Атанас Теодоров

Литературната критика днес се принизява до хвалебствени рекламни отзиви, предимно за преводни книги. Тя е толкова комерсиализирана, че текстописците, както сами се наричат, прокарват основно политиката на по-големите издателства. Това им е „мисията”. Една шумна кампания определя класирането на ценностите според кесията на поръчителя. В следващия момент друг ще плати повече и ще пренареди авторите. Художествените качества на „текста” не са от особено значение, важното е да се наложи името на автор, който ще оправдае очакванията, т.е. ще се отблагодари по подобен или друг начин за утвърждаването си. Не изключвам материалните и обществените жестове на приятели и филантропи, но те не могат да покрият мащабна рекламна акция за създаване на респектиращи артефакти.

Художествените творби, било „текстове”, било „визии”, които не са под осветлението на добре организиран публичен интерес, са осъдени на културно небитие. Трогателно смешните напъни на авторите им да привлекат вниманието с всякакви зрелищни ефекти, евтини скандали, измислени „низвержения” и т.н., вече омръзнаха. Нямам предвид плодовитите графомани, а сериозните творци, принудени да сложат шутовска маска.

По-дейните, по-нескептично настроените, заредени с повече донкихотовска страст, по-оптимистично приемат битката с пошлостта. Техните книги рядко попадат в класацията на платените оценители и разчитат само на препоръката от уста на уста. Но пък радостта компенсира огорчението, когато интелигентният читател им отреди по-високо стъпало на своята стълбица. А иначе това признание едва ли се усеща в джоба на автора, но той вече е обръгнал и на физическото полубитие.

Оценителите, тъй като истинска литературна критика у нас няма, днес са по-умопомрачително праволинейни и по-идеологизирани от оплютите си предходници преди прехода.

Така че и да не се признават за „следходници”, късичкото им метърче не може да достигне по-високите ръстове в литературата. Някои от вече неживите автори имаха късмета да останат непремерени от новите литературни терзии.

Други пък са по-доволни от мълчаливото подминаване, отколкото от снизходителното внимание.

Но все пак последното зряло по възраст и по майсторство поколение преди прехода остави имена, които само гузната съвест може да не забележи. В края на миналия век много от най-ярките книги излязоха изпод перото на прозаиците Димитър Яръмов, Георги Марковски, Рашко Сугарев, Росен Босев, Стефан Чирпанлиев, Димо Димовски, Тодор Велчев, поетите Христо Банковски, Стойчо Стойчев, Николай Кънчев, Димитър Арабаджиев, Власо Власов, Паскал Андонов.

Изброих не всички от неживите, без чието творчество историята на съвременната българска литература от последната четвърт на столетието ще бъде ощетена. В пренареждането на литературните стойности „оценителите” пропускат повечето от тези имена; учебникарите, които сами прекрояват литературната ни история, също подбират субективно представените автори. Мъртвите писатели присъстват в литературния процес по благоволение на издатели меценати. На някои съдбата е отредила смърт навреме. Впечатляващото и запомнящото се е, че много от тях напуснаха света на живите с огорчение и нескрито желание да се преселят на мистичното „по-добро място”.

Политическата промяна завари това поколение в зенита на възможностите му, с развита творческа индивидуалност, с изградени и реализиращи се естетически концепции, в един етап на разграничаване и надрастване на наследеното при мъчителното изграждане на индивидуалността.

На излизане от сянката на предходниците то попадна в ожесточената битка на политическата конфронтация и бързо се разцепи на „свои” и „чужди”. Мина и през партизанските борби на политическата сцена и бързо се „разсипа” на групи и групички, не по коренно противоположни естетически принципи, а по чисто прагматични причини за приспособяването към новите обществени условия.

От него започна неизбежната преоценка на ценностите, насочена първоначално навън, към близката литературна история; много скоро и вътре в бившата широка общност от близки по умонастроение връстници. Станахме свидетели и на бляскави партийни кариери, и на куриозни политически пируети на довчера сериозни и здравомислещи литератори.

Подмяната на ценностите продължиха и следващите „оценители”, по-млади критици- също с първоначално възпитание от тоталитарното време, добре боравещи с неговия инструментариум. Необявеният замисъл на „преоценката” се състои не само в това по различен начин да се проектира публичният образ на оценявания, но и да се „позиционира” на полагащото му се в социума място.

