Галина Ганова

БЕЗ ТЕБ

За никъде не бързам. Ще остана.
Не ме очакваш, не тъгуваш, знам.
Дали във тази звездна нощ смълчана
си с друга или тъжен скиташ сам…

А тук, край масата, така различен,
така искрящ и шумен е светът -
разказва някой нещо с глас комичен
и бликва весело край мен смехът.

И аз опитвам с тях да се посмея.
Внимавам в разговора, но личи,
че някъде далеч, далеч се рея -
поглеждат ме учудени очи.

За никъде не бързам. Но си тръгвам
с надежда да те срещна към дома.
Излишно е да се самозалъгвам -
без теб, на тази маса, съм сама!

***
Щастието е красива роза
разцъфтяла в моята душа.
В стих ще я възпея или в проза
и от дива радост ще крещя.

Ще краси на дните ми ревера,
ще ме къпе в райски аромат,
ще забравя болката от вчера,
ще наричам и врага си брат.

И момента няма да изпусна -
ще се смея, с мен и ти се смей,
че когато с ветровити устни
духне утре злобен суховей,

и листенца с шепи разпилее
над прошарените ни глави,
тъжна песен с тебе ще запеем,
ала няма път назад, уви…

Прецъфти ли розата, остават
само спомени като бодли -
цял живот да помним, че тогава
истински щастливи сме били!…

КОСМИЧНО

Аз съм планета във облачна риза
нейде в небесното пъстро платно;
крехка материя и магнетизъм,
обич и болка - събрани в едно.

Ти, който идваш към мене, какво си -
нова Вселена, комета без дом;
с тази усмивка какво ли ми носиш,
звездна любов или земен погром?

Ако си просто Луна бледолика
в моята орбита ще изгориш…
Нека си с изгрева лика - прилика,
нека си Слънце, за да ме плениш!…

***
Да започнем с тебе всичко отначало.
В някой малък и безлюден град
с криви улички и кафене заспало.
В нов реален и измислен свят.

Ще се срещнем уж съвсем, съвсем случайно
на безличния, смълчан площад.
Ще съм тайнствена, красива и незнайна.
Ти пък ще си просто непознат.

После влюбен, старомодно ще ме чакаш,
с алени цветя и нова страст.
В старо кино мойта длан ще стискаш, сякаш
съм от теб незаменима част.

Ще наемем дом с балкон, с брезичка бяла
и ще пишем своя нов романс…
Да започнем с тебе всичко отначало -
казват - всеки има втори шанс…

ВЪПРОСИ

Душата ми е развълнувано море -
кажи ми как да го закотвя в шепи?
И как дълбокото вълнение да спре,
когато го разплисква даже шепот?

А как да усмиря огромните вълни,
които в мен прииждат на талази
и без да искам се превръщат на сълзи
размили мигли, образи и фрази?

Но ако стихне притеснения ми глас
и укротя ли трескавата мисъл,
дали тогава всъщност ще съм жива аз,
или ще съм море без дъх, без смисъл?

ПУЛОВЕР ЗА ДУШАТА

Заплитам нова, пъстра плетка -
над листа снежнобял стоя.
Наметка, свивка и наметка,
шептя и бримките броя.

Заплетох шарени кълбета -
конци от моята душа -
и малко помощ от небето…
И пак броя, да не сгреша…

Пуловер, на душата нужен,
не в стъпка пачи крак, а в ямб.
За Вас плета, да Ви послужи -
но ще ви стопли ли, незнам.

Метафори ще сложа живи,
хиперболите ще спестя
и римите ще са красиви,
и с плетката си ще заспя.

Но скришом бримка ще изпусна -
пътека, брод за теб към мен,
за най-обичаните устни
и най-щастливият ми ден…

НОЩ

Нощта е… циганка с котел катран,
която скита вред откакто свят светува.
И днес дойде, когато залеза отплува,
ала в душата ми си спретна стан…

Сърцето ми се пукна - като медна кофа.
А тя не спря - небето сръчно катраноса,
реката бистра и върбите къдрокоси.
Дори заплете образа ти в черна строфа…

Но призори събра катуна, изпари се
с разрошена, прошарена коса,
когато утро с бисерна роса,
сърцето ми и теб, и свода калайдиса…

ВСЕЛЕНА

Комета без дом, като скитник наказан,
търкулна се вяло по Млечния път.
Луната е резен от пъпеш отрязан.
Звездици безчет от небето валят.

А хората кротко в леглата си спяха
в дебели завивки под нощния хлад.
Онези от тях, дето всичко видяха
възкликнаха: “Боже, какъв звездопад!”

Вселената глуха, от студ вцепенена -
самотна старица с безброй патила,
поплака за друга Земя неродена…
Но никой от нас този плач не разбра.

СПОМЕН

           В памет на баба ми Дафина
           и дядо ми Ганчо

Помня есенно небе и царевична нива.
В старата каруца, под сливака там
аз, дете невръстно, чаках плахо, търпеливо…
Бях с опинци - дядо ми уши ги сам.

