Иван Желязков

КЪРВАВА РОСА

Тодора легна болна и девет години не стана от постелята.
- Тодоро, Тодоро! Какъв е този твой грях!…
Коленичила до нея, майка й скубеше косите си и тръпнеше в предчувствие.
Момичето я гледаше с безжизнен поглед.
Навън звъняха камбани, блажени пчели прехвръкваха от цвят на цвят.
Тодора нямаше сетива за света, а Господ я беше дарил с магия и момчетата лудееха по нея.
- Криеш нещо, Тодоро! - повтаряше майка й. - Кажи ми, да ти олекне!
- Каквото имах, мамо, казах го.
И тя отново се унасяше в своя свят…
- Къде отиде пак, къде отиде!
Майката поглеждаше към иконата, окачена на стената, и се кръстеше.
Един ден погледът на Тодора просветля. Беше пролет, в градината грееха пъстри панагирки, пееха звънци на млади агнета.
- Мамо!
Гласът й беше по-тих от шепот на охлювче.
Жената трепна. Наведе се, за да я чува по-добре. Сърцето й заби в ушите.
- Любих се с вакъл овчар…
Тодора прехапа устни и примигна.
- Любихме се и той ме остави…
Майката изтръпна. Поиска да прегърне дъщеря си с прегръдката на жена, но само я докосна. По челото й блеснаха капки.
- … И му запалих кошарата с младите агнета.
Погледът на Тодора - сух и разграбен - не слезе повече от тавана.
Майката се дръпна с вик, но от гърлото й нищо не излезе. Скочи и открехна прозореца. Остави клепачите на дъщеря си широко отворени и заплака.
Навън цъфтяха сливови клони и росеше кървава роса.

