Радослав Цветков

Ровейки из ръкописите си, пак попаднах на мои мисли за една книга, излязла на бял свят преди повече от десетина години, но която и тогава, когато я четох за първи път, и сега, когато би трябвало да съм забравил и за нея, и за автора й, отново събуди в мен мислите, породени от първото й прочитане. И понеже смятам, че оценката й тогава не придоби измеренията, които и се полагаха, без да знам, без дори да гадая защо, намирам, че няма да е лошо отново да отворя дума за нея.

Книгата се казва “Белег от граница” и твърде много заслужава наименованието си. Публикувана е от ИК “SPS PRINT” София, 2002 г. И мина някак си вяло, по мое лично убеждение пред иначе доста прозорливите очи на повечето от изявявалите се в по-предишни времена мои колеги оценители.

Нарочно не използвам понятието “критици”, понеже, като гледам как се празнодумства през т. н. години на прехода, понякога не ми се вярва, че има истински такива и това се отнася в не по-малка степен и за мен самия, не написал за същото това време нито ред оценка за каквото и да е литературно “чудо”!

Всъщност, чудеса просто нямаше, и, с малки изключения и те биваха забелязвани и отбелязвани по някакъв начин и с някакви средства, за каквито държавата упорито се стискаше да дава, предвидливо убивайки, още в зародиш, всякаква, каквато и да било добронамерена инициатива, громейки мало и голямо, “куцо и сакато” със своя привнесен от ЕС данък “ДДС”.

Е, резултатите от антиградивната “културна” политика на всички наши държавни мъже, са известни на повечето от нас, които им сърбахме попарата през по-голямата част от отреденото ни, не за да гладуваме и бъркаме по кофите време, а за да творим, да надграждаме сътвореното преди нас от предходниците ни, да оставим и свои следи във времето, в което сме живели.

Та за “Белег от граница”, да си дойдем на думата! Още в самото начало ще си призная, че чувствам автора й, Благой Димитров, като много близък човек, независимо че сме от различни поколения. Още от времето, когато прочетох “Смола от наранен бор”, първата му отпечатана книга, когато въобще не възнамерявах да се занимавам с каквато и да е дейност, свързана с литературната критика, аз отбелязах в съзнанието си доброто си впечатление от написаното.

Може би заради хубавите мигове, които изживях с просветите на неговата душевност, озарили и мен, може би заради някакво чувство на родственост, на близост, като хора, родени и отраснали от двете страни на една и съща гранична бразда, в гънките на една и съща планина, видели през детските и юношеските си години много избити български и сръбски граждани, обявявани и в двете държавни територии за най-страшни народни врагове.

Бяхме отраснали под звездите на едно и също небе, сред ароматите на една и съща земя. В детството си имах за приятел Бранко от някакво сръбско селце зад Цръни връх, който правеше компания на нашенските върхове Миджур и Ком. Аз бях свидетел, макар и невръстен още, на всичко станало и ставащо, след като границата между България и Югославия бе затворена и моят по-голям от мен приятел сърбин престана да идва всяка пролет в “Бугарско”, в двора на дядо ми, за да поработва по нещо, колкото да си заслужи хляба и манджата, които баба ми Антица с удоволствие му принасяше, като че ли е изтърсакът подир родените преди това от нея и отгледани трима сина и пет дъщери.

И така, неочаквано за мене, приятелчето ми, Бранко, престана да идва в селото, за да припечелва по някой и друг лев, а аз изпитах множество притеснения и неудобства от отсъствието му, тъй като го бях възприел като другото си “аз”, обръщайки сега глава назад, към изминалото вече отдавна време.

След много години, вече в София, случаят ни сбра с Благой Димитров насред улицата: той, вече утвърден млад писател, а аз - все още студент по икономика и поработващ, отвреме - навреме в ежедневниците журналист. Естествено, аз знаех твърде много за по-големия от мене мой събрат по перо, за когото бях прочел всичко написано, включително и от него, и добро, и, понякога, не съвсем!

Бяха минали години от първата ми среща с творчеството на Благой Димитров, когото аз все така продължавах да “следя”, вече и като утвърждаващ се, по скромното ми мнение, на критик. Едва след много, прошумяло покрай нас, време, аз се престраших да разговарям в една топла вечер с писателя, съвсем случайно озовал се заедно с него, просто случаят ни помогна да се засечем в рехавата тъмнина на току-що настъпилата вечер.

Като че ли и двамата се бяхме загубили из софийските улици, всеки подгонен от своята неволя. Разговаряхме като равни, той бе “виновникът” за това. Но аз и сега сякаш “не вярвам”, че се е случило - “делят” ни не само десетината години разлика във възрастта, но и различните вселени на душите ни, макар и да са се скитали и да продължават да се скитат под едно и също небе, на една и съща Родина. Неговата обаче е по-голямата от двете, в това ме убеждава “Белег от граница”, една от наградените от СБП тогава книга.

