Драгни Драгнев

Харесвам публицистиката и критичните анализи на Анита Коларова, които чета в списание „Литературен свят”. Виждам зряло и коректно отношение към автори и събития. Намирам стегнато и живо изложение, както и добре премерени оценки и изводи. Няма фриволни хвалебствия или сурови нападки и унизителни подмятания.

Потокът на нейното слово е динамичен, буен и едновременно спокоен в изказа. Анита умело открива основното, най-важното в една или друга художествена авантюра, проучва я в дълбочина и се впуска в искрометен разбор. Пише с плам, с обич и вяра в човека… Такава публицистика и критика ми допада и мога да посоча примери в „Литературен свят”.

В есето „Глобализацията на езика ни - стихийно бедствие”, да речем, госпожа Коларова умерено и деликатно излива своя гняв срещу нахлуването на чуждици в българския речник напоследък. С укор и верен художествен мерник разнищва повествованието в романа „Аз, Бенковски”.

Заради сладникавия и булеварден образ на революционера и войводата, кръщава есето си „За книгата, която захвърлих недочетена”. Когато говори за стихосбирката на Марин Бодаков „Северна тетрадка”, А. Коларова без колебание и убедено изтъква, че неговата поезия е позьорска, снобска и лишена от живот…

Казах вече, харесвам публицистиката и критичните анализи на Анита. Предпочитам обаче поезията й с нейните видения и изпепеляващи признания. Макар и многожанров творец, талантът й, според мен, я извисява най-вече, силно и дръзко, като поет. Стихотворенията й са отражение на богата душевност, налети с топлота, нежен дъх, находчивост, остроумие и неповторима образност. Струва ми се, че определението „женска поезия” в тесен смисъл при Анита не приляга. Не мога да обясня защо го казвам, пък и поезията поначало няма потреба от обяснение.

Познавам само книгата й „Между две светкавици”, но прочетох всичките й стихотворни цикли в „Литературен свят” от март 2012 г. до миналия месец на тази година. Спря ме, отне дъха ми любовната й лирика, нейната изтънченост и обаятелност. Този поетичен цикъл сияе като ореол на радостта от живота. А тази радост е дивна песен, която всмуква и попива всичко - и мъката, и страданието, и копнежите. Това са трелите на любовта с терзанията на душата, безвъзвратно слети в болезнен възел от обич, съмнения, възторг и жажда за живот.

Този цикъл, наречен простичко „Любов”, не навява нито капчица намек за презрение и омраза, стаени в сянката на думите. Има горчивина и тъга, жал и печал, недоволство, протест, дори полъх на лудост, но не и омраза, не и презрение към ближния. Изтъквам тези белези, защото поезията на Анита е диалогична, проникната от дружелюбие, от мъчително и безкористно търсене на взаимност и изповедност. Между другото, помня, например, сравнения и образи, като „мигът е необяздено диво жребче” или „устни, изгорели от пламъците на сърцето”, „от надежда да ме заболи” или „старостта е като мухъл връз хляб” и др. Чета тези стихотворения, поглъщам въпросите, тревожните сигнали и енергията им с душата си…

У мен зрее светлина и мъдрост и все не мога да разбера къде са най-близките и най-високите хоризонти и небеса на любовта. Или ги усещам в сърцевината на своя усърден дух и характер. Или дълбоко се замислям като философ върху най-нежната и неуловима тъкан на света - вярата в човека. За да кажа със сигурност, че без любов няма живот.