ТАРИКАТ БЕЗ ГАЩИ

Ей, виж там, върхът заплака - ще вали!
Цяло лято чакам вакли облаци да забулят планината, а те само прикриват рогата на дявола - пращат ме за зелен хайвер. Жетварите напълниха хамбарите, сега на тая земя й дай един дъжд, ама едър, едър - като куршумите край Крива паланка, дето улучиха тате.Чуй: капва-покапва, капва-покапва - и само толкова…
Аз си лежа под каваците с крака във водата. Наоколо жужат пчели, мирише на трева - внукът се учи да коси…
Баща ми беше като струна - до обяд виждаше сметката на ливадата. Никой не вярваше, че ще го убият, но гореното войнишко писмо не лъже. Тогава брат ми хвана ралото - седем гърла чакахме на софрата. Молеше ме да му помагам и щях да се съглася, ако не бяха ми отрязали апандисита.
Нашите тръгваха на къра, а аз чаках баба да направи обяда, за да им занеса топла храна. Връзвах гърнето на самара и се мятах отгоре. Всеки път, като излизах, магарето се препъваше в един камък под дворната врата.
- Махни го тоя камък! - повтаряше баба.
- Не ми пречи - виках. - Нека си стои!…
Веднъж не вързах въжето както трябва и белята стана.
- Едно гърне не можеш да опазиш! - ядоса се жената.
През зимата бате разби леда, извади камъка и под него лъсна делва с жълтици.
- Е, това е работа! - загризах пръсти.
Прекосявах житата и търсех сянка. „Нека грее туй слънце, нека пеят тия скакалци, виках си. Ще се уморят, ще млъкнат, докато ида до ореха…” Но те не млъкваха и аз ги целех с пушката.
- Как е магарето, Каю? - питаше ме съседът.
- Бива - виках. - Долно му е името, ама е роднина на коня…
- Остави името! Краката ти стигнаха земята, пък ти…
- Не ми гледай боя. Аз съм без апандисит, не ставам за работа.
- Купи си кон! - казваше той. - Няма да ти висят толкова.
Вярно, не беше ми дошло наум, но и да бях се сетил, нямахме пари за кон.
Като пораснах, ме направиха пъдарин. Дадоха ми бял кон и тръгнах с него из нивите. Хората бършеха чела, устните им горяха, аз крачех с палци в пояса - уж да ги наглеждам, а търсех дебела сянка, за да не влиза слънцето между клоните. Ако е до вода, още по-хубаво…
Реката бълбука, бълбука - чак те приспива. А наблизо пее коса…
- Ей, тарикатче! - махвам с бастун на хлапето.
Косата млъква. Стъпките на внука пълзят в тревата като смок.
- Какво има, дядо! Да не те уплаши смок?
- Смок ли? Какъв смок!… Ти откъде знаеш какво си мисля!
- Знам.
- Грънци знаеш! Ела, че бъклицата ми излезе на слънце…
- Дръпни я, де! Синджирът ти е в ръката…
Водата бълбука, праща хладина.
- Гледай да не слънчасаш! - викам му.
Момчето подсвирква, не иска да ме чуе. И той има мерак за работа.
Чий акъл бях взел по онова време, не помня. Заведох мама в града, за да получи едни пари, които се полагаха за тате.
- Дай ми ги! - рекох. - Да не ги изгубиш…
- Защо ти са?
- Ще купя петел. Като пее, да спомня за баща ми.
- Брей! Ние няма какво да ядем, ти петел искаш…
И ми ги даде мама - нали бях мъж, - но петел не купих.
Отидох в балкана, пазарих едно теле. Заколих го и направих луканки. Изсуших ги, овалях ги хубаво в пепел, наредих ги в сандък, за да имам през цялата година.
- Дай на малките да опитат! - замоли се мама.
- Докторът каза да ям силна храна - рекох. - Нали нямам апандисит…
Продадох кожата на кожар - по онова време струваше колкото цялото животно - и си върнах парите.
Петел си купих по-късно. Петел по поръчка! Не да спре, като каже „киркиригу”, а да завива глас нависоко.
Ей така:
- Киркиригу-у-у-у!…
Беше певец с пъстър гребен: красив, красив - цял паун!
Легнах да дремна под навеса. Вместо и той да дремне, хвръкна на вратичката. Плясна с криле, изкукурига и „у”-то разпори.
Сепнах се.
- Ей, цял ден ли ще ми пееш!
Врътнах бастуна. Петелът тупна на земята и светът млъкна завинаги…
Сега лежа върху дъска, поставена между двата бряга. Запушил съм ушите с краищата на кърпата, за да ми е тихо. Най-хубавото нещо за съня е тишината. Лежа и чакам слънцето да падне. А то стои заковано с пирон, не мърда…
Най-после потъва в мътното небе. Върхът заплаква и повейва дъждовник.
- Ей, тарикатче! - махвам с бастун на внука.
Той не ме чува - бърза да окоси ливадата.
- Къде си, бре!
- Ида, дядо, ида…
- Напълни ми вода, че тая стана пикня.
Момчето грабва бъклицата и изчезва. Чувам: свири съвсем наблизо, връща се.
- Пий сега ти! - казвам му.
- Не ми се пие, дядо.
- Не ти се пие, защото я напълни от реката.
Детето мълчи като ялова пуканка в тиган.
- Бягай да налееш от извора!
То излива водата и отново тръгва.
Унасям се в дрямка…
Събужда ме плисък на вода, целият съм мокър.
Вълните ровят брега.
Дъжд, дъжд, дъжд!
Оглеждам се за бастуна, но реката го е откраднала.
Пропадам между бреговете. Водата ме понася, а внука го няма.
- Къде си! Ей, къде си!… Тарикат без гащи.

