Елена Алекова

Слово за книгите „Философия на Средновековната българска история” (Гледната точка на проф. Петър Мутафчиев) и „Легенди при Върха” (Страници от историята на село Черногорово, Пазарджишко) на Костадин Пампов

Национален литературен салон „Старинният файтон”, 26 май 2014 г.

—————————–

Признавам, Костадин Пампов ме изненада. Когато се уговаряхме за тази среща, нямах книгите в ръцете си и помислих, че ще представям книги като онези негови магически сборници с есеистика („есеистика” съвсем, съвсем условно казано, а по същество - размисли, импресии, повествования…), които вече съм чела, които съм приела за „свои” безусловно и винаги съм искала да ги представя, но Велин Георгиев и Никола Иванов са ме изпреварвали, за което през цялото време съм им завиждала. А изведнъж получавам „Философия на Средновековната българска история” (Гледната точка на проф. Петър Мутафчиев) и „Легенди при Върха” (Страници от историята на село Черногорово, Пазарджишко). Това са книги други, различни. Дори самите им заглавия го подсказват. Ако в думите ми някой улавя нотка на съжаление, то е защото наистина съжалявам и защото ще продължа да завиждам на Велин Георгиев и Никола Иванов, че са имали щастието вече да представят магическите книги на Костадин Пампов.

Правя тази уговорка и ще направя още една, тъй като за мен е необичайно, дори бих казала, че е предизвикателство, днешното ми встъпление към вечерта, понеже, както е известно, не съм историк. Защо все пак приех предизвикателството?

Поради четири причини. Първо, историята ми е… хоби. По-точно - тя винаги ме е интересувала (както, впрочем, и географията), защото и държавата, а и човекът градят настоящето си с поглед към бъдещето само върху основата на миналото. Няма как да построиш дом без темели, нали? Второ, ако бях останала в Софийския университет, където две години следвах специалност „Българска филология”, днес щях да съм медиевист, така че няма как „философията на Средновековната българска история” да не ми е скъпа. Трето, родена съм в Родопския край, известен с легендите и народните си песни, за които смятам, че не са просто „артефакти”, а своего рода летописи за времето, когато са създадени, за живота и преживелиците на хората, дето са ги създавали, така че съчетанието на легендите със страниците от историята на едно българско село няма как да не ми е по душа.

Дотук със съкровено личните причини. Те са важни. Определяща обаче е четвъртата.

Живеем в интересно българско време и все по-често се сблъскваме с едни или други „нови прочити” на историята ни - толкова екзотични, толкова невероятни понякога, че си мислиш дали създателите им са с всичкия си, другояче - какво общо имат тези „прочити”, макар и „нови”, със здравия разум. Е, ако погледнем от смешната страна, може дори да отделим нов клон в историографията - например „Жълта история”. Защо не? И тя ще е единствената запазена марка за историците папараци, след като делникът тъй или иначе ги е „извикал за живот”. А намесих тук здравия разум, защото здравото бъдеще на държавата, а и на човека се ражда само от здравия, от здравословния поглед към миналото. Без здравословен поглед към миналото няма държава и народ, а територия и население, което я населява. Да не говорим за уроците и поуките на историята, които всеки държавник и поданик на държавата би следвало да носи в сърцето и главата си. Да не говорим за очистителните сълзи, които всеки човек, дори най-коравият, ще не ще, изплаква при среща с мъченичествата и възходите на живелите преди нас. А по-нататък идва прошката - за грешките и тегобите, които нашите предци са ни „завещали”, за да ги изкупваме и да ги преодолеем, а ако не можем, тогава да ги предадем с цялата им непомерна тежина за разрешаване на тези, които идват след нас… Тъкмо желанието да предавам и увереността, че предавам по този начин на бъдещите поколения и аз здравия поглед към историята всъщност е четвъртата причина, която ме накара да представя двете книги на Костадин Пампов днес.

