всичко, който е горял.

ХАМЕЛЕОНИ

Душата казала: - Ти имаш грешка.
Хамелеон си. Аз - душа човешка.
Защо си ме нарекъл с тебе сходна,
когато аз за чудеса съм годна?
- Възможно е и чудеса да правиш, -
Хамелеонът рекъл, - но забравяш,
че се променяш също като мене
и то със много повече десени.
- Но всеки, смятам, има свое право
да оцелее и се защитава?
Щом битието твое е тревожно,
то моето е сто пъти по-сложно, -
Душата подчертала изтерзана,
решила, че с това е оправдана.
Хамелеонът се смилил навярно
и рекъл да се съгласи коварно:
- Така е, щом е дума за защита.
Кой за какво променя се се пита:
Аз правя го, щом враг ме застрашава,
а ти - зарад изгода, власт и слава.

ПЯСЪКЪТ И ГЛИНАТА

Говорели си Пясъкът и Глината.
Тя казала: - По дух съм ненадмината.
Творих за хората хилядолетия.
Магията ми майсторът усети я.
Строих и домове, градих и храмове.
Бях най-различни съдове за хранене.
Бях лампи, за да не изчезне огъня.
И беше тъмнината превъзмогвана.
Бях плочки, на които с дух и мисъл
Предкнижният човек се е записал.
- Да.Ти твори и в не една епоха.
Пред теб направо чувствам се пройдоха. -
зашушнал Пясъкът, - но има нещо,
което само пясъкът усеща:
Светът така изглежда сътворен е,
че всичко преминава все през мене.
По даденост, по принцип ли природен,
аз съм свободен, винаги свободен.
И всичко, дето казваш си вградила,
пренасям аз през световете, мила.

ЗНАМЕНА

В една музейна зала знамената,
преминали през боя ветерани,
разказвали съдбата си богата,
споделяли достойните си рани.
И слушало ги едно знаме ново,
дошло така, музея да разгледа.
Било то и за подвизи готово,
мечтало си и първата победа…
Но досега не знаело защо ли
не можело само да си повярва.
Дочуло: „Знамето играе роли”.”
„За да си знаме, трябва да си с дарба.”
Но още нещо? Липсвало му нещо?
Трептяла в него истина незнайна.
И изведнъж му станало горещо,
защото чуло чаканата тайна:
„За да си знаме, трябва да е с тебе
духът на другите, които водиш,
от благородни пориви обсебен.
И да си глух за всички земни оди.
Не само на страха да си обръгнал,
но вече всичко все така да правиш,
че все да помниш за какво си тръгнал,
а себе си изобщо да забравиш.”

ЧУВСТВОТО ЗА ЧЕСТ

Оплакало се Чувството за чест:
- Не ме зачита вече никой днес.
А бяха времена, а бяха нрави…
- Навярно някои неща забрави?-
настръхналото Чувство за вина
прекъснало го бързо: - Ето на
като започне всеки да реди:
„Преди било така… Преди… Преди…”
Да мрем ли, че едва се отървахме
от лицемерието, сред което бяхме?
- Да, но тогава имаше си ред.
- И мислеше ли някой занапред?
- Навярно мислел е. Това не знаем.
Днес знаем уж, ала сме все назаем…
И сдържаното Чувство за вина
избухнало: Чуй истина една.
Не че и мене някой днес ме пита,
или достигнал е да ме почита:
когато давало си да те гъделичкат,
забравили за мене бяха всички.
Затуй ще бъдат времената славни,
когато ние с теб сме равноправни.

КЪСЕН ЛЪВ

Докато бях котка, беше лесно:
Беше ми свободно и чудесно -
С дребнички въпроси, с дребни мишки…
(И четях си, и си пишех книжки.)
Колко време продължи, не знам-
дълго беше, и честит бях там.
Ала беше случаят такъв,
че ме произведоха във Лъв.
И видях тогаз какво е чудо
не да пазиш собственото блюдо,
а да си възвишен и възможен
и когато си на прицел сложен.
За което сам си позволяваш,
и на другите да го признаваш.
Да я криеш, че не ти отива
собствената честна съпротива.
Да изпиташ правилото златно
колко да те хвалят е приятно,
как едва преглътва се обида…
Лъв да стана трябваше, да видя:
дълго, котка докато съм бил,
колко с лъвовете съм грешил.

ТЕЛЕСКОП И МИКРОСКОП

- Прониквам аз в космическите бездни
и имам поглед толкова далече,
че дълго време сам не зная вече
усилията мои колко са полезни.-
въздъхнал Телескопа артистично,
за да приемат неговата личност.
- А аз познавам своите, защото
все повече във близкото се взирам
и по-дълбоко същността намирам,
с която съществува съществото… -
подхванал Микроскопа диалога. -
Да гледам надалече аз не мога.
- Познанието все е необятно.
За търсенето никога не пречи
дали наблизо е или е надалече,
дали надолу е или обратно. -
намесили се две специални Лещи,
които в гледането били вещи. -
По-важното е някой да поиска
на търсенето да поеме риска.