ЦЕНАТА НА УСМИВКАТА

Когато Ицо беше малък, баба му му даваше бонбони с цветни хартийки, които вадеше от един сандък, и бонбоните миришеха на нафталин. Ако отначало тя го залъгваше по този начин, по-късно го подслаждаше.
Двайсетгодишен, Ицо се хвана да учи занаят в София. Фотографът, който го прие на нож, до вечерта омекна, щом видя ателието си да свети като стъкло.
Скоро се убеди във възможностите на Ицо, Ицо - в добротата му, и работата потръгна.
Младият мъж не знаеше почивка - всеки ден учеше нещо ново. Занаятът го зарази до такава степен, че като го гледаше, фотографът му казваше:
- Въздържай се! Тая работа може да те доведе до просешка тояга.
Ицо помагаше на клиентите да обличат и да събличат костюмите, с които се снимаха. Обясняваше им как да застанат и къде да погледнат. Когато започна да проявява негативи, разбра, че там се крие тайната на майсторлъка. След вечеря се връщаше в ателието и по цели нощи учеше тънкостите.
Когато се отвори място при Бойчо Карастоянов, придворния фотограф, Ицо му представи свои негативи, за да види какво може.
- Добри са - фотографът показа снимките, които извади. - Имам нужда точно от такъв човек.
От този ден Ицо пое лабораторната работа в най-престижното ателие на София.
Ателието беше близо до царския дворец. Отваряше само тогава, когато някой се обади по телефона. Ангажираха си час министри, военни аташета, техните жени и дъщери. Те носеха по няколко тоалета, преобличаха се и се снимаха за спомен, а после нетърпеливо чакаха да им извадят снимките.
- Харесвате ли се? - питаше ги Бойчо.
- Не съм ли малко дебела?
- Ще ви вталим - казваше фотографът.
- И устата ми се вижда голяма…
- Ще я намалим.
Ицо потъмняваше коси, изправяше носове - вършеше всичко, каквото пожелаят клиентите, за да останат доволни.
Веднъж дойде покана да фотографират царското семейство. Изпратиха кола и трима полицаи, за да вземат техниката. Ицо и Бойчо тръгнаха пеш към двореца.
Беше топъл ден, липите светеха.
Щом влязоха, двамата веднага разпънаха стативите. Гувернантките донесоха царския наследник, който имаше рожден ден. Като видя непознати лица, малкият се разплака. Гласът му звънтеше в огромната зала с изглед към площада. Ицо отвори куфара с играчките, опита се да го забавлява. Детето не преставаше да плаче, пресипна от рев. Едри сълзи оливаха розовите му бузи. Царят го гледаше с восъчно лице, без да помръдне. Само мустакът му потрепваше от време на време - издаваше нервност. Наведен над камерата, Бойчо пристъпваше от крак на крак - дебнеше подходящия момент, за да направи снимка.
Изведнъж Ицо извади бонбон и го пъхна в ръцете на детето. То го дръпна към устата и веднага млъкна.
Даже - както пролича после на снимката - престолонаследникът се усмихна. Гувернантките най-после се успокоиха.
Лицето на царя помътня. Той скочи, издърпа олигавения бонбон и го хвърли на пода. Детето зарева отново, но светкавицата на Бойчо вече беше примигнала няколко пъти.
Върнаха се в ателието. Коридорът пращеше от журналисти, които очакваха снимката. Ицо едва си проби път до лабораторията. Докато проявяваше негативите, чуваше дразнещо шушукане. Работеше бавно, без да бърза.
Когато снимките бяха готови, Бойчо ги занесе за одобрение.
Върна се и каза на ретушора да махне бонбона.
Ицо се затвори в лабораторията и отново се наведе над негативите.
Журналистите станаха нетърпеливи. Графикът в печатницата ги стягаше, но никой не си тръгна. Младият фотограф беше внимателен и съсредоточен. Искаше да направи всичко, както трябва. Когато изкопира новите снимки, Бойчо ги огледа хубаво и ги раздаде на репортерите, които побягнаха към редакциите.
Сутринта Ицо се зарадва на усмивката на престолонаследника, която грееше от първите страници на всички вестници, без да знае какво го очаква в ателието.

