Иван Манолов

ОТСРОЧКА

Теши ни още лятото. Едва
следобедът започва да хладнее.
А вятърът в самотните алеи
тревожно е наострил сетива.

Дали усеща някакъв обрат,
или предчувства идващата зима,
природата притихва уязвима
и в тишината звънва листопад.

След трепета отчаяно вървим,
отекне ли в заглъхващите струни,
и бързаме преди да ни целуне
снегът, каквото може да спасим.

Залъгва ни последната любов.
Последната победа ни ласкае.
Развръзката духът отдавна знае,
ала за среща все не е готов.

ОТНОСИТЕЛНОСТ

Пред залеза почти изпепелен,
в омарата като въздишка лека,
въжеиграч отчаян е човека,
вървящ по края на самия ден.
И примирил материя и дух,
видях, как силуетът му премина
на въздуха през крехката витрина.

Защо звъна от удара не чух!

САКРАЛНА ЯСНОТА

Усещаш ли, че всичко свърши, Мила!
Дълбок покой жаравата гаси
и цялото пространство е унило,
додето под небесното мъртвило
мъжете точат в залеза коси.

А сенките им бледи претопява
прииждащата вече тъмнина.
Дали преследват своя миг на слава,
или страхът кръвта им не смущава,
та бързат към отсрещната страна.

Сеното съхне и растат тревите.
Косата си държа смирен и тих,
замислен над посланията скрити
в прощалната вечерня на щурците,
с които скръб и радости делих.

И нищо мойто чувство не смущава,
в сърцето ми не се прокрадва страх.
Очаквам да замлъкнат и тогава
до залеза, Любима, ми остава
да отброя последния замах.

КРЪГОВРАТ

Не трепкай, лист опален, от полъха горещ –
безсмислено навиваш стрелките отначало.
В дълбоката бразда на слънчевото рало
денят угасва тихо като прощална свещ.

Все още над света лети глухарче бяло,
ала чертае мракът на изток кръст зловещ.
Ти светлината само от тук ще приведеш
и ще превърнеш в сянка студеното си тяло.

Навярно и чрез мен в годишните сезони
духът объркан води нататък вечността.
Но името си кратко преди да разчета,

плътта старее, сякаш се мъчи да догони
шума на листопада, глухарчетата бели…
И вместо срещи трупа в сърцето ми раздели.

ПРИКАЗКА ЗА БЕЛИТЕ ЛЕБЕДИ

Омагьосани принцове – лебеди бели,
кой орисник такава съдба ви изпрати
и над колко далечни земи сте летели,
за да търсите мен, мои братя крилати.

Седма риза с избодени пръсти дошивам.
Ослепях да се взирам с надежда нагоре
и да чакам денят сред кладни от коприва
да запали перата ви птичи на двора.

Край реката тръстиките с глезени мокри,
плитчините прегазили, търсят прохлада.
Ала свършва небето над стръмния покрив
и галерата слънчева в него засяда.

Скърцат мачтите. Съхне опасно дървото.
Хоризонтът чертата си бавно накланя
и дочувам оттатък как в мрака работи –
влачи космосът своята звездна диканя.

А пазачът на детството все не пристига
да отключи с вълшебно ключенце вратата,
зад която живеех с една пъстра книга
и се скитах безгрижен в страни непознати.

Омагьосани принцове – спомени скъпи,
шепа пепел остана от лятото само.
Да порасна, часът неизбежен настъпи
и кълбо размотано за връщане няма.

РАЗДЯЛА

В процеп от облаци тежки заклещена,
бурята вее парченце небе.
И над перчема разчорлен на кестена
вдигат дъждовните капки кубе.
Тлее циклон от крила между клоните.
Още жаравата лятна дими,
ала на златните листи иконите
носим към зимата все по-сами.

ПРЕДЧУВСТВИЕ

Тук никой не е стъпвал преди нас.
Блести снегът като сребриста палка
и да попият сенките ни чака
зверче, стаило дъх зад някой храст.
Веригата от нашите следи,
проточена назад, от студ застина.
Но в пустотата нейната лавина,
надвиснала над бездната, седи.

ПУСТОТА

Слепи улици. Живият плет
между камъка път си пробива.
На деня тишината ръждива
не пресича ни чужд, ни съсед.
Само някоя входна врата
полъх лек безнадеждно притвори…
И плашилото гледа отгоре
сякаш търси човек зад плета.

ПРЕДЕЛ

Далече е студът, ала навън
ята, ята зачеркват синевата.
От клоните на шипковия трън
се стичат капки кръв върху земята.

