Костадин Пампов

АВТОГРАФИТЕ

В Университета ме впечатляваха с познанията си няколко мои състуденти. Един от тях обаче, несъмнено ми допадаше с умението си да говори смислено и интересно по много и различни теми. За него не беше трудно да тълкува сложни текстове, като съчетава научна терминология с анекдоти и игрословици. На пръв поглед беше достъпен, но струва ми се, че не всеки допускаше до себе си. Не бих могъл да кажа, че съм бил от неговите приятели.
След като завършихме, той започна работа като университетски преподавател. Оттогава насам съм имал няколко кратки срещи с него, но две от тях си спомням по-определено.
Провеждаше се конгрес на българските философи. В предверието на залата, където се водеха дискусиите, имаше щанд за продажба на книги. На корицата на една от тях забелязах името на моя състудент и си я купих.
Няколко минути по-късно видях и самия него, поздравих го и поисках да ми напише автограф. Той също ме поздрави, стори ми се много вежливо и на титулната страница на книгата си, ми написа следните редове: „На К. П., за да чете като си няма друга работа и по-прилична книга под ръка”.
В написаното долових лека ирония към мене и по-определена самоирония. Несъмнено беше, че състудентът ми продължаваше да се придържа към своя стил, познат ми от студентските ни години.
Въпреки подтекста, съдържащ се в неговия автограф, или може би тъкмо поради него, прочетох книгата с интерес. Тя всъщност беше очерк за живота и идеите на един от най-значимите български философи.
Моят състудент разказваше привидно обичайни факти, но по такъв начин, че те звучаха за мене като символи. Споделях тези мои впечатления с приятели и колеги и те ми отговаряха, че техните са не по-различни.
Пишеше например още в началото на книгата си моят познат и настоящ университетски преподавател, че имало паметна плоча върху къщата на въпросния философ. Къщата обаче била навътре в двора и паметната плоча не предизвиквала вниманието на уличните минувачи. Така се получавало и с минувачите покрай българската култура. Те не забелязвали нещата, намиращи се по-далеч от улицата.
Говореше се сякаш за мястото на къщата, минаващата покрай нея улица и т.н. , но ставаше ясно, че думата е за други, по-важни неща.
В края на книгата някак между другото се казваше, че философът не оставил особено наследство, освен книги и спомени. И една къща, която сега била надстроена.
Имах чувството, че авторът на философския очерк и мой познат е под влиянието на Атанас-Далчевата поезия, която литературната история определя като „предметен реализъм”. В смисъл, че поетът говори предимно за предмети, но така, че се отива отвъд тях. По същество това откривах в очерка, станал предмет на вниманието ми.
Минаха няколко години и почти по същия начин, както на философския конгрес отново се срещнах с познатия ми автор.
Влязъл бях в университетската книжарница, където си купих списание, в което имаше негова статия. Статията беше с показателния надслов: „Символ и факт. Едно лично гледище.” Излизах вече от книжарницата, когато се видяхме. Заговорихме се и аз отново поисках да ми напише автограф. Той ми се усмихна доброжелателно и до заглавието на статията си добави: „И още едно за К. П.”.
По-късно прочетох статията и останах с убеждението, че тя наистина е в подкрепа на разбирането за взаимозависимостта между символ и факт. В смисъл, че фактите съдържат символи, а символите са производни от фактите. Тази производност на символите обаче, предполага фактите да бъдат видeни по определен начин.
Според мене така, както вече беше показал в очерка си за философа моят състудент.
Автографът пък, който той ми написа към заглавието на статията си, ме уверяваше, че неговото гледище мога да приема и като мое. Или да имам друго в отговор на неговото.