КРЪСТЕН ДЯВОЛ

Забъркаха ме в работите на Митьо Ганев, който беше тръгнал да оправя държавата. Заради него щяха да ми стоплят гърба, но аз - казвам ти като жена пред свещ - нито съм го виждал тоя дявол, нито съм го чувал.
Цяла седмица привикваха мъжете в старото училище и те се връщаха вкъщи посинели, с пречупени ребра.
Знаех какво ме чака и рекох на синовете:
- Аз тръгвам. Вие се оправяйте…
Престарялото ни куче ме изпрати с тъжен поглед до улицата.
В училището ме посрещна кметът и двама стражари със сопи.
- Защо закъсняваш! - попитаха.
- Имах работа.
- Каква работа?
- Заколих едно шиле.
- Заколи шиле по никое време!… Болно ли беше?
- Не беше болно. За болен го заколих…
Стражарите облещиха очи. Бяха едри, гологлави и потни. Фуражките им лежаха на масата като квачки.
- Заколих - рекох - угоено шиле. Неплодно. Заръчах на синовете да ме завият с кожата му, ако изляза оттука. Пък шилето да изпекат и да ви почерпят. За мое здраве или за Бог да прости.
- Ти подиграваш ли се! - униформените удариха с тояги по пода.
Кметът, който ме познаваше добре, се подсмихваше отстрани.
- Как мога да се подигравам с властта, старши! Залагам главата си, ако следобед не ядете чеверме и не пиете вино.
Мъжете си казаха нещо с поглед и ме отведоха в друга стая.
На пода се въргаляше одеяло с мокри петна, миришеше на урина. Заключиха ме. Останах самичък между окъртените стени. „Каквото има да става, помислих си, тука ще става…” Куражът ми се стопи, капка не остана.
Треперех и се молех да мине номерът.
Колко съм стоял така, не помня. По едно време ключът прищрака. Тримата влязоха и ме накараха да легна върху одеялото. Зачаках с изпънати нерви и с ръце върху тила. Сопите изтрополяха, без да ме докоснат. Подът се затресе.
- Викай! - побутна ме кметът с крак. - Викай и охкай, колкото можеш!
Отначало запъшках, после се отпуснах и заревах с пълно гърло:
- Ооох, Шаро! Ооох, Шаро!…
Ударите кънтяха в празната стая.
- Какво си приказваш? - попита кметът, докато стражарите чукаха вода в хаван.
- Оплаквам животинчето - казах.
Нашенци надаваха ухо отвън, молеха се за моето спасение.
По някое време синовете донесоха тавата с печеното и ме увиха в черга, за да ме приберат.
- Кой поп те кръсти, дяволе! - попита единият стражар.
- Никъде няма да ходиш! - заповяда другият. -Ще стоиш и ще ни гледаш!
Тримата ядоха и пиха колкото могат, а мене ми стържеше стомахът, лигите ми течаха.
Пуснаха ме да си ходя по тъмно, за да не ме види никой.
Когато се прибрах, погледнах към празната колиба на Шаро, а после седнахме да вечеряме каквото имаше вкъщи.

РОДОПИС

- Напиши ново свидетелство за раждане!
Тодор Бориката скръцна със зъби. Скъса кръщелното на сина си и го пъхна в лицето на свещеника.
- Напиши го така, както трябва да бъде!
Той стоеше пред отворената врата на църквата с обрулено чело и развети коси, а гласът му обхождаше храма. Освен попа, който примигваше гологлав и уплашен, вътре нямаше никой.
Бориката беше кръстен с името Теодор. Когато навърши пълнолетие, даде двайсет лева на един български владика, за да го прекръсти.
Миналата неделя, навръх Великден, в тази църква кръстиха в християнска вяра и сина му.
Посиняло от рев, детето трепереше голо върху кърпа. Докато попът го потопи в светена вода, Бориката стоеше настръхнал, изчака малкият да се успокои в новите дрешки и попита:
- Е, куме! Как го писа?
Сърцето му хълцаше като задавен кон.
- Янко - обяви високо кръстникът.
- Така ли! - Бориката опипа револвера си. - Никой няма да излезе от тука, докато не смениш това име!
Той засука мустаци - най-напред единия, след това - другия. Засука ги с дебелите си пръсти, които не бяха галили жена толкова дълго, колкото бяха тъпкали барут в масур. Очите му плуваха в кръв. Под мрачния купол попът и кумът се суетяха, жените бързаха да изведат детето.
Тодор се успокои, когато погледна кръщелното свидетелство. Срещу гръцкото име Янко беше записано българското Иван.

