„КАТО ПТИЦА РАЗПЪНАТ”
„Трагично замислен,
трагично роден -
най-често със себе си споря”
/„Не идвам внезапно”/
Димитър Златев, чието мнение ценя, ми препоръча с нескрито лично пристрастие поета Борислав Владиков. Бях чела отделни негови стихове, но едва сега, когато по случай 80-годишнината му излезе прекрасният поетичен том „До утре и завинаги”, ми стана „безпощадно ясно”, че този поет е заел високо и непоклатимо място в съвременната български поезия, все едно дали това се харесва някому или не. С ярка образност той е „видял” себе си „като птица разпънат” между небето и земята в едноименното си стихотворение.
Като певец от пиринския край, Борислав Владиков е надарен с тънко чувство за красотата на природата, верен слух и ранима чувствителност - /„една сълза невинна да изпия, /морето все едно че съм изпил”!/, склонност към страстни трагични размисли /„До бримка съм душата си разнищил”/, съчетани с наблюдателност и умения за анализ и синтез.
Верен ученик на Вазов, поетът сваля шапка едничко на Родината и нейната прекрасна природа, с която се чувства слят до сетната си фибра. „Първи сняг”, „Зимна приказка”, „Жерави”, „Монолог на Байкушевата мура” /христоматийно стихотворение, както впрочем поне още десетина от този род/, „Земя” и много други са образци на лирично родство с природата, „единственият гений без порок”. Трагичните терзания, че човешкият живот е миг, изпълват тази лирика с опоетизирана тъга, смесена с морално удовлетворение за изпълнен дълг пред обществото.
Поетът един ден ще си отиде, „нестигнал бреговете на Колхида, / но златото на вас до шумка дал.” /„Единственият гений”/.
Разполагащ с богата палитра, за да рисува природата, сред която преживява нежност и грижа, възторзи и извисявания, той чака търпеливо, чака дълго, за да узреят вътре в него и охрата, и бакърът, и синьото, и резедата.
Едва тогава би могъл да вземе „четката на Шишкин”, нещо, което всъщност е направил. Защото поезията му с отлят като камбана стих, поезия като Струма - „бистра, буйна, многозвучна” - си има своята тайна. И тя не е в техниката на писането, а в сливането на творческата личност с изваяните образи, всеки от които е едно послание към обществото, а не самоцелен пейзаж или натюрморт.
Читателят, опиянен от поетичното вино, от семантичното богатство, не може да остане равнодушен към „поляните, които горят във цветове”, към всички сокове и жили в земята с нейните различни сезони, към българските ниви, които „хлябове пекат”, към онази дъга „като цветна примка с небесни намотки”, под която се реят птиците:
„А птиците се любят и въртят
гнездата си с трогателно усилие.
И пеят непрекъснато. Без жал,
че някой може да се пръсне
от жажда да ги слуша, осъзнал
какво във свойте песни е пропуснал.”
„Епилог”
С поетичен замах е нарисувана и ужасяващата картина на горския пожар в „Летен апокалипсис”, когато „запалени вещици тичат от било на било.”
И пак природата е тази, в която дори дървото „ разбира колко жалко е било”, когато започнат да съхнат най-високите му клони. Паралелът дърво-човек е израз на дълбок и естествен човешки страх от приближаващия край, от смъртта, често срещана тема тук,когато остават недовършени, невидяни и недомечтани толкова неща.
Но каква прелест откриваме в оптимистичния финал на стихотворението „Последна целувка”, където поетът се вижда като повален бор:
„Но полъха на бъдното предвкусил,
подобно повален от бури бор
земята ще целуна със върха си,
дал всичко на небесния простор.”
„Последна целувка”
Не мога да нарека тази цялостна книга от пет дяла, които преливат един в друг, просто „поетичен сборник”. Това е студено определение, което тя не заслужава. Защото е силна, вълнуваща и дълбока изповед на човешкия живот, който едва ли е бил винаги ангелски праведен.