ЗАГЛАВИЯТА

Преди много време гледах интересен и предизвикващ размисли български филм. Той всъщност беше разказ за една трагично завършила любов под заглавие „Кратко слънце”.
Във филма се разказваше за група мъже, които работят частно преди „голямата промяна”. Копаят кладенци в крайградска вилна зона. Сред тези мъже има и един прекъснал поради недостиг на средства студент. Неговата любов с красиво момиче е основната сюжетна линия във филма. Или поне всичко, което се случва във филма, е в контекста на тази любов. Получава се така, че работата на групата мъже, копаещи поредния кладенец, се натъква на неочакван проблем.
Попадат на кости и вещи на убити въстаници през септември 1923 година. Копаещите мъже са изправени пред дилемата да съобщят или не какво са намерили. При положение, че определени фактори научат за намерените от тях неща, те рискуват работата им да бъде прекратена и да не им се плати. С това ги заплашва и собственикът на вилния имот. Той, от своя страна, се страхува, че имотът му ще бъде отнет и превърнат в мемориален парк.
Стига се до съгласие между бригадата и собственика, костите и вещите на убитите да бъдат скрити. На това се противопоставя само влюбеният студент.
Той не приема за нормално, че преди време са били убити хора заради идеи и памет за тях няма да има. Неговите опити да бъде спряна работата, другите приемат като заплаха за своите интереси и решават да извършат нещо зловещо.
Организират работата така, че студентът да бъде все на дъното на копаещия се кладенец. Повреждат въжето, с което се изтегля тежката кофа с пясък и се стига до убийството на младия човек.
Любовта му с красивото момиче наистина се оказва „кратко слънце”.
Доста години след като бях гледал филма, отидох да видя театрална постановка под заглавие „Подробности от пейзажа”. Още по време на първите сцени разбрах, че това е театрален вариант на вече гледания от мене филм. Не намирах разлика в съдържателен и формален план между филма и театралната пиеса.
Потърсих повече информация и разбрах, че филмът и пиесата са направени по повест, написана от известен наш драматург. Различните заглавия обаче на филмовото и театралното произведение породиха у мене определен въпрос.
При положение, че и в двете творби наред с всичко друго, се разказва за любов, имаща трагичен край, то тя е „кратко слънце” или „подробности от пейзажа”?
Вероятно за авторите на филма е едно, а за тези на пиесата друго. Или и за двата творчески екипа е, колкото едното, толкова и другото, но поставящи в творбите си различни акценти с различните заглавия.
Разбира се, че при зрители като мене, които са гледали както филма, така и пиесата са възможни много гледни точки.
Ще има такива, за които двете произведения са художествени свидетелства за моралните проблеми на едно общество. За други разказаният във филма и пиесата случай няма да е достоверен за същото общество.
Примерите, които подсказват определени тълкувания, могат да бъдат продължени.
Но и само посочените стигат, за да се съглася отново, че във всяко нещо има толкова истина, колкото човек вложи в него.
Мисля си, че това правило важи и за тук коментираните две различни заглавия.
На филм и пиеса с едно и също съдържание.