“Видлич е - написал е той в един от разказите си /”Блудният син се завръща”/ - виделото на душата ми. Много пъти тя ми се е присънвала в България и то като огромен пъстър венец над бащината къща” Както на мен ми се присънват Миджур и Цръни връх, макар последният да е в Сръбско, Евоврът, Ведерник, Ком, под сенките на които съм раснал-пораснал, пък аз!

Но при които, за разлика от Благой, не намирам време и начин да се върна, макар и за ден, за миг дори, освен в сънищата си! Четвърт век от началото на измисления от най големите врагове на народа ни т. н. преход, или скок от настоящето в миналото, с отречения от най-големите умове на човечеството див капитализъм, който не само е отминала епоха от живота на човечеството, но и, според останалите все още умни, не бива да се повтаря, защото отрича самото развитие…

Авторът на “Белег от граница” не само е намерил в себе си сили и желание, но и средства, не маловажен проблем също за повечето от нас и още при най-малката, открила му се възможност, възстановява връзката си с обичания и лелеян и в сънищата му, свят! И не само това! Оставил ни е, под формата на изкусно написано слово, в изящен слог, цял наниз от златни думи, от думи, отзвучаващи като истински пендари в ушите ни, олицетворяващи огромната му и непресъхваща и до ден днешен любов към родния край, към тази малка България, запокитена оттатък границата и не само от великосветски и великосръбски интереси.

“Напук на границата - пише той - аз мечтая да мина пеша по билото на Видлич от Пирот до Годеч. Открито, с раница на гръб. Колко просто, а невъзможно.” Неизплакана докрай болка е заседнала завинаги в сърцето на твореца. “Моите сълзи са замръзнали в душата ми още през четиридесет и осма”, изповяда той в “И нашият дом се затваря”, след смъртта на баща му.

Покъртителни факти за човешката неволя е описал в своите кратки и, съвсем неизмислени разкази писателят: “…старец води кравите, старец сплита нозе подир плуга”! /”Пеш през Козарица”/. Същото е станало и отсам границата, “и с България в края на 1989 г. :тъкмо на най-стръмното яремът се счупи и историята тръгна на заден ход… Бог да ни е на помощ”/”На заден ход”/.

Много са силните откровения на Благой Димитров. “Какво да се прави?! - възкликва той в “Тримата братя без златната ябълка” - Синът ми се жени, брат ми умира.” “Злото - рече той, идва на порой, а си отива капка по капка.” /пак там/. Боли го дори заради войната, която продължава да се води в пределите на бивша Югославия, там денонощно загиват и много близки нему хора.

“И каква съдба! - ще възкликне по-нататък писателят. - Майка вдовица, жена - вдовица. Дъщерята - Драганка - и тя.”/”Прокудени от Босна”/. До много и важни неща се докосва писателят в своите неизмислени разкази в “Белег от граница”. Той ще посети и селското гробище и ще види върху надгробните паметници имената и снимките на още живите родственици на умрелите. “Тук почиват…”, “Той почива, тя получава пенсията му” /”Назови ми името”/. “Нещастното множествено число както идваме - така си и отиваме: сякаш нищо не взели и нищо не дали.”

Безброй образи, на живи и мъртви, е изваял като от мрамор Благой Димитров и те остават завинаги в съзнанието ни. Като в “Кьорав Коца носи траву”: “Следващото лято пак ще мина оттука, но него няма да го има”. Като “Баба Мара, сляпата майка с протегната за милостиня душа”/”Баба Мара”/. Макар и на писателя да му е ясно: “Няма откуп на живот”!

Мисля, че “Белег от граница” е сред най-значимите не само сред книгите на Благой Димитров, но и сред написаното през последните десет-петнадесетина години и у нас, а и от съседските творци на словото.

Затова и отварям отново дума за това, изглеждащо малко непретенциозно, малко по обема си, но голямо със съдържанието си, ” книжле”.

Всъщност, смятам.че то ще се окаже книга-венец на досегашното творчество на поета Благой Димитров, нищо че това са разкази, при това и документални!

Поетът е вложил в тях най-дълбоките си, най съкровено избликнали синовни чувства на обич и преклонение пред хората, които са го родили и отгледали, сред които е отраснал и възмъжал и делата на които той сам иска и с любов и отговорност ще продължи.

И пред нозете, пред паметта на които той сам полага своя синовен, нетленен венец!

От свое име и заради всички останали живи!