Лияна Фероли

Отново удря часът за изпитание на вярата, Вапцаровата. За тази вяра, която съпровожда изпитата до дъно чаша на болката и за тази, която не умира, дори и когато животът за дълго я опровергава.

За тази, която е първото и последното убежище на духа ни и която нерядко мерим с мярата на насъщния.

Колко вълнуващо и колко страшно. Вълнуващо, защото нейната нетленност ни докосва мистично с надежда, и страшно, защото същата тази вяра, задушена в отчаянието и в примката на житейското въже, копнее за отсрочка.

Защото без живота тя би се превърнала в материя, в пръст и червеи. А когато си живял с излишък от вяра, особено боли това нетленно, метафизично усещане да търси своето физическо оправдание по един трескаво-методичен и жестоко-логичен начин. Но добре е поне, че скоро след това следва отказ от този абсурд.

Добре че вярата, както при Вапцаров, отново идва в съня, влиза тихо, присяда и вперено пронизва мрака.

И може да не е тук и сега, но е сигурно, че един ден тя идва като нечакана и неискана гостенка, като пътница, идваща отдалече.

От там, където няма не само залостени, но изобщо врати.