ЗА БЪЛГАРИТЕ

Спомням си отпреди доста години една среща на студенти с известна у нас британска писателка. Срещата се провеждаше в показателната за онова време 65 аудитория на Университета.
Писателката говореше близо час като несъмнен апологет на българите. Един от моите състуденти използва нейна пауза, за да я попита дали не вижда поне един наш недостатък.
В отговор на този въпрос тя каза, че във Великобритания обикновено довеждали започнатите неща докрай… Не беше необходимо да продължава мисълта си, защото в аудиторията настъпи разбиращо я оживление.
Друг колега пък й постави въпроса дали имало черта у българите, която тя трудно е разгадала ?
Сега вече писателката каза, че трябва да говори малко по-дълго. В годините на своята младост тя била на студентска бригада в Югославия. По това време следвала славистика, а на тази бригада имало студентски групи от всички славянски страни. Симпатиите й обаче били спечелени най-вече от българите. Това породило интересът й към България и по-късно тя идвала неведнъж у нас. Научила много за историята и културата ни. Въпреки всичко това, не намирала отговор на въпроса защо сме толкова скептични в отношението си към Бога и при разговори помежду си не споменаваме името му.
Определен ориентир получила едва след като посетила музея на Левски в Карлово.
Под въздействието на видяното и чутото за Апостола на българската свобода, тя написала вълнуващи думи в книгата за впечатления. Те били израз на убеждението й от по-рано, което сега се затвърдило, че имаме национални герои, които по нравственост са близо до Бога и Левски е един от тях. Това според нея обяснявало някои от положителните ни качества. А може би и нашият скептицизъм?
На самата среща, за която говоря, размислите на писателката се приеха от аудиторията по-скоро като интересни. Струва ми се, че днес отношението на българите към тези размисли е още по-усложнено. Има дори и такива, които казват, че сравнението на българските герои с Бога, направено от писателката, е неуместно и въобще изводите й са неверни.
Мисля, че това не е нещо ново в отношението ни към нас самите. Когато чужденци казват по наш адрес нещо критично, ние го приемаме за вярно, но когато са казали добри думи за нас - не се съгласяваме с тях.
Това ни отношение към самите себе си винаги ме подсеща за думи на проникновения историк на българската литература Светлозар Игов.
Той твърди, че другите народи се гордеят и с недостатъците си, а българите се срамуват и от добродетелите си.
Светлозар Игов е учен, според който историята на българската литература трябва да се пише като философия на българската история и народопсихология. Както всъщност прави той самият. Това ми дава основание да приема, че е вярно казаното от него за другите и за нас.
В този смисъл намирам общи неща в твърденията, които имат за българите нашия литературен историк и британската писателка. Сигурен съм, че и двамата знаят за какво говорят, за разлика от възможните им опоненти.

ЗА СИМВОЛНАТА ЛОГИКА

Един от любимите ми професори в Университета беше преподавател по символна логика. Мисля, че много от моите състуденти ще кажат същото за себе си по отношение на него. Той преподаваше така, че наистина символите съдържаха логика, а логиката - символи.
При положение например че трябваше да се определи предметът на логиката, убедено твърдеше че тя е наука за извънопитните зависимости на мислите по истинност.
Когато пък „вървеше” полемика за смисъла и значението на философията, той не пропускаше да си послужи с друг не по-малко убедителен според мене афоризъм.
Казваше, че философията става философия, когато престане да бъде философия. На пръв поглед доста абстрактно твърдение, а всъщност безвъпросно ясно.
Веднъж на лекция трябваше да отговори на един, струва ми се, необичаен въпрос: дали би могъл идеите си, за които така образно и смислено говори, да представи чрез формули?
Още по-необичаен от въпроса за мене беше отговорът на професора. Той каза, че неговата цел винаги е била друга. Не това, което е казано точно с думи да се изрази с формули, а определени формули да получат точен словесен израз.
Не знам защо, но по-късно, когато си спомнях думите на преподавателя ми по символна логика, винаги ги свързвах с достатъчно известен библейски текст. Не твърдя, че той се е ръководил от това, което си мислех аз. Говоря само за моите мисли и имах предвид първите думи от Евангелието на Йоан, където се казва, че „В началото бе Словото”. Не забравях разбира се, че „слово” в старогръцкия текст е „логос” и че тази дума освен много други неща, на български означава и „мисъл”.
Иначе казано, тръгвайки от отговора на професора, намирах за вярна максимата, че мъката на словото е всъщност мъка на мисълта.
При него обаче мислите бяха облечени в точни думи и думите съдържаха верни мисли. Той постигаше единството на „ноема” и „поема”, което в един по-свободен превод е единство на мисъл и образ, на философия и изкуство.
Това го правеше интересен за нас, неговите студенти, но негов колега ни „предупреждаваше” да бъдем внимателни. С любимия ни професор било приятно до определено време. Идвал обаче момент, когато ставало трудно, защото тогава ще сме започнели да се съмняваме дали той и ние сме от един и същ биологичен вид. Същият негов колега добавяше и това, че душата на професора по символна логика била ярка до заслепяване.
Сякаш някога, продължаваше той, когато за първи път душата на професора се е докоснала до страданието, от нея е изтекла всичката й кръв.
Навярно в твърдението, че душата става ярка, когато от нея изтече кръвта й, мнозина ще видят мистика, но така говореше неговият колега. В конкретния случай аз приемах, че неговата реч е мотивирана не от научна, а от човешка гледна точка. А от тази гледна точка всеки случай е конкретен и възможен.
Действителен обаче, беше все по-нарастващия интерес, с който аз и моите състуденти слушахме лекциите на професора.
Макар понякога транзитивните отношения, за които той говореше да минаваха транзит през главите ни.
В такива моменти неведнъж се убеждавахме, че границите на нашия език са граници и на нашия свят. Това не беше негова мисъл, но пак от него я бяхме научили.

