Диана Димих

Приятелката ми от детските години Рина учеше в хореографското училище, когато се влюби в един журналист, Роби. Присъствал на тяхна репетиция, взел интервю от учители и танцуващи ученици. Разбира се, и от Рина. После й казал, че нищо не видял от танците, само в нея били очите му. Как се намериха тези двамата, как преплетоха ръце… Години, десетилетия. Пък се улучиха и по име! Много двойки знам с еднакви имена - Бисер и Бисерка, Марио и Мария, Асен и Ася, Олег и Олга. А тези пък - по документи Пиринка и Родоп, но им казваха Рина и Роби. Той беше доста по-голям от нея, вече утвърден вестникар, пишеше и романи. Тя стана балерина, после специализира в чужбина, но заради него се върна в София, въпреки че Родоп беше женен, с деца. Рина споделяше с мен, че никога не й е давал лъжливи надежди за брак. Не можел да причини това на семейството си, те нямали вина, че се влюбил в нея. И баща й знаеше за Роби, не я притискаше да се разделят, оставяше я да изживее живота си по своему. Майка й починала млада, беше я отгледал сам и знаеше какво е да загубиш любовта на живота си. Голям баща!
Рина живееше в нашия жилищен комплекс, а Роби - в центъра. Разхождаха се между блоковете, седяха по градинките. След като баща й сe издигна до голям началник и си купи жилище в луксозен квартал, тя остана в панелния апартамент. Вече имаха своето тайно гнездо. Много пъти се разминавах с тях навън и се споглеждахме тайно с Рина, но никога не ме запозна с Родоп - не искал да се разчува за тях. Когато той правеше премиери на книгите си, седях сред публиката като случайна читателка. Както той ходеше в Операта на нейните спектакли - като любител на музиката. Така караха над десет години. Рина искаше, но не си разрешаваше да роди дете от него и да раздвои живота му, да го обрече на угризения. Знаеше, че така ще го загуби. Много пъти опитваха да се разделят, но все се събираха отново. Не можеха да изкарат повече от месец-два далече един от друг. Животът им се превърна в мъка. Искаха да замръкват заедно, да се събуждат заедно. Но той имаше деца. А и
не биваше да лишава нея от майчинство. Най-после решиха тя да замине в чужбина, да не си пишат, да не се виждат. Завинаги. За да може тя да създаде семейство, да продължи рода си като всички жени.
Заживяха като планините, чиито имена носеха, разделени от речната долина, която ги прорязваше и разделяше. Две планини, които бяха далече една от друга и не се докосваха, но никой не можеше да им попречи да гледат върховете си.
Пиринка се засели в Швейцария, създаде балетна школа, омъжи се. Помоли баща си да не продава панелния й апартамент. Нека стои заключен. Ако си дойде някой ден… С нея първо се чувахме по телефона и си разменяхме писма, после си пращахме имейли, сега си говорим по скайпа. Обожава малката си дъщеря, която върви по нейния път и се подготвя за сцената. Мъжа си нарича „мосюто” или „господина”. Ясно. Не искам да й чопля спомените, лъжа я, че не знам нищо за Родоп, но тя следи в интернет всичко за него, чете негови публикации, воюващи статии, стихове, романи. И щом разбере за негова нова книга, праща ме на премиерата, настоява да отида, не признава заетост. После ме разпитва как е минал празникът, как е той, жизнен ли е, остарял ли е… Казвам й, както си е: ерудиран, добър и забавен оратор, с афористичен изказ, едно негово изречение може да натъжи или разсмее публиката. Пълен с енергия, глас-бурия. Е, леко се е превил в раменете, но това си е нормално за високите мъже на възраст. Тя слуша и мълчи, хвърли някакъв въпрос, пак мълчи. Разбирам я, нищо не е забравила, но и тя вече е майка. Щом търпи „мосюто” с нелюбов, значи повтаря съдбата на Родоп - дългът, съвестта.
Едно нещо не й казвам. Тя си избра пътя, не бива да я връщам назад. А разбере ли, знам какво ще стане… То е като онова зрънце ядрена маса, от което следва взрив.
