Миглена Георгиева

Изкачваха планината, без да успеят да запалят огън. Кибритът беше мокър. Оставаха само две газови запалки. Той беше отказал цигарите напълно и това го изнервяше, правеше го строг и мълчалив. Тя искаше да бъде с природата, с това, което я заобикаляше. Беше й малко студено и предпочиташе да не спират. И двамата вървяха мълчаливо, без да разговарят. Ако не намереха параклиса „Св. Атанас”, имаше опасност да се изгубят. Никой от двамата не познаваше местността. И той, и тя си мислеха за тези неща, но не ги изричаха гласно.

Някога, като дете, той винаги искаше да е първи и не биваше никой да го задмине, да го изпревари. И сега сякаш поради същата причина бързаше напред, просто за да успее. Тя напротив - мечтаеше за параклисчето. Мислеше, че ако не се върнат и продължават да вървят в дъжда, ще стигнат. Беше разбрала, че огънят няма да се запали. Цял живот се примиряваше с това, че не й достига любовта, че мечтите обикновено не се сбъдват. Но параклис трябваше да има! Често беше отчаяна и сама. А животът за нея - само низ от повторения.

За мъжа нищо не се повтаряше, нещата се следваха и продължаваха така, както се движеха те сега. Това разпалваше у него желанието да продължи, за да докаже пред себе си може би упоритостта си.

Наближаваше обед. Вятърът се усили. Пътят изглеждаше непреодолим. От селото дотук бяха изминали километри.

- Искаш ли да ти дам якето си? - неочаквано предложи той.
- Не, не ми е толкова студено! - Жената долавяше у себе си близостта с природата. И това й даваше сили. Странно се свиква с всичко!

Пътят продължаваше нагоре.

Те се изкачваха, без да споделят умората си.

Изведнъж той видя керемидения покрив на мъничка постройка. Сигурно е той - параклисът „Св. Атанас”!

- Погледни! - Мъжът посочи височината, която трябваше само да задминат, за да достигнат целта. Там беше онова затулено от ветрове място, което хората обикновено избират за храм и което те така продължително бяха търсили.

Жената се улови за ръката му и си пое въздух. Най-сетне бяха стигнали!… Много скоро превалиха хълма и се озоваха на почти равно място. И ето, че параклисчето чакаше изгубените си гости. Беше отключено. Влезнаха. През тесния отвор, който служеше за прозорец, се процеждаше светлина. Запалиха свещите.

И тогава той видя, че тя вече не е толкова млада, осъзна, че лицето й е премръзнало и поиска да я прегърне. Тя забеляза бръчиците около устните и челото му, които издаваха волевия характер на мъжа й. За пръв път си помисли, че той е не по-малко самотен от нея. Изкачването е имало смисъл на преодоляване, а това чувство, този стремеж за него е по-силен от всичко останало. Разбра това и сякаш му прости! Прости му и факта, че тя беше една малка частица от живота му, почти невидима. А останалото беше друго!…

После се опитаха да запалят огън. Край параклисчето намериха навес със сухи дърва. Имаше и място за огнище. Навярно там бяха идвали и други, за да се посгреят. Имаше разхвърляни въглени.

Огънят ги стопли. Сякаш свалиха грижите си.

За пръв път от години лицата им се опитаха да се огледат едно в друго. Навярно природата ги беше събрала. Със своята сила. Надникнаха в очите си. Много отдавна не го бяха правили. И тогава той нищо не каза, но тя разбра, че поне в този момент мисли за нея…