СПОРЪТ

Вeднъж с мой приятел минавахме покрай часовниковата кула на града. В градинката пред кулата има скулптурна фигура. Аз и моят приятел бяхме останали с впечатлението, че това е творба изобразяваща Патриарх Евтимий.
Казах на приятеля ми, че за мене чертите на скулптурния образ са неясни. Не ме убеждават, че това е образът на последния патриарх на Втората българска държава.
Приятелят ми отговори, че точно така е трябвало скулпторът да представи патриарха. За българите той бил неясен образ.
Аз пък настоявах, че за Патриарх Евтимий има достатъчно исторически свидетелства и е възможно да се постигне по-точен художествен образ. Разбирам, че за доста изкуствоведи нашият спор е бил не по същество. Нямам и претенциите да ги опровергавам.
Няколко години след спора ми с моя приятел видях, че под скулптурата е сложен надпис, какъвто преди това нямаше.
Освен името на автора на скулптурата, там се четеше и името на този, чийто образ е тя - Отец Паисий.
За мене обаче това не означаваше, че моите доводи в спора с приятеля ми са били еднозначно верни. След като в скулптурата, преди да има надпис, не бях разпознал образа на Патриарх Евтимий, трябваше да съм видял образа на друг, а още по-добре този на Отец Паисий. Размисли обаче дали скулптурният образ е негов, се появиха у мене едва след като прочетох надписа.
Не ми оставаше друго, освен да приема още веднъж, че човек вижда само това, което знае. Което не означава разбира се, че знаенето е възможно без виждането.

ДУМИТЕ НА ПИСАТЕЛЯ

Животът на писатели, чиито книги ми допадат, винаги е пораждал в мене интерес.
Опитвал съм се да намеря определена зависимост между житейската им съдба и умението им да разказват за живота на другите.
Във все по-голяма степен се убеждавам обаче, че интересни при писателите са не толкова техните преживелици, а идеите им.
Един от авторите например, към чиито размисли постоянно се връщам, разказва следния случай.
Веднъж участвал на литературен празник, на който трябвало да говори пред читатели за „природата” на писателския труд. Започнал лекцията си с това, че професията на писателя предполага преди всичко човеколюбие, но още в началото бил апострофиран от млад човек.
Младежът казал, че писателите са странни хора, след като си позволяват да вземат думата и да говорят на всички, без някой да им е дал правото за това.
Апострофираният възразил на тази реплика с твърдението, че писателите имат въпросното право. Дадено им било от най-висшата инстанция - собствената им съвест. За себе си гарантирал безусловно.
Гледната точка на младия човек предизвикала вече утвърдения автор и той превърнал лекцията си в изповед.
Казал, че преди много години, когато направил първите си публикации, получил похвали, но и иронични забележки. В популярен вестник написали за него, че не е познат на творческите кръгове и въобще не е ясно откъде идва.
На тази псевдо-критика той отговорил в същия вестник с довода, че за него стойността на човека и твореца се определя не от това, откъде идва, а от други неща, но за тях трябва да се мълчи, за да бъде достойнството пълно.
При тези думи на писателя, му казали, че говори красиво, но нещата в живота били други. Във всеки случай не такива, каквито са в написаните от него и колегите му книги.
Отново не се съгласил с опонентите си, като се опитал да поясни, че отношението между книгите и живота е противоречиво. В житейския си път човек се срещал най-често с надеждата. Понякога и с добре скроената лъжа. С истината също, но тя била предимно в книгите и те заслужавали по-голямо доверие. Което не означавало, че трябва да се приема всичко написано в тях.
Продължил в същия дух, като казал, че още като дете усещал в себе си стремеж да се противопоставя на привидно верните правила.
Спомнял си например, че когато бил на десетгодишна възраст присъствал с родителите си на църковна служба. Свещеникът говорел за това, че със своите мисли и дела хората трябва да се готвят за деня на „Страшния съд”.
Бъдещият писател не само слушал, но и гледал наоколо и му се струвало, че „Страшният съд” вече заседава. Породило се тогава в него съмнение, че е възможно човек да се готви за нещо, което вече се случва. Тази мисъл обсебила детското му съзнание и колкото повече навлизал в света на възрастните, толкова по-ясно разбирал, че абсурдните ситуации ги има в живота на човека. Но опитът и знанията, които трупал, го убеждавали и в нещо друго.
Трябва човек да не приема абсурдите. Да се опитва да им противостои. Иначе става част от тях, а точно това той не бива да допуска.
Възразили му с довода, че писател като него би могъл да мисли и говори по този начин, но неговите читатели не могат „да си го позволят”. Според тях, той разсъждавал като интелигент. А те са обикновени хора и светът им е много различен от неговия.
Тук писателят сметнал за необходимо да каже, че произходът му е работнически. Това не било нито положително, нито отрицателно качество. А само уточнение.
Мога да продължа с още думи от тази изповед, но мисля че и тези дотук са достатъчни. Разказвал съм ги неведнъж. Някои от слушателите ми са ги приемали, други по-скоро не. За себе си ще кажа, че все по-често, когато се връщам към думите на писателя, ми се струва, че те са мои.