„Философия на Средновековната българска история” и „Легенди при Върха” върнаха вярата ми в българина, в българщината; върнаха надеждата ми, че България въпреки всички превратности на времето, ще я бъде. Защото това са книги на любовта към България. Любовта и почитта към род и родина. Книги на поклонението. А то ще рече: каквито и „нови прочити” да се появяват, винаги ще има чисти сърца, дето ще търсят и ще намират истината за това, което се е случвало. При това - не преиначавайки с късна дата, с един или друг политически уклон, с една или друга идеологическа закваска миналото, а с трепета на първооткривателството, на творчеството и сътворчеството, на възсъздаването, на възспомнянето отново и отново - за нови уроци, за нови поуки, за нови очищения и нова прошка. Всяко поколение има нужда да се помири с историята, но и да я пренесе към идващото след него поколение и нататък.

Костадин Пампов при изследванията си на миналото пристъпва с чисто сърце.

* * *

Кой е Костадин Пампов?

Роден е на 23 януари 1956 г. в Черногорово, Пазарджишко. Завършва философия в СУ „Св. Климент Охридски” през 1981 г. Преподава философски науки в Езикова гимназия „Бертолт Брехт” в Пазарджик. Чел е лекции по философия в Института за детски учителки и Медицинския факултет в Пазарджик, в Института по хранително-вкусова промишленост в Пловдив и др. Автор е на книгите „Философия на Българското Средновековие. Според философско-историческите опити на Петър Мутафчиев” (1995), „Спомени за пчелояди” (разкази, 2008), „Пътища и идоли” (проза, 2009), „В търсене на философския камък” (размисли, 2010), „Художникът и вятърът” (импресии, 2011). Миналата година излезе второто преработено и допълнено издание на книгата за философията на проф. Петър Мутафчиев, а „Легенда при Върха” се появи на бял свят тази година.

Това и някои други житейски факти разбрах от неговата биография в електронното издание „Литературен свят” и от едно негово писмо до мен. След биографичните подробности в писмото имаше впечатляващо допълнение, отнасящо ни в други географски и духовни ширини, по-точно към философията за живота на Карлос Кастанеда, който съветва, междувпрочем, човек да не се вкопчва в биографията си, а да живее без такава.

„В разказите и импресиите ми - пишеше в писмото си Костадин Пампов, - които искам да издам под заглавие „По стъпките на спомена”, има повече истина за мене. В скучните редове, които ти написах по-горе са само стъпките ми. Аз съм другаде!” 

Разбира се, веднага зачетох ръкописа „По стъпките на спомена” (разкази и импресии), който Костадин Пампов ми бе изпратил, за да разбера по-скоро къде всъщност е той и „повечето истина” за него, а не просто да вървя по стъпките в биографията му. В един от разказите му импресии прочетох как като дете е ловил птици пчелояди. И невероятното му заключение:

„Трудно ми е да приема, че полезните пчели са храна за красивите пчелояди! А може би в природата полезността и красотата невинаги се съчетават ? Или пък това става по неведом за хората начин?

Понякога тези размисли ме изпълват с тъга… И спокойствие… Нещо истинско в живота ми е било много отдавна… Но не си е отишло съвсем…”

„Пчелоядите”

Почувствахте ли, усетихте ли лекия трансцендентален ветрец, който през тези редове като че прошумолява? От какво се поражда той - от сблъсъка при спойката на думите, на смислите, на асициациите, припламващи и угасващи внезапно в тъканта словесна? Или от нещо друго? А може би самото Нищо търси пътища, пролуки към света - през словото, през редовете на надарените свише, за да прошумоли край ушите ни и да ни напомни, че човекът и народите, човекът и човечеството имат по-други предназначения… И колко естествено е в този смисъл да парафразираме Костадин-Памповото твърдение за човека и неговото детство в посока на историята и живота на народите… Понякога размислите за миналото ни изпълват с тъга. И спокойствие. Нещо истинско в историята е било много отдавна. Но не си е отишло съвсем, ако и вече да ги няма хората, които са го живели… Нали?…

Пред приятели Костадин Пампов обича да говори за взаимопроникването между литературата и философията, между философията и историографията. В този смисъл той ми напомня античността - онази, дълбоката, античност, когато границата между философията, науката и художеството (а към тях и религията), все още не е съществувала. И всичко е било едно