Епидемичната „ранна смъртност” на таланта, любима тема на критиците през седемдесетте-осемдесетте години, след двайсет години се върна при оцелелите от нея в реалния образ на мизерията, несигурността и безизходицата. По-мъчително се преживява обаче пренебрежението и отричането на едно дело, което е било смисъл на живота ти. Колкото и субективна да е личната самооценка, все пак общото равнище на литературната продукция е толкова ниско, че всяка педя над него вече е постижение.

Няма талантлив писател, който с чиста съвест да „произвежда” посредствена продукция. Той би предпочел самозаблудата пред цинизма на бездарността. Неяснотата на критериите, чрез които се налагат новите образци, тревожи повече самовзискателния творец, отколкото непризнаването.

Кадърният по природа е устроен да прощава кусурите на другите и да си приписва повече слабости, но му е нужна вътрешна опора, която идва от добронамереността и съпричастието към труда му, едно катализиращо дарбата му чуждо духовно присъствие.

Вместо това е принуден да се справя сам с една недоброжелателна политизирана атмосфера, с една едва прикрита партизанщина, която убива в зародиш намеренията му. На практично равнище състоянието на остракизъм се изразява в затваряне на вратите пред него в издателствата, конкурсите, професионалната кариера, без някoй някога видимо да го е дамгосал в „другост” от общоприетите в непристъпния кръг на ценителите.

Не си падам по мистериите, не съм поклонник на спиритуализма и освен невинните български таласъми и караконджули не съм виждал други привидения, но съм склонен да вярвам, че в България за пръв път има литературно (културно) масонство, скрито под тежки политически и икономически драперии, до които нормалността за разлика от другостта няма достъп. Звучи песимистично, но по-зле е, ако не го забелязваме.

Житейската и професионална съдба на съвременния писател, освен като съчинени пикантни случки в жълтата преса и някоя битова мелодрама, другояче не стига до съзнанието на българина. Творческата му участ пък занимава оценителите, само ако обслужва собствените им тези.

Жанрът „литературно-критичен очерк” почти изчезна. На негово място се роят книжки с куртоазни интервюта и самоинтервюта от нови кандидати на славата. Новоизлюпени гении разкриват прелестите си като гювендии в турски хамам или битак, какъвто изглежда днешният книжен пазар. Скъпо платени куртизанки съчиняват сапунени романчета, други пък засищат публиката с шербетлия сериалчета и тъй с общи гигантски усилия градят „имиджа” на българския писател, от който на сериозния читател му идва да повърне. Не може и да бъде иначе, когато късото метърче на терзията крои само шутовски костюмчета за лилипути, подготвяйки персонаж за миманса в следващия си парад на таланти.

Днес по идеологически съображения се подминават цели периоди със знакови книги и имена от близкото минало. Споменах имена, които биха правили чест на всяка национална литература. Омаловажаването на големи национални стойности се случва след всеки обществен катаклизъм в България. И преди, и сега резултатите се изразяват в продължително сриване на ценна духовна енергия.

Но този път щетите ще бъдат още по-големи и може би невъзвратими. Възрастният читател все още десетилетие-две ще посяга към оцелелите в библиотеките книги и имена, но в паметта на новите поколения няма да се намери място за нарочно пропуснатото от техните наставници в литературното им възпитание.

Дигитализацията на културната информация най-напред ще заобиколи забравените книги. Както древните манускрипти, книгите на хартия ще останат само за посветените. Колкото и да не ни се вярва, това не е далечно време.

Направих отклонение, за да се види колко беззащитни са творците още преди прочистването на хранилищата, нещо обективно неизбежно, и няма как да бъде извършено без помощта на „оценителите”. Преди това ще отръскат пак чувала със съкровищата на българската литературна история, за да нагласят по новите вкусове литературната периодизация. Посветените знаят, че меродавната за момента периодизация поставя всеки автор на мястото му, както е в Менделеевата таблица.

Но подреждането започна още на другия ден след Десети ноември и няма да приключи окончателно, защото и самите периодизатори периодизират с различен аршин.

Спомням си от детството как в моите христоматии липсваха страници и писатели, които в книгите на лелите ми ги имаше. Такива липси сега не ме озадачават, но не мога да си обясня леснинатата, с която на литературното поле едни ниви се разорават, а други се оставят на угар. Пропилява се зърно, което може да даде безценни плодове.