ДВА РОГА

Спогледали се два грузински рога:
- Да ме убиеш, повече не мога. -
единият въздъхнал изтощено, -
въртят ме по-досадно от вретено.
Дотегна ми от тази дивотия
и да не искам, все на „екс” да пия.
Не знам защо ли сме се съгласили
със този ултиматум: „или-или”?
- Спомни си, - рекъл другият ядосан, -
какво си бил, от вола мършав носен,
в какво тегло, в какви нечистотии
далечното ти минало се крие.
А днес в сребро си обкован, почитан,
наместо да си впряган или ритан.
И като в непреставаща магия
изтънчени лица от тебе пият…
- Но за това прескъпо плащам, моля:
да се простя със собствената воля?
- Ех, знаеш, с волята си че не се прощава,
само отказалият се
да получава.

ЖРЕБЕЦ И КУКУВИЧЕ

На къча негов гледал че прилича
Жребецът, танцът зъл на Кукувиче.
Но скачал той, за да свали ездача.
Учудвало го - то защо пък скача?
Разбирал вече- с тласъците върли
яйцата чужди всички ще изхвърли.
Така, без да му мигне и окото,
макар че не е негово гнездото.
Жребецът, често бивал победител,
това не проумявал и попитал:
- Аз скачам, да си върна свободата,
а ти? Защо изхвърляш тъй яйцата?
- Та ти го каза може би най-кратко:
пак свободата е причина, братко.
Изхвърлям ги, защото в тях е скрита
излюпена след мене ненасита.

КАПАНИ

Надхвалвали се няколко капани,
все кой от кой по-хитри и избрани,
когато помежду си с изненада
видели… Думата да сяда.
- А ти какво пък търсиш помежду ни?
- Нали капани има и от думи? -
отвърнала им тя и продължила, -
за мен да ви разкажа съм решила.
-Какво ще ни разказваш, всички знаем,
че Думата капан е несравняем -
примамващ, завладяващ, уличаващ,
и все пак сякаш… преувеличаваш?
- Сега пък аз да ви напомня нека
за онзи, който ви е сътворил - Човека:
Който избягва всякакви капани,
а може само в мене да се хване.
Но рекли й: - И ти не хващаш всеки,
а само който истински човек е.

ЗМЕЙ СЛЕД ЗМЕЙ

Живял един безгрижен змей.
Живял си просто като бей.
И хич не мислел за това,
че имал си една глава.
Тя управлявала самичка,
добре се справяла със всичко.
След нея цялото му тяло
и то безгрижно си живяло.
Но змейовете във чужбина
оказали се многоглави.
Решил и той да си проима
глави две-три, какво да прави.
Но… трябвало да си плати:
не можел да ги укроти.
Веднага сяли се и сбили,
взаимно се унищожили.
Една останала. Къде?
Опашката си да яде.
Едва тогава възроптало
изстрадалото нейно тяло:
- Не се изяждай сам! Недей!
Виж, тук били са змей след змей -
предците твои най-достойни,
прославени творци и войни…
- Достойни казваш ти, ами
какво са свършили сами
във името на идеали?
- И те са се самоизяли.

СТРАХ И СМЕЛОСТ

Колко пъти срещали се вече
(всеки подходящо преоблечен),
двамата - Страхът и Смелостта,
като зверове и като хора.
И до днеска не решили спора
кой и слаб и силен, крив и прав.
Случвало се Смелостта да чака,
да не влиза първа във атака,
случвало се и да премълчава
и когато бивала е права.
Случвало се и Страхът пред нея
знамето да вдигне и развее
и със някаква безумна стръв
в люта битка да се хвърли пръв.
Докато един път се събрали
и веднъж завинаги разбрали,
че от друго нещо май зависи,
че на първи поглед не личи си
туй дали е Смелост или Страх:
пита се
какво стои зад тях.

ДВА ВЕНЕЦА

Срещнали се в ритуал тържествен
два венеца лаврови.
Божествен
имал се единият - за слава,
императорът щом увенчава.
Другият стоял пред Пантеона
на героите, загинали за трона.
Сторило се на венеца-ветерана,
императорският че му се покланя:
- Благодарен съм ти, че дошъл със свита,
ти чрез мене подвига зачиташ.
За поклонът ти би бил достоен
всеки оживял чрез мене воин…
Но венецът почнал да трепери, -
рекъл си, че с него той се мери.
И се разгоряла страшна свада
кой от тях Големият се пада.
Дълго, дълго думите си пазел,
но накрая Лавърът им казал:
- Аз и в двама ви съм съпричастен
и не мога да съм безучастен.
По-голям е, потвърждавам смело,
който не е върху чело,
ами е положен
върху дело.

ГРАФИТ И ДИАМАНТ

След дълъг сън в кутия за бижута,
от разни скъпоценности издута,
един брилянтен пръстен се събудил
и много неприятно се учудил:
До него малко моливче лежало,
незнайно на кого принадлежало.
- Отде се взе пък ти и кой те пусна
във тази къща скъпа и изкусна?
Виж бедната си дървена одежда.
Или роднина мислиш се изглежда?
(Брилянтът образован също знаел
за общия произход, но нехаел.)
- Наистина, не съм от твойта свита, -
недружелюбно рекъл му Графита, -
но тука съм, защото съм написал
останала във вековете мисъл.