Сега Бориката стоеше пред отворената врата на храма и бълваше пяна от гняв.
- Напиши ново свидетелство! - повтори той и хвърли скъсаната хартия. - Казах!
- Каква е грешката, войводо? - попът се наведе да събере парчетата. - Правописна ли е?
- Не! - отвърна през зъби мъжът. - По-лошо: родописна! Името Янко е написано голямо колкото пръста, а Иван - колкото нокътя.

ФИЛОСОФИЯ

Кръчмата пукаше от народ, под фенерите лежеше мъгла от тютюн.
Звънна шише, облещихме очи към Трайчо.
Каквито и да бяха времената, Трайчо винаги беше с властта.
- Вижте какво се получи! - каза той. - По-хитрите са с нас, а помията остана опозиция.
Никой не обели зъб. Беше ни вкиснало от закани, бяхме яли сопи преди избори и след избори…
Слушах, слушах, а под кожата ми лазеше ток.
- Свърши ли си думата, Трайчо? - попитах.
Трайчо остана със зейнала уста.
- Свърши си я - отвърнах си сам. - Сега аз ще си кажа моята…
И народът се обърна към мен.
- Как може тия, дето са на власт, да са умни, а другите да са боклук! - рекох.
Кръчмата приличаше на турско гробище.
- Тебе питам, Трайчо!
- Че не е ли така!…
Мъжът се огледа - искаше да разбере кой е с него.
Народът, който усещаше хлъзгавица под краката си, мълчеше.
- Стига си носил вода на баламите! - казах. - Стига си ни правил на ударени с лопата!
Навън шеташе вятър, прозорците тракаха като уморено кречетало.
- Слушайте, хора! - извиках така, че гласът ми да стигне до глухите. - Нали имате волове?
- Имаме.
- И сте впрягали тия волове в кола?
- Впрягали сме ги…
- И като ги впрегнете, забелязвате ли, че до задницата на воловете се търкалят предните колела?
- Така е…
Отново скрих думите си под езика. Хората гледаха като магаре в църква. Кречеталото млъкна.
- Кажете ми тогава какво прави впрегнатият вол, като му се присере?
Селяните се намериха в небрано лозе.
- Какво да прави - отговорих си: - Върви и си сере. Не спира. И зеленото лайно се лепи по пътя като сплескано колаче… Така ли е?
- Така е - въздъхна народът.
- И какво става, когато през него мине колело от колата?
Никой не отговори.
- Нищо. Разделя го на две половини. Като месечини… Така ли е?
- Така е - викна народът.
- Така ли е, Трайчо?
- Така е - съгласи се Трайчо.
- Щом е така, може ли едната половина да мирише на трендафил, а другата - на лайно?
- Не може! - рече народът.
Трайчо не отговори.