Като личност и морал Борислав Владиков е носител на висок нравствен императив- Свободата. Той е непримирим към всяка имитация, а най-вече към пошлите заместители на свобода, любов, демокрация. / „Канарчето”, „Славей в клетка” и др./
Каква драма има в „зарешетения клас” на канарчето! Работил в Храма на Мелпомена като директор на ДТ „Н. Вапцаров” - Благоевград, Владиков е бил сред актьори, роли и драматични текстове, развили заложения по рождение драматизъм на характера, на бунтаря: „Единствен този зарешетен глас,/ премазван от настръхнали мотори,/ напомняше ми колко пъти аз/ съм бил така безмилостно затворен./ И колко време никой не е чул/ какво напук на всяка врява пеех./ Избягал от престъпния разгул,/ как мога неподкупно да живея.”
Лирическият герой на Владиков е характерен с пълната си непригодност към всякакъв конформизъм: „Ходя право - гледат ме накриво”/„Юбилейно”/, „Пада всеки, който е изправен, / но расте, когато се навежда”, „Бездарието винаги е гърбаво,/ но знае талантливо да убива” /„Маестро”/.
Темата за Моцарт и Салиери е разработена категорично - борбата ще продължава, докато „Великият усойник Салиери / пирува със безличните лалугери”. „Не идвам внезапно” е стихотворение-диалог с Родината. Жесток и съкровен разговор. Пътеката на своя път поетът нарича „жестока окръжност”, а това е и историческият път на родината ни до днес. Път без път. Безизходица. И, както казва в една своя рецензия Димитър Златев, поезията му е „алегория на българското битие”.
Специално изследване заслужават онези стихотворения, които са посветени на велики българи. В галерията от образи с невероятна сила са изсечени Климент, Самуил, Паисий /„Молитва към Паисий”/, Левски, Ботев, Яне Сандански и Гоце Делчев, Яворов, Вапцаров… С такава искреност и любов е писал поетът и за македонската народна песен, че ние му вярваме, когато твърди - чуе ли я, „човек ще поникне даже в гроба си хладен”.
Защото там, ах, там, в македонската песен има всичко - и вино, и любов, и рождества, и смърт. Любовта ни опиянява, пее и страда истински по волята на поета, който ни подчинява на своите чувства и мисли и ни прави съпричастни в стихотворения като: „Овчарите”, „Близост”, „Откровение”, „Козарката”, „Жена край реката”, „Сънувах те като река”, „Започва лятото”, „Любовна игра”, „Селянки”, „Корен и връх” / „Колкото по съм дълбоко,/ толкова по те обичам”./
По човешки искрено той ще изповяда: „Душата ми гори за капка грях” /„Завръщане”/ и добавя: „но аз съм много, много закъснял”.
Борислав Владиков звучи съвременно с всеки свой стих и много негови творби са върхове в съвременната ни поезия. По случай 200 годишнината от рождението на Пушкин той пише стихотворението „Руско сияние”. Ще си позволя един по-дълъг цитат от него, защото го намирам за прелестен:
Но Русия вечно ще тревожи
себе си и грешния ни свят.
Нейната безхитростна набожност
е висок божествен необят.
Днес тя има хиляди бездомни
просяци и блудни синове.
Страшна и безсилна от огромност,
праведна и с тежки грехове,
милата Русия носи кръста
все голготен,
все разпятен
все…
Знае небосводът й навъсен
колко още скръб ще понесе.
Но когато ръста си изправи,
Слънцето във нейните ръце
никой зъзнещ няма да забрави.
То е като руското сърце!
Книгата „До утре и завинаги” със стихотворения като „Молитва към Паисий”, „Смъртта на Гоце”, „Народе…”, „Камбаната”, „Роженската обител” и др. ми дава основание да вярвам, че Борислав Владиков заслужава най-после вниманието на голямата критика /ако въобще я има!/
Писалите за него са само поети като: Евтим Евтимов, Матей Шопкин, Димитър Златев, Емил Рупел, Божидар Божилов, Лиляна Стефанова, Елена Алекова, Христо Черняев, Воймир Асенов, Георги Драмбозов, Христо Ганов, Валентин Караманчев и др., а от критиците Венко Христов, Пенчо Чернаев, Красимира Кацарска, Илия Конев.
Нека да са още двама-трима. Къде са останалите? Не е ли това срам за българската литература? Колкото до копнежа му за грях, поетът не е закъснял. Докато е жив, той ще „греши” с Поезията.
Борислав Владиков. „До утре и завинаги”. Издателство „БОН” - Благоевград, 2014 г.