Повехнали, тревите губят цвят.
Щурците нощем свирят реквиеми.
Дърветата, от кръстове по-неми,
побити над могилите стърчат.

А нейде в коловозите вдълбан,
кръгът на колелото се развива.
И лъкатуши дирята му крива
след траурния облачен керван.

Но всичко се покрива с тишина,
щом опелото на дъжда премине
край свещите на селските комини,
на есенните листи под звъна.

И с възпалени есенни очи,
светът, напрегнат, дълго ще се взира
сред пустата безкрайност на всемира
Началото и Бог да различи.

Ала напразно – смисълът е друг
и вечността остава непонятна.
Поне докато гледаме оттук…

А после може би ще е обратно.

НИВА

Тъжни дъждове валят над Маноловата нива,
А в един далечен град татко нощем не заспива.

Свети плахият му фас на терасата до късно.
Мъжки плач – сълзи без глас. Чак сърцето ти да пръснат.

Зная, той зове пръстта. Търси тъмната й пазва.
Там е баба ми, а тя има нещо да му казва.

Трябва да я навести. Бърза сам през битието,
но жестоките бразди свършват някъде в небето.

Само тръпнещият слух ехото отвъд долавя.
А над кладенеца сух сянка миналото дави.

Аз съм орех присаден в този град каменоломна
и за нивата след мен няма нищо да напомня.

ЗАЩИТА

Зад стъклото, зад стената
някъде растат цветята.
Някъде шуми поточе.
Острието някой точи.
Болка от любов, от рана
в нечие сърце остана.

И следа от изневяра…
И билет в чакалня стара.

Нещо прекоси зенита –
миг ли, вечност ли отлита?
Или просто ни спасява
в самотата пепелява,
зад стената, зад стъклото,
топлата сълза в окото.

ДЪЖД ОТ МЕТЕОРИ

Стъкленицата на здрача
лунна светлина разлива.
Сенки от скалите скачат
в натежалите клепачи
на тревата мълчалива.

Устремило дъх нагоре,
клонче срязва висината.
Ала в процепа отворен
сипят дъжд от метеори
на светулките ятата.

ГОСТ

Юлска жега. Прашен път –
и душата ми ще смели.
Слънчогледи подивели
пламнали чела въртят.

Въздухът, на топка свит,
тежък в гърлото засяда.
Нажежен до бяло в ада
свети каменният зид.

Зеят слепите очи
на прозорците разбити
и потънало в тревите
мъртво времето мълчи.

Ни човешка реч, ни лай…
Даже звън случаен няма.
Само кратка телеграма:
“Идвай. Чакаме те. Край.”

Кой ме чака? Жега. Път.
Влизам в родната си къща.
И стените й прегръщам –
те поне да ми простят.

СВЕТЛИНА

Дюлите като пендари
в северната стая светят.

Тъжно гледат от бюфета
фотосите в рамки стари.
Сякаш някой е преселил
там, зад прашната витрина,
с празниците отлетели
вече мъртвите роднини.
Бързаш да не те усетят,
но дали ги изпревари.

В северната стая светят
дюлите като пендари.

ТРЕВОГА

Зимата платно тъче –
бяло до забрава.
Над снега едва краче
вишната подава.
Блъскат клоните рога.
Костите им пукат!
Ледовете край брега
хвърлят остри куки.
Тегли бурята дима –
дирята ще скъса.

Мига в тъмното сама
паметта ти къса.

АРХАНГЕЛОВСКА ЗАДУШНИЦА

В памет на татко

Грешка в сезона. Трева зеленей.
Вместо виелици – цвят на бадеми,
шепот на листи и мирис на клей.
Слънцето само по-тягостно грей.
Нощите само са още по-неми.

Ходим с разгърдени смешно души
в тази амнезия необяснима.
Казват: Озонният слой се руши.
Глупости! Майката вечност теши
тленната плът с мисълта, че я има.

Ала от нас на въздишка снега
в сенките търси видения бели
и радостта смесва с доза тъга.
Сякаш ни готви за смърт отсега.
Сякаш в сърцата неволно се цели.

Мракът пристъпва сред жар от звезди,
в най-съкровения сън ни укрива
и да не трепне ръката следи.
В спомен за утре и вест към преди
времето своята чаша отлива.

Но предстоим все по-често назад
в шепот на листи и цвят на бадеми.
Връщат се мъртвите да ни простят –
ние сме част и от техния свят.
Просто отлага снегът да ни вземе.