СЪНЯТ

                По идея на Ат. Далчев

Двамата поети често се разхождали по алеите на градския парк. Говорили си за много и различни неща. По-младият обикновено питал, а по-възрастният отговарял. Въпросите на единия и отговорите на другия били иносказателни. Веднъж обаче по-младият бил по-пряк и попитал своя събрат дали би могъл да му каже за какво „служи” Поезията?
По-възрастният сякаш не чул въпроса. Започнал да разказва нещо, което му се случило много отдавна. Сънувал, че пътува във влак, движещ се по билото на висока планина. Той бил в първото купе на влака, непосредствено до локомотива и гледал през прозореца. Всичко навън побелявало от падащия сняг и картината била неземно красива. В един момент снежната красота дотолкова покорила поета, че той подал глава през прозореца… и видял очертаваща се пропаст пред локомотива. В този миг се събудил.
Минали много години оттогава, но той не забравил странния си сън. Дори по определен начин започнал да го свързва с Поезията. Струвало му се, че подобно на Красотата, тя събужда човека, миг преди да падне в пропастта.
Поне при него така се получило.
Макар и само насън.

РАЗКАЗЪТ

Често съм чувал израза, че литературата е красиво и „безполезно” нещо. Приписва се на един от големите български писатели. Исках да се убедя, че това наистина са негови думи и ги потърсих в творбите му. Така стигнах до не много известен негов разказ. Заглавието му е „Безполезна чешма”.
Писателят броди из трудно проходима гора и стига до място, към което няма никакви пътеки. Там била изградена приказно красива чешма, от която изтичала бистра планинска вода. Всичко наоколо показвало, че чешмата е сътворена от човек, чиято душа е изпълнена с любов. Писателят бил сигурен в това, защото само такъв човек могъл да направи нещо хубаво и „безполезно”.
Прочетох разказа много пъти и не исках да се освободя от неговите внушения.
Например от това, че красивото е различно от света около него и като че ли е в недостъпна гора. Този, който го прави, и онзи, който го търси, са подвластни на една друга „жажда”. „Полезно” е и за двамата в един друг смисъл.
Все неща, които важат и за литературата.

