Гюлшен Алиева

ОТМАЛЯЛА СЪЛЗА

Разсявам се по бяла месечина,
във прилива по изгреви рося,
във вишневия залез на ръцете ти
разплитам се - кахърите кадя.
Разсявам се по синори, разсявам
мислите си - точа в канара,
с конопени повои се овързвам
аз - цвилеща кобилка в синева.
Разплитам се пред цигуларя гладен,
в душата ми - запалена главня,
поднасям къшеи от лято на гаврошчета,
в небето ми светкавица димя.
Разплитам се във твойта пръст, Българийо,
игликова - в бохча със синева,
разплитам се до голо, оголяла,
избърсвам отмалялата сълза.
Разбридам се в коравите ти пръсти
с тринадесетвековна тишина,
сред окъснели макове се кръстя -
един запален връшник по луна.

БЕЛИ ДАНТЕЛИ

Мамо, на стария харман
лудата все още вие със празен поглед,
копае земя със одраскани нокти
и се катери ореховостранна
по тънкия сипей на синевата,
по къртичата пръст - алени сенки
от димящото червено на мушкато,
до тях амфора със прецъфтели игличини,
и чувства, носещи зачатия,
а срещу мен е сълзящият мъх на камъка,
забраден с елегия и минало,
и отсечени дънери,
по които гадая времето,
оранжеви изгреви и кантарион на верандата,
в изплетения ти стол - щъркелови пера
напомнят за незабрава и тишина,
за монотонните ти следобеди, в които
изплете за шестте милиарда и половина
белите дантели на мира.
Мамо, на старият харман по икиндия
все изцеждам аладжа чембера със мъката
и оставям трохи за окъснели птици,
отглеждам невени -
оранжеви възелчета в следобеда,
стъпвам във лятото и отпивам кафе
от шарения филджан със илюзии,
омесвам димящите въглени
в оджака на душата си,
все с мълчана вода се пречиствам,
все отсипвам от чашата водица за просяци,
разпъвам сълзата жеравна
в нощи до скъсване
и осъмвам с диви послания
лунно-опалова.
Мамо… Мамо…!

МИЛИАРД И ЧЕТВЪРТ

Мамо, във чембера на лятото съм
пурпурнобожурена със дайрето във ръка,
до мен са децата ми, мамо -
оранжеви филизи на брега,
все съм опака, калдъръмено цвиля
по ръба на една пустинна тишина.
Бях по млечния сърп със душата си,
отпих по глътки лунновинена,
отсядах във скута на залеза
с бледосините очи на полския синчец,
превързах навяхнатия глезен на небето,
но сега се завръщам -
чакат ме моите милиард и четвърт деца
от Руанда до Егея и Алпите
и ако те си подадат ръце
около Земята ще дими сърце от кипнал оранж,
препълних бохчата със житени зрънца,
горска очанка и юнско еньовче
в писани стомни нося водица,
изкласявам игличина, както мога,
скитам се по сватби босонога,
петите ми - камъни във пепелта,
бия дайрето, извивам се в песни,
от глад децата си, за да спася.
Омесвам цветове, по месечина бая,
бели сахани със думи остъргвам,
приземявам гръмотевици и облаци даже -
децата в сушинка да ги опазя,
с мусонни длани дълго ги къпя
и бистря във винено душите,
научих ги оазиси да търсят,
в побития камък изгреви да палят.
Мамо, когато кърмата ми секва,
от гърдите ми - два набъбнали облака
до полуда търся брегове за оцеляване
/нали и аз съм земна/ извивам глас до Бога,
кърмя ги с извивки от дайре и зрънца,
кърмя ги мамо, моите милиард и четвърт вселенски деца!