ДЯВОЛ В ЦЪРКВАТА

Божидарови имаха седем деца - все момичета, подредени през година, които растяха прилежни и добре възпитани.
Божите дарове на Божидарови бяха гордостта им и те не пропускаха случай да ги покажат на хората. Всеки празник ги водеха на църква, където се събираше половината град.
Светлето, най-малката от тях, седеше с чело на прозореца и гледаше навън. Неделното утро пръскаше ведрина и хладно спокойствие.
- Хайде! Обличай се! - извика майката, когато сестра й се върна запъхтяна от причастие.
Светлето обу същите обувки, с които кака й си дойде, и излезе от къщи, като се клатушкаше встрани.
Обувките бяха нови. Купиха ги за краката на най-голямата сестра. Миналата неделя успяха да се причестят само три от дъщерите на Божидарови. Отиваха и се връщаха една след друга с едни и същи обувки. Уж бързаха, но не остана време за по-малките. Наложи се те да постят още една седмица, докато им дойде редът.
Сега Светлето искаше да стигне, преди да свърши службата. „Ако бях по-голяма, мислеше си, нямаше дами хлопат така тия обувки и нямаше толкова дълго да гладувам…”
Църквата беше в другия край на града. Пременени жени размахваха върбови клонки по априлските улици. Запъхтяна, Светлето ги поздравяваше с кимане на глава. Беше пламнала в пот. Косите й пърхаха, уловени с ластик. Очакваше да се покаже камбанарията.
Зад последния ден от седмицата надзърташе Великден. Тя броеше дните до празника, а токчетата й брояха паветата. Вдигнала високо глава, искаше да я видят момичетата от девическата гимназия, които никога не бяха слагали обувки за госпожици.
Светлето усещаше якичката си мокра, сърцето -разбунтувано. Щом блесна куполът на църквата, притича и стъпи накриво. Глезенът й изпука, токът се отлепи.
Преряза я остра болка. Постоя за малко приклекнала, после грабна обувките и продължи боса. Представяше си какво я очаква вкъщи: сестрите й успяха да опазят
лачените обувки, а тя ги отлепи с патешката си походка!… Промушваше се между хората, които излизаха от храма, кимваше на всеки, както я беше учил баща й.
Блъсна се в някакъв господин с бомбе, извини се, а той я изгледа подозрително.
Момичето влезе в църквата и си купи свещ. Пред олтара зърна поп Яни. Догаряха последните пламъчета, миришеше на восък. Слънчеви копия се прокрадваха през тесните прозорци.
Светлето остави обувките на пода. Запали свещ и си каза молитвата „Отче наш”, която беше назубрила преди още да тръгне на училище. Докато се кръстеше, видя как попът се обърна с гръб и изпи до капка виното за причастие.
- Дядо попе! - извика момичето. - Аз съм за причестяване…
Човекът в расото избърса мълчаливо брадата си и я изгледа. Очите му святкаха като седефени копчета, а под тях грееха в червено очните ябълки.
В първия момент той се чудеше какво да направи, но щом видя босите крака на момичето, изписа кръст във въздуха и дръпна завесата зад гърба си.
Светлето усети лед под петите си - там, където трябваше да бъдат новите обувки, и потръпна.

КАК СТАНАХ ЧОРБАДЖИЯ

Сърце-пеперуда имах за работа на млади години.
Меракът не ме напусна нито ден, нито нощ, но животът не помръдна с косъм. Останах си беден като пушка. Накрая реших: дотука! Стига съм се трепал! Искам да стана богат!
Мислих, мислих, от море до море мислих как да потекат пари през крачолите ми и като не измислих, попитах най-големия чорбаджия в селото:
- Как мога да стана богат като тебе?
- Много лесно - отвърна той. - Сядаш пред вратата с чаша кафе и се правиш на чорбаджия.
В едно слънчево утро се настаних пред къщата.
Дойде жена ми.
- Какво правиш?
- Не виждаш ли: аз съм чорбаджия!
- Как така!…
- Свари ми едно кафе и ще видиш!
Кой знае какво си помисли тя, но ми донесе кафе.
Минаха съседите.
- Хайде, Каю, да орем!
- Вървете! Аз съм чорбаджия - сръбнах от кафето.
- Хайде, Каю, да копаем!
- Не! Не мога! Аз съм чорбаджия.
Мина пролет, мина лято, зададе се зима. Тръгнаха нашенци за дърва - аз не ставам от пейката.
- Иди да насечеш дърва! - рече жената. - С какво ще се топлим!
- Не! Не виждаш ли - аз съм чорбаджия!
Дойде съседът.
- Така и така - рече, - магарето ти стои в обора, дай да го напаса и да докарам малко дръвца.
- Добре! - казах му. - Слагай самара! Аз съм чорбаджия.
Съседът яхна своето магаре, на моето преметна дисагите с обяда и тръгна към гората.
Гледам, идват си по някое време двете магарета, а човек - няма. Съседското, натоварено с дърва, отива у съседите, а нашето стои пред вратата.
- Жено! - извиках. - Ела да прибереш магарето!
Излезе жената и бръкна в дисагите.
- Магарето е докарало жълтици - прошепна в ухото ми. - Ставай да го разтоварим!
- Не! Не мога! Аз съм чорбаджия.
Жената издърпа животинката в двора, свали дисагите.
- Прибра ли жълтиците? - викнах.
- Прибрах ги.
- Сега мога да дойда… Нали ти казах: докато не стана чорбаджия, няма да мръдна оттука.
Идва вечерта съседът, тропа на вратата.
- Виж какво, Каю! - вика. - Днеска намерих гърне с жълтици. Натоварих ги на твоето магаре. На връщане се спънах, навехнах крака и едва се прибрах… Хайде да ги разделим!
Изгледах го от цървулите до калпака.
- Хм! - рекох. - Кога си чувал чорбаджия да дава пари!
И залостих здраво вратата.