Вече десетина години Рина е в Швейцария. От моя кухненски балкон се вижда нейната стая, забулена отгоре с вече поизбеляла винена тента с форма на кръгла мида. Стана ми навик - поглеждам натам сутрин преди работа и щом се върна. Все тъмно. От години и друг наблюдава прозореца й. Мине, не мине месец, ей го Родоп - слиза от автобуса. Ту чете на пейката, ту се разхожда напред-назад между блоковете. Отначало мислех, че е случайно. Дошъл по работа, седнал да си почине. Но не. Това продължава през всички сезони. При пороен дъжд ще стои прислонен в някой вход, откъдето се вижда прозорецът на Рина. В лятната жега ще си вее с вестник. Обичайното му място е под върбата, където седяха с нея. Чете книга, вдига очи и дълго гледа нейния етаж. И до него винаги чанта или дипломатическо куфарче. Докато готвя в кухнята, надничам през балкона дали още е там. Там е, с часове стои. Чете, вади тефтерче, пише. Или измъква от чантата свитък листове и приведен, бързо-бързо ги изписва. Стане за малко, разкърши се, обиколи градинката и пак забоде очи в листовете. Веднъж, натоварена с покупки от магазина, видях да спира пред него старец. Подпря се на бастуна и заприказваха. Нарочно седнах на съседната пейка, уж да си почина, и нададох ухо.
- Виждате ме често, защото това е моята „читалня” - долових плътния глас на Родоп. - На открито всичко по-добре става - и четенето, и мисленето, и дишането.
- Така е, така е, момче. На зелено е хубаво… Ти не работиш ли?
- Как не. Тука идвам преди работа, след работа, в почивните дни. Вкъщи не стига въздух. А в „читалнята”, дори нищо да не върши човек, все има смисъл. Гледаш, премисляш, спомняш си. Надяваш се. Да се случи нещо, да се случи.
Достатъчно ми беше чутото. И погледът му, отправен през клоните към прозореца на Рина. Стисна ме нещо за гърлото и веднага си тръгнах. Той опроверга поговорките, че времето лекува, че далече от очите, далече от сърцето, че всичко тече, всичко се променя и никога не можеш в една и съща вода… или как беше там… Разни дълбокомислени сентенции от този род, заличаващи болката, липсата, близостта. Толкова години, въпреки разстоянията, Рина продължаваше да пита за него. А Родоп не отлепяше очи от прозореца й. Чакаше помръдване на перде, светлина вечер. Все още вдъхваше въздуха, който е съхранил думите им някъде из върбовите клони, още долавяше контурите на крехкото й тяло в пространството, следите на докосването й по едрите му ръце. Сякаш живееше чрез капсулираната наоколо енергия, сбрала преживяното от двамата в невидим за другите източник, от чиято мощ само той може да черпи импулси и да зарежда собствените си мълнии.
Една неделя подтичвах под студения пролетен дъжд към автобуса, подгонена от вятъра, който издуваше чадъра ми като корабно платно. Родоп седеше под навеса на спирката, сгърбен в повдигнатата си яка. Четеше. Докато чаках, наблюдавах го отстрани. Руното на косата му сребрееше, просветваха бели косъмчета и в наболата му брада. На моменти вдигаше глава над вестника и заничаше към нейния блок. Не знам дали виждаше нещо или просто се включваше с поглед в онова тяхно кълбо от енергии, за да може да продължи сам. Качих се в автобуса. Когато след час и нещо се върнах, той още стоеше под навеса, свит в яката си, сред мокрия студ.
Тогава реших, че нямам повече право да крия от Рина. Ако трябваше да й разкажа всичко по скайпа, щях да се задавя. Затова й изпратих дълго писмо в електронната поща. Тя не отговори. Дали не наруших покоя й? Не посмях да я търся отново.
Следващите дни пролетта внезапно запрати слънчев залп върху земята. Пръстта под локвите се спече. Една привечер се прибирах през градинката между блоковете и в далечината се открои голямата, къдрава глава на Родоп, отново на тяхната пейка с върбата, която разпускаше над него тънки, бледозелени клонки. Тръгнах да заобиколя старата метална ограда на отдавна изоставения строеж, който се простираше между моя блок и този на Рина. И тъкмо да завия към нас, настигнаха ме бързи, тежки стъпки. Тичешком ме задмина Родоп. Къдрите на косата му подскачаха като на езически бог, засилил се към съдбовна легенда или древен мит. Понечи да хукне по обиколната алея към нейния блок, но се спря за миг пред ръждивите ограждения на строежа и с трясък заби крак в едно от платната. Корозиралият метален лист се разпадна от удара, Родоп бързо се провря през отвора и хлътна навътре. Видях как се вееше якето му, докато прескачаше дъски и строителни отпадъци. Защо минава напряко? От другата страна на оградата той пак събори с крак друго ръждиво платно и се втурна през тревата към входа на Рина. Както се чудех какво му стана, нещо ми просветна. Вдигнах поглед към нейния прозорец.
Беше отворен. Залезът розовееше в стъклата, хвърляйки медени отблясъци в женски коси. На жена и момиченце.