Иван Манолов

РЕЛИГИЯ

След работа, във своя дом
човекът като в църква влиза,
прикрил тревожния симптом
на близката сърдечна криза.

Захвърлил всичко. Примирен
с шегите лоши на съдбата,
дори за утрешния ден
той няма нищо да пресмята.

И ако все пак има бог –
ще му прости, че без молитва
потъва в своя сън дълбок
и грях потаен не изпитва.

Сред хаоса на този свят
човекът има малко време
да върне мислите назад
или мечта да го обземе.

И страшно му е нужен дом
душата си да изповяда
и в някой ъгъл мълчешком
да е щастлив или да страда.

Жена му да го разбере,
децата му да бъдат здрави.
А щом във къщи е добре,
със всичко друго ще се справи.

РЕКВИЕМ ЗА ДЯДО

Навярно е било от старостта,
но дядо ми усети, че умира.
Изнизваше се тихо от света
и думите ни взе да не разбира.

Опипваше предметите с ръка
и сякаш се прощаваше с живота.
Наесен само птиците така
обречени се вият над гнездото.

Събрал последни сили за из път,
приседна, както сяда да почине…
И сам пое на дядо ми духът
по тъничката нишка на комина.

ДЕЛНИЧНА ИЗПОВЕД

И все така далече от Итака
на моя кораб пътят криволичи.
Жена ми вкъщи златно руно чака…
Расте без татко моето момиче.

Морето, уж по малко, неусетно
душата ми ще вземе чак до йота
и някой ден внезапно ще присветне
червеният семафор на живота.

Не бях роден за скитник и не тръгнах
от алчност, заслепен, ала парите
от себе си не можех да изтръгна,
че хлябът е по-нужен от мечтите.

А как да знам, че делникът убива
възвишените пориви и чувства,
и неговата лапа костелива
не е удобно място за изкуство.

Семейство ако нямах, ще заложа
на картата съмнителна на риска
и ще вървя по острото на ножа,
сърцето ми когато го поиска.

Но ето ме – завързан със въжето,
което бях приготвил за съдбата,
усещам как умира в мен поета
за сметка на съпруга и бащата.

ДЕТСТВО НАСЪН

Не съм забравил спомена, не съм.
Конете рият въздуха с копита.
Над старата ни къща пада гръм
и в корена на дюлята се сплита.

Но стиска сърпа потният жътвар
и сякаш сам Исус върви към Бога.
А хребетът блести като олтар
във въздуха, сгъстен до изнемога.

Търкулне ли се слънцето отвъд,
подобно на самун от селска фурна,
ще дойде по добрия Млечен път
жътварят и към него ще се втурна.

Това е сън за градските деца.
В града дори звездите слизат рядко.
Надничат от рисунките слънца,
видени само в приказка на татко.

НА БРЕГА

Под облаци от гларусова грач
брегът следобед ближе свойте рани
и кроткия прибой, подобно плач,
на юли стихва в палещите длани.

А лятото към своя връх върви,
разгърдило небесната си дреха
и в скута му положили глави,
дърветата жадуват за утеха.

Не те измъчва ни любов, ни жал,
преди денят клепачи да притвори.
Довършил нещо, друго не успял,
в средата на живота пускаш корен.

И все по-мъдро времето цениш,
с добро и зло привикнал от години.
И както на брега така стоиш,
гласът ти като ехо ще отмине

под облаци от гларусова грач,
през спомени и мисли насъбрани.
Едно море, подобно скръбен плач,
единствено след тебе ще остане.

***

Август дъха си в горещото дави.
Дните скъсява неясна тъга.
И тъмнината провесва ръкави
над потопения борд на брега.
Чуваш греблото да блъска нагоре
в процепа, който само издълба.

Ала сърцето стои на ръба
и несъзнателно търси опора.

СЯНКА НА ПТИЦА

Кой не спи и по тъмните улици скита,
и си ляга в леглото с гласа на петлите.

Кой си блъска главата с нелеки въпроси.
Кой пилее любов, ала щастие проси.

Ако сянка на птица във въздуха плува,
не е сигурно още, че тя съществува.

Но мотивът за песен е толкова близо,
сякаш вече по нотната стълбица слиза.

И красива, и страшна е тази минута,
мисълта ти когато неясно се лута.

И в небесния кладенец тайно наднича.
На какво ли животът ти в него прилича?

Колко сам е словесният даже не знае,
по-объркан от всичко, събрано в безкрая.

И додето с ръката си трие клепачи,
понякога пее, а понякога плаче.

БЕЛЕГ ОТ ЮЗДА

Отдавна не сънувам вече нищо
и сякаш в хладна гробница лежа,
а в шепите си пепел от огнище
объркан на разсъмване държа.

И бързам да целуна тайно кръста,
от странно суеверие обзет.
Един бездомник бди отвън пред къщи
и аз познавам своя силует.

Къде съм бил, защо мълчи душата.
Кое света й призрачен смути.
Тя цял живот се взира в небесата,
а търка гръб о нечии врати.

И зная, че не може да привикне
в оковите на земната бразда.
Но всеки път, поиска ли да литне,
остава само белег от юзда.