ПОЕТЪТ

Присъствах на представянето на книга. В дъното на залата видях да стои прав известен български поет. Махнах му с ръка да дойде до менe, където имаше свободен стол. Поетът мина внимателно покрай насядалите, но неволно закачи стелажи с подредени върху тях книги. Те изпопадаха на пода.
Когато представянето свърши, потърсих с поглед мои познати, с които си бях уговорил среща. В следващия момент се обърнах назад и видях, че поетът е коленичил… Подреждаше книгите, които преди това беше съборил. Погледите ни се срещнаха и той някак виновно се засуети… Каза ми, че ако били обувки или дрехи, сме могли и да си тръгнем. Но били книги и трябвало да се подредят.
Мина време и при друга наша среща му припомних този случай. Отговори ми, че напоследък често срещал израза „сам направил се човек”. Не могъл да го употреби за себе си. Нямало да бъде справедлив към книгите.

„ВЪПРОСЪТ”

                     По идея на Т. Жечев

Поетът отдавна бил получил признание. Изминали четиридесет години от публикуването на най-добрата му стихосбирка.
„Литературните фактори” решили да отбележат годишнината. Поръчали на по-млад от поета литературен критик да напише юбилейна статия. Литературният критик написал статията, изпълнен с респект към поета. Изпратил му я, за да я прочете, преди да бъде публикувана.
Съвсем скоро поетът му се обадил по телефона и казал, че непременно трябва да се видят. Трябвало да му поясни нещо важно. Уговорили си среща в клуба на писателите. Когато седнали един срещу друг, поетът се обърнал към критика с думите: „Четиридесет години аз „печеля” врагове с тази моя стихосбирка. Защо искаш с една твоя статия моите врагове да станат и твои?”
„Въпросът” изчерпал темата на срещата и двамата започнали да си говорят за други неща…
По-късно, когато си спомнял за тази среща, критикът винаги посочвал „въпроса” на поета като най-високата оценка, която някога е получавал за себе си. Сигурен бил, че старият поет е знаел едно основно правило: Обективната критика наистина „печели” врагове, но и приятели.
Поетът обаче е искал да му „спести” едните. Макар да е бил наясно, че в живота това не се получава.
Поставил е „въпроса” си, защото благородството го е задължавало.

МОНОЛОГЪТ

Често си спомням за мой прятел от студентските ми години. Говорехме си предимно за театър. Той бе с артистични заложби и често ми рецитираше монолози от класически пиеси.
В един от тези монолози имаше следните думи: „Когато бях малко момче, луната в кладенеца изглеждаше истинска. И толкова други неща изглеждаха истински. После дълго време не беше така… До мига, в който видях две чисти женски очи и луната в кладенеца отново стана истинска. И толкова други неща отново станаха истински…”
От онези години мина доста време. Всеки път, когато ми е трудно, си спомням за монолога на моя приятел. За да „видя” нещата в живота си по друг начин. Понякога и това се случва.

ЛЕГЕНДАТА

Бил три-четири годишен. Възрастните, с които живеел в стара къща, построили нова. Една пролетна вечер всички тръгнали към новопостроената къща.
Движели се в редица един след друг. Във високо вдигнатата си дясна ръка майка му държала газена лампа. На светлината на тази лампа видял покрива на къщата.
А отвъд покрива, някъде в далечината съзрял Връх. Както и това, че от Върха струи друга светлина… Различна от тази на газената лампа…
Минали много години… Бил вече седемнайсетгодишен.
В една от книжарниците на Пазарджик погледът му се спрял върху книга със заглавие „Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза”. От Стефан Захариев.
В книгата били поместени няколко реда за родното му село Черногорово. Към тях имало бележка, която го отпращала на друга страница… Намерил тази страница, прочел я и запомнил разказаната там легенда…
„Половин час на север от селото, в подножието на Коюн-тепе, има един исполински гроб, дето селяните на всеки Гергьовден отивали вседомовно, та клали овни върху гроба, в жертва на героя и се гощавали за спомен. За този Български герой доказват, че бил някой си войвода Георги, който при завоеванието вардил крепостта, която е на средния връх на Коюн-тепе, сега развалена. Той като излезнал с воините си на Гергьовден да отблъсне турското нападение, в сражението му отсекли главата и той без глава припкал докато паднал на това място, дето после го заровили, и за чест му принасяли жертва Черногоровци…
По-късно тази легенда често се появявала в съзнанието му… Заедно с детския му спомен… За колоната от хора, която върви към новата къща… На светлината от газената лампа на майка му… И на тази от Върха…