Баба вадеше от джоб магичен дребни сладки -
като сръчен стар вълшебник обигран.
Помня още бабините орехови ядки
в селската отрудена, но нежна длан…

Днес дойдох при вас и с мъка стара коленича.
Знам, че тук сте под улегналата пръст.
Сиво, есенно небе през ореха наднича
впил в земята корени до дървен кръст…

Ще ме топли онзи ден далечен - миг откраднат,
ще ме следва като сянка цял живот.
Сепнах се, когато нещо в шепите ми падна -
ореха, като сълза, отрони плод!

ЕТЪРА

Ще се върна в Габрово, градчето
дето Янтра гърчи се от смях.
Ще отида в Етъра, където
българския корен жив видях.

Ще ме срещне стара воденица,
ще ме спре бъбривата чешма
и ще бъда местна хубавица
с либето под кичеста асма.

С пъстроцветна китка на гъдулка
до дувара ще ме чака сам,
ще ми върже от бръшляна люлка
и до мрак ще ме люлее там.

Ще красят косите ми мушкати
а щурци ще свирят стар рефрен…
Само групи с фотоапарати
ще ме връщат в моя век и ден…

СЕПТЕМВРИ

В края на лятото, прашната улица,
в село за миг опустя.
Вятър - немирник, със лакти ожулени,
гони пробити листа.

Топка забравена чака под пейката
палаво детско краче.
Вятър подритва по пътя си вейките
с тънко, пискливо гласче.

А край реката цамбуркат се жабите -
скучна е тази лъка…
Вятър подръпва полите на бабите,
вместо невръстна ръка.

Вика звънчето в училище ятото
някъде там, над града.
Селският вятър, след края на лятото,
брули самотни гнезда.

***
Измених ти, избягах в една лятна вечер.
На разсъмване утро ме срещна на път
и видях да разпуска коси отдалече
върху твойто чело, рамене, бяла гръд…

Но не спрях и последвах импулса, и още -
онзи зимен мираж и копнеж, оня зов,
оцелял край камината в зимните нощи -
все напред - към безбрежната стара любов…

Разпозна ме Нептун! И след кръгла година
поздрави ме морето с целувки безброй,
разпиля из нозете ми куп раковини,
подари ми безкрайност, вълни и покой.

А когато се върнах, прошарена есен
те завиваше с пъстро бродиран юрган.
Как тъгувах за теб, посрещни ме със песен,
прегърни ме, здравей ненагледен Балкан!

СТАРИЯТ МУЗИКАНТ

В задната стаичка, там, в тишината
малко раздърпан, виси зад вратата
прашен балтон.

В мрачния ъгъл въздъхна безславно
стар веселяк, но пресипнал отдавна -
акордеон.

Кротко приседнал пред грохнала къща
дядо с лулата си мъка преглъща,
ням и сирот.

Молят очите му. Песен сърцата
дреме и в стаята му и в душата…

Чакай живот!

ПОЖАР

Съблече август топлата си риза.
Приседна залеза на горски пън.
Сънлив гризач вечерята загриза.
Забуха бухал - време е за сън.

Моторна песен бръмна над шосето.
Лъчи надраскаха в преднощен час
сгъстени, черни сенки. От купето
изхвръкна бясно незагаснал фас.

Замятаха се огнени езици,
заблизаха изсъхнала трева.
Заблъскаха се пощурели птици
и ужас цялата гора скова.

Букаци клоните към Бог протягат -
такова бедствие от де се взе?
Но как дърво от огън да избяга
когато няма си криле, нозе?

Гори живота в огнена обсада.
Издъхват жертви в мълчалив протест,
че без вина, осъди ги на клада
една ръка с един небрежен жест!…

***
Понякога от спомени боли.
Възкръсват някъде в небитието
и пръсти призрачни, като игли
безжалостно забождат във сърцето.

Заскърцва първобитния им лък
в душата ми - цигулка с тънки струни.
Въртя се в омагьосания кръг
от време и пространство помежду ни.

В главата ми, като в киносалон,
герои виртуални се завръщат
и гледам аз от стария балкон,
а холограмата - една и съща.

Сценарият опитвам да сменя,
но глухи са актьорите в ефира,
безжизнен и далечен е деня,
а спомените живи в нас пулсират…

И нека да боли - не бягай ти
от кладата на минали години -
човек без спомени и без мечти
е мъртва и чуплива раковина.

***
Подгоних слънцето по стар планински гребен,
където вятърът е див, разюздан кон;
а то, от бързане, се спъна в стръмен хребет
и падна някъде… оттатък Балатон.

Но утре рано, недоспало ще изплува
край сънен фар на черноморския ни бряг;
по родните поля до тъмно ще лудува,
а сладолед ще бъде мартенският сняг…

И в моя празен дом по детски ще наднича
с разрошени врабчета на перваза, знам;
стиха ми недописан тихо ще засрича,
но няма да съм там, ах, няма да съм там!

20.03.2004 г.
Унгария

НАДЕЖДА

В деня ми изнервен и пълен с несрета
Надежда измъчена куца и крета;
душата ми храни с трохите последни
от хляба, подхвърлен за гладни и бедни…

В прогнози за слънце не вярвам отдавна.
Погачата ГОРЕ дели се по равно;
изпълват ефира фанфари и тромби,
а ДОЛУ… клошари сноват като зомби…

С оръфани дрипи си тръгна Надежда
в проливния дъжд и назад не поглежда…
Погребан е вече митът Възрожденски
и дреме прекършен духът опълченски!

Но ти прегърни ме - да бъда щастлива,
в ръцете ти нежни - когато заспивам…

***
Мъждука лампа в селската ни къща -
къде избяга сладкият Ви сън?
Нощта с тревожни мисли се завръща
над стихналия кладенец отвън.

Не се страхувай, мамо, ще се върна!
Приседнал, татко градове мълви
атласа шарен в шепите разгърнал
и бавно с пръст по моя път върви;

че Алпите са стръмни и високи,
Евразия огромна е за вас,
а Северно море - така дълбоко…
Не вярвайте на стария атлас!…

Горчи ви малкият отруден залък;
засяда в гърлото ви мъка, знам…
Светът е малък, ах, светът е малък,
страхът за нашите деца - ГОЛЯМ!

Холандия
15.04.2004

СЕЛСКИ СЪДБИ

поема

Морен ден накрай полето
кити лилав минзухар.
Чезне път през ширинето,
с него - кон и каруцар.

Те назад глави обръщат
там, където черен труд
в потни ризи се превръща
от април до зимен студ.

А край пътя греят дюли.
Старци връзват кукурзяк*.
Изхабени, мокри скули
бръсне вятър северняк.

Сетни сили всеки сбира -
залеза като хлапе
затъркаля по баира
аленото си шапе.

Откъм село чу се крава
после - гладен кучи вой.
- Хайде, стига, късно става,
утре пак, о, Боже мой!

И с торбичките на рамо
тръгват си едва, едва.
Тук нощта остава само
с вълнената си кашa**…

**
В полумрака, в кръчма стара
шета куцият кръчмар.
С халба бира тук отмарят
набори по навик стар!

А в кюмбето пукат съчки -
горски разкази шептят…
И лица с дълбоки бръчки
мъжки приказки редят.

Плик размахва дядо Дино:
- От сина получих вест!
Внучето ни, там, в чужбина
днес навършило е шест!

Но не съм го виждал още -
бяло, русичко било.
Мъчно ми е, плаче нощем
Гинка в мрачното легло.

Мъка върза му езика…
- Жив и здрав да е, дано!
Дай, кръчмарю, по мастика -
да ударим по едно!

**

Куче край вратата дреме -
топли дървения праг.
Ама че проклето време,
скоро ще осъмнем в сняг!

Заговори дядо Статко:
- Сам самичък в този свят
нито хапка ми е сладка,
ни ме радва вишнев цвят!

С кучето сме си двамина -
верен, мълчалив другар.
И в съседската градина
рухва къща с катинар!

Двора в бурен се оплете,
кукумявка сви гнездо
на тавана ми от летос -
няма да е за добро!…

**
Тук, сред общата гълчава
всеки мъката теши,
търсят рамо и забрава
бедните, добри души.

Тежко клопна се вратата
под тавана почернял
и разнесе се мълвата -
дядо Петко е умрял!

Затова ли днес го няма -
цъкат всички със език!
Ех, животът е измама,
чезне като кратък миг!

- Хей, кръчмарю, дай мастика,
нека Бог да го прости!
Отърва се мъченика,
мир на белите коси!

А в кюмбето пукат съчки
горски приказки шептят.
По лица с дълбоки бръчки
тъжни мисли се четат…

**
Влачи есента къдели.
Тихо утро ромоли.
Две жени през пътя спрели
с черни, вълнени поли.

Устни шепнат през мъглата
пръсти стискат плетен шал:
- Чу ли, чу ли новината? -
Дядо Петко е умрял!

Вече сме с един по-малко.
Млади няма, ни деца!
Колко пусто, колко жалко
чезнат български селца!…

А на гробище - малцина -
с тънки лентички от креп.
- Петко, селото ни гине,
скоро ще се видим с теб!

**
Мрачен ден накрай полето
гони писък на глухар.
Чезне път през ширинето -
няма кон, ни каруцар.

А край пътя греят дюли,
бръсне вятър северняк.
Няма кой да ги обрули,
гние мокър кукурзяк…

В селото се чу камбана -
плаче горко, не звъни!
- Боже, младата ни смяна
от чужбина ни върни!

—————————–

* кукурзяк - обрани кукурузени стъбла, царевичина.
** кашa - вид мек, черен вълнен плат