БЕЗСИЛИЕ

Самотата е страшна. Тя може
да убива без болка човека.
Уж за нищо не е разтревожен,
а изтича духът му полека.

И върви сред тълпата невидим
под печалния свод на небето,
без дори и за миг да предвидим
колко лед е понесъл в сърцето.

Колко работи има да казва,
ала никой пред него не спира…
И забол поглед в своята пазва,
той навярно към нас се провира.

Ще ни стигне и огън ще иска.
Да го стоплим дали ще успеем?
Вместо факли ръцете ни стискат
хляб. А хлябът не може да сгрее.

ИНТИМНО – 20 ВЕК

Къде така, дете на Бога,
съдбата носиш на шега.
В нощта, изпълнена с тревога,
гримира клоните снега.

И твоите следи замита,
и паметта ще вкамени…
А утре дълго ще се пита
сърцето кой го нарани.

Ти стъкна огън и докосна
на хляба мамещата гръд,
ала мечтата високосна
не изживя и този път.

Между панели търсиш нещо
с дъха на дом и на уют,
но даже поздравът за среща
отмина покрай теб нечут.

Така и любовта обрече
затворен дух да е. Уви,
компютърът единствен вече
биополето ти лови.

И ако болка изненада
съня и в миг го покоси,
душата ти за близост страда.

А няма кой да я спаси.

КАФЕНЕТО НА “КРАЛИ МАРКО” 11

Полумрак, лековерни жени.
Неуспелите гении пият.
Тука всеки живота вини
и трепери над свойта чиния.

Тук стрелочникът в глух коловоз
безнадеждния влак ще остави.
Тука вдигаме тост подир тост
и смехът ни през сълзи се дави.

Никой не е поискал това –
просто зарът така се обърна.
И стената да блъскам с глава,
вече нищо не мога да върна.

Демагогът да спори навред,
че талантът и сам побеждава.
На върха със запазен билет
някой бъдещ класик се прозява.

Тази кръчма не му е по вкус
и съдбата ни жалка презира.
Но когато заспи, наизуст
чужди стихове той рецитира.

А пияни от мъка и яд,
ние пишем, додето ни мине.
И осъмва тревожният свят
с мисълта, че върхът ще се срине.

ЦИФЕРБЛАТ

Онова, след което вървях, по корем се изсухли
и останаха само места за прозорци в стените.
Ала нито е дом, нито друго купчината тухли,
а метачът грижливо сметта на живота премита.

И в безкрайното чакане всяка надежда загива
сред тълпа посрещачи и шум от словесната пяна.
Казват, нямало птица, а някаква твар причудлива
прелетяла наблизо, но чудо библейско не стана.

Ако бяхме разбрали навреме какво ни тревожи,
може би на удавника щяхме да видим ръката.
Ала вече е късно – морето смени девет кожи
и десетата траурно върху скалите замята.

От добри намерения адът е пълен с виновни,
затова да погледна отсреща така се надигам.
Но подобно стрелка в циферблата на своя часовник,
по-далеч от праха на петите си никой не стига.

ЗАВРЪЩАНЕ

Как вали,
как попиват в пръстта
и се сливат дъждовните капки.
Колко тиха е тяхната сонда,
която работи сега под земята.
Долу мъртвите спят
и пораства в съня им тревата,
като облак зелен,
който с ласка на мълния
мойта коса ще разплаче.
Ала още е рано.
Ала още вали
и откоса преди да направя,
трябва дълго да слушам
водата през мен как върви
и към своите корени тъмни
обратно се спуща.

ЦИГАНСКО ЛЯТО

Колко време има още – час или минута.
Всеки своя камък тежък горе ще избута.

После не остава друго – само да се спусне.
А растат, растат наблизо плодовете вкусни.

Целите сме в рани. Капе кръв върху тревата.
Много пъти до бодлите стигаше ръката.

По-далече не отиде. Плахо се отдръпна.
Ала сипеят увисва на връвта си пъпна.

И точилото завъртат ветровете бесни.
Скоро на студа косата някъде ще блесне.

Но преди да ни довърши Нищото познато,
шатрата си ще разпъне циганското лято.

Бързай да протегнем шепи над жарта му бледа.
И това, че сме посмели, също е победа.

***

Очите ти – две черни небеса,
където всички нощи са събрани.
Луната там прилича на коса,
потънала сред звездните поляни.

Там пътникът изгубва своя път
и полъхът в предчувствие замира.
Там мъртвите вълнения влекат
към тайнствените бездни на всемира.

Очите ти – два изгрева в зори,
запалени в клепачите на мрака.
Духът напрегнат пламъка им чака,
от хаоса света да сътвори.

И щом гласа ти чуе от брега,
да легне между рифове на миди.
И как отлита времето да види
в застиналия кадър от мига.

ОБРЕЧЕНОСТ

Светът с целувка хладна на листата
последното дихание отне.
И слънцето подгъва колене
в дълбоките талази на мъглата.
Но губи сили и дори да мине
по билото на обеда си блед,
натрупаният в капчиците лед
отдавна ги превръща в гилотини.
И умисъл в жестокостта им няма,
макар че да повярваш те е страх.

Дали и ти не носиш като тях
на чувствата невинната измама.