Георги Н. Киров

Ето че и Славимир Генчев достигна достолепната възраст шейсет години. За поетите тя е убийствена. Та повечето от тях са изпели великите си творби съвсем млади и нелепата ръка на съдбата е прекъсвала рано житейския, а може би и творческия им път! Примери за това и в нашата, и в световната поезия се цитират под път и над път.
Но както пише и самият Славимир Генчев, винаги има изключения. Изключения, които потвърждават правилото. Поетът от Поликраище - родното място на Славимир - още с първите си публикувани стихотворения прави впечатление с оригиналната си хекзаметърна поетика, която сякаш го свързва с античната лирика (може би затова не случайно в новата си стихосбирка авторът споменава като дискурс Рим и Троя). Но Генчев има недобрия шанс да принадлежи към поколението на закъснелите с дебютите си автори по простата причина, че конюнктурата през 70-те и 80-те години на ХХ век не им предоставя възможност да заявят яркото си и самобитно присъствие на поети в годините на кипяща младост.

Тогава все пак Славимир Генчев става единственият трикратен носител на студентската литературна награда „Димчо Дебелянов”, определяна от жури, председателствано от такъв корифей на словото като Владимир Свинтила. И пак тогава печели за поезията със своята китара и своите песни стотици почитатели на нейната красота, насища понятието бард с онази дълбочина, която прелива в творчеството на мнозина негови последователи. И не случайно днес той с право е определян като един от най-големите бардове на изпятата поезия у нас.
Значимостта на един поет се определя не от броя на написаните от него стихотворения, а от докосването до великите образци на гениалността. Едно изключително стихотворение да има в една стихосбирка, то оправдава цялата книга. В изстраданата първа стихосбирка на Славимир Генчев - „Перо от огъня”, излязла чак през 1989 г. след повече от десет години чакане в изд. „Народна младеж”, има такова стихотворение. То се нарича „Слепота” и е посетено на големия Яворов. В него Славимир се е оттласнал от първообраза и е създал по свой начин една съвършена творба за твореца и за творчеството, която му дава правото да стои до най-големите имена в поетичната българска вселена - толкова самобитно е това стихотворение.

СЛЕПОТА      

                         На П. К. Яворов

Разбити бяха всички чети
на жаждата
за свобода.
Войводите измряха с клетви
по македонските бърда.

Затвори любовта безшумно
обречените си очи
и трябваха съдбовни думи,
с които
да я премълчи.

Кой знае, може би отдавна
при него бе дошла нощта:
от времето
на ярка слава
и ненаситна самота.

Да счупим траурната котва
на този кратък епизод
между куршума на живота
и края на един живот!

Поетът може да е сляп,
низвергнат,
неразбран,
невинен.
Но никога - дотолкоз слаб,
че да не може
да загине.

По-късно Славимир ще напише и други такива стихотворения, с които ще докаже, че високите карати на поезията му съвсем не са случаен посетител в поетичната му орбита. В това отношение новата му стихосбирка е едно постижение. Тя е стихосбирка-равносметка, както подсказва заглавието (макар да мисля, че то е недотам сполучливо) и е от малкото книги, в които няма слабо стихотворение. В нея всичко е премислено, синтезирано, философски подкрепено. А стихотворения като „Превъзмогване” защитават убедително казаното от самия автор в „Елегия за Димчо Дебелянов”: „Който се ражда гений,/ до края не му личи.”

Славимир Генчев е сентенциен поет. При него лирическите уводи така се свързват с поантите, че със средствата на високата поезия доказват една философия, която според Петко Братинов е много важна необходимост за самата поезия. Ако вземете кое да е стихотворение от новата стихосбирка на Славимир Генчев, ще забележите и ще се възхитите от тази особеност. Във времена, когато се прави всичко, за да се убие поезията, Славимир Генчев е от тези, които водят битка за нейното оцеляване. Ясно осъзнава своята мисия, без да се надценява.

Превъзмогнал житейската суета, той сякаш защитава тезата на безсмъртния Висоцки, че за истинската поезия е по-важно да задава въпроси, а не отговори. В това безспорно има нещо шекспировско, но то е и постижение за съвременната ни поезия, която много често е лишена от всякакъв смисъл и човек се пита защо въобще някои хора се изкушават да пишат стихове. В стихотворението си „Завет” с мото от Яворов Славимир Генчев изрича присъда по този повод: „Защо като сте поети,/ само пишете стихове?”
Това обяснява защо Славимир Генчев не е от шумните поети на съвремието. Защото не се връзва с конюнктурата, защото диша, а не пише поезия, и защото е уцелил мярката да създаде книга, която ще остане и в бъдещето.

А какъв по-хубав знак за безсмъртие.