ИСТОРИЯ ПО РАКИЕНО ВРЕМЕ

Назначиха Петьо Графа за началник на новата пощенска станция в Бачковския манастир.
За младия ветеран от войната всичко тук беше необикновено - студените къщи, белокорите чинари, мъжете, които говореха на неразбираем език.
Петьо побърза да се представи на игумена - архимандрит Панарет от Костурско, дворцов човек. Божият служител прочете заповедта, огледа го внимателно и щом се убеди, че всичко е нормално, му показа стаята с телеграфа. Новата придобивка беше негова заслуга.
Още първия ден сержантът от запаса изпрати телеграма. Дядо игумен канеше Негово величество да присъства на молебена за откриване на станцията.
Младият мъж все още не беше опитал манастирския боб, когато царят пристигна. Беше в цивилни дрехи и черно бомбе. За честта на България и за бащата на този човек Петьо бе проливал кръвта си в Първата световна война. Двете години на фронта му се сториха цял век. Остана му професията и името. През онези години това не беше малко.
Вратите на манастира бяха широко отворени, каменният двор светеше. Монасите кършеха пръсти край чешмата и не откъсваха поглед от високия гост. До царя крачеха съветникът и адютантът му. След тях - началникът на пощите с жена си.
Придружен от двама свещеници, игуменът отслужи празничен водосвет. Поръси със светена вода помещението с телеграфа, както и всички присъстващи.
Когато церемонията приключи, Негово величество попита кой е началникът на пощата. Игуменът повика Петьо по име. Графа, който стоеше зад вратата, пристъпи чинно напред. Беше на двайсет и пет, слепоочията му пращяха от вълнение.
- Мога ли - попита царят - да подам първата телеграма?
Началникът на пощата се изненада. Беше чувал, че Негово величество кара кола, кара влак, но не знаеше, че разбира и от телеграф.
Царят го помоли да настрои апарата и търпеливо изчака да предупреди дежурната. После седна, прочете текста, който телеграфистът беше подготвил, и предаде:
„Днес, 1 май 1920 година, Негово величество Борис ІІІ откри ТП станция в Бачковския манастир.”
Дежурната потвърди, че телеграмата е приета.
Всички изръкопляскаха, а царят се усмихна спокойно и ведро.
Щом запалиха свещ в църквата, гостите тръгнаха към игуменарницата, за да опитат джинджифиловата ракия. Дървените стъпала изскърцаха под стъпките им. Монасите се изпокриха в килиите. В края на двора пееха чучурите на манастирската чешма.
В този момент в пощенската станция нахълта запъхтян мъж, плувнал целият в пот. В шепата си стискаше омачкана банкнота.
- Телеграфирай бързо на тате! - каза той на Петьо, като едва си поемаше дъх.
- Кой е татко ти? - попита момчето.
- Кръчмарят на Момчилово.
- Какво да му съобщя?
- Вший голуту и верътъ, че пехли ветът!… *
- Какво? Какво?
- Пиши, каквото ти казвам! Тате си знае…
Петьо се замисли за малко, а после изпрати текста. Ръцете го сърбяха за работа.
Следобед, когато царят си тръгваше, той грабна работния дневник и пресрещна високия гост до манастирските врати.
- Ваше величество! - каза. - Редно е, който предаде телеграмата, той да се разпише.
- Да - отвърна царят с мътен поглед. - Правилно.
И постави подписа си срещу последната телеграма.
Още същата вечер Графа помоли един бачковец да преведе думите, които беше изпратил до Момчилово.
- Това е тайна - засмя се човекът. - Само зидарите знаят този език…
- Кажи! Кажи!
Графа беше непреклонен. Мъжът продължаваше да се смее.
- Покритото мляко и котките не го ядат - рече той.
Щом Петьо научи какво означават думите, косата му настръхна. Разтресе го чувството за измяна. В устата си усещаше тръпчив вкус.
Казват, че такъв бил вкусът на манастирската ракия, която той, макар и „граф”, никога не опита.

——————————

*Таен зидарски говор. Дословно: „Скрий виното и ракията, че кучета идват.”

ФАЛШИВ СВЯТ

Бях на шест години и всеки ден очаквах шамар от тате.
Имах пъпчесто лице и два въртола на главата. Казват, че хората с въртол са късметлии, а тези, които имат два - двойно.
Още не познавах добре парите, но от едно картонче си направих кесия.
Гледахме стотина кокошки и баща ми каза да давам яйцата само на Иван Качака.
Иван беше честно момче. Крачеше из село с кошница в едната ръка, с другата размахваше звънец. Когато не можех да стигна яйцата в кокошарника, той ми помагаше да ги взема и заедно ги брояхме. Нареждаше ги в сандъци, завързани за мулето, и ги караше на някакъв евреин в Пловдив. Всеки път, като ми плати, заделях в кесията по паричка. Мислех да изненадам нашите.
Един ден в къщи пристигна бирникът.
- Тука ли е баща ти? - попита ме той.
- Няма го. Защо ти е?
- Не сте платили данъка.
И реши бирникът да вземе новите черги на мама и медения казан, окачен в избата. Набързо заключих къщата и избягах в градината. Наблюдавах го отдалече - напъва вратата с рамо, оглежда се и вика на разсилния, който вървеше с него:
- Имаш ли у тебе трион?
- Имам - отвърна разсилният.
Отиде до кладенеца и отряза пръта. Чух как кофата цамбурна във водата. Напуши ме плач, но не се издадох. Най-лошото нещо за селянина е да му вземеш кофата за вода.
Върна се тате вечерта. Беше черен от умора.
- Кой отряза пръта? - попита той.
- Бирникът - рекох.
Плачех и разказах всичко подред.
- Неговата мамка! - ревна баща ми. - Аз не оставам неплатени данъци.
Той занесе в общината документите, за да видят, че няма дългове, а те изкарали книжата фалшиви…
Пристигнаха двама стражари, задърпаха чергите.
Мама се разплака.
- Фалшиви! Фалшиви! - баща ми викаше с цяло гърло. - Тяхната мамка!…
Тогава извадих кесията, която бях напълнил догоре, изсипах я на масата.
- Откъде са тия пари? - обели очи тате.
Обясних му и зачаках шамар.
Двамата с мама ме прегърнаха.
Баща ми плати отново данъците. Останаха четири лева и ми купи с тях сандалки.
Обут и пременен, побягнах по великденската роса.
Бях най-щастливото дете на света, но докато бягах, сандалките се разлепиха и аз заплаках.
Взех ги и ги занесох вкъщи.
И отново зачаках шамар от тате…
- Защо плачеш? - учуди се той.
Показах му картонените сандалки. Тате ги огледа хубаво и изсъска през зъби:
- Ех, тяхната мамка! И те фалшиви…