П. П. Стефан Захариев изпратил „Описание-то” си за печат във Виена през 1865 година. Седемдесет години преди тази дата, Черногоровци все още продължавали да почитат паметта на войводата Георги.
В края на XVIII век управляващите в Татар-Пазарджик Каванозовци, „отнели” гроба на войводата и го превърнали в дервишко теке. Нарекли го „Ялънъсча Гази”. Този израз би могъл да се преведе и като „Единственият Воин”.
В представите на Черногоровци войводата Георги наистина е бил „Единствен”. В историческата им памет друг като него не е имало… Събирал ги е преди и след смъртта си!

ДВЕ ПЕСНИ

Бяхме на студентска бригада. Един от студентите припяваше популярна по онова време песен. „Уан уей тикет, уан уей тикет…” Това бяха думите, които пеещият повтаряше.
В един момент той се обърна към друг студент и го попита: „Нали си учил в английска гимназия? Какво означава „Уан уей тикет”?
Училият в английска гимназия прояви добро чувсто за хумор.
Отговори на питащия, че така, както произнася английските думи, трудно някой би ги превел. Но песента се казвала „Еднопосочен билет”.
Последва въпрос: „Какво се пее в песента”? Тук знаещият английски започна да „разказва”: „Пътуват в една посока и връщане назад няма…”
Този, който питаше бързо „направи” извода, че песента е много тъжна. Този, който превеждаше веднага му „поясни”, че „оттатък” само тъжни песни се пеели. И по-добре да не „пита” повече.
Минаха десетина години. Случайно се видях с „преводача”. Заговорихме се за „онази” студентска бригада. Той се усмихна и каза, че ще ми разкаже нещо „ново”.
Малко след „промените” бил на някакво тържество. Поканила го на танц профсъюзна лидерка. Песента, на която танцували била английска.
Лидерката проявила интерес към текста и пак му се наложило да превежда. Казал й, че заглавието на песента е „Дъ уинд ъф чейндж”, и че в превод означава „Вятърът на промяната”.
Тя веднага попитала, какво се говори в песента за „промяната”.
Вслушал се той в това, което се пеело и дочул: „Вятърът на промяната духа от Москва…” Така и превел. Лидерката заявила, че не й се струва това да е „здрава” песен. „Очаквала” от друга посока „да духа…”
„Преводачът” погледнал жената, с която танцувал, и видял смеещите й се очи.
Спомнил си в този момент за студентската бригада и й разказал. Това, което вече знаете.
Казах му, че понякога по текстовете на две песни, може да бъде разказана част от историята.
На нашия живот имам предвид.
На тези, които бяхме на една бригада.

СПОМЕН

              По идея на Ив. Давидков

Беше ранна есен.
Изписвах една стара църква. От стените й струеше синя светлина. Имах чувството, че рисувам върху небето.
От ръцете ми, сред облаци и слънца, се появяваха образи на светии.
Някои от тях имаха кафявите багри на склоновете наоколо, а други бяха мургави като селяните, които работеха по нивите си отсреща.
Вечер си лягах уморен на дървено легло в самата църква. През тесните й прозорчета луната правеше светла нощта ми.
Понякога сънувах, че светиите, които бях рисувал през деня, сядат на бедната ми трапеза. Хранят се с хляба ми и виното ми пият.
Сутрин се събуждах от далечното ехо на планините. Гледах къпещите се мъгли в наблизо минаващата река и душата ми се изпълваше със звуци и цветове.
В тези мигове исках да имам много дни. През които да правя това, което трябва.
Да „рисувам” моята „църква”.
С картината на „Страшния съд”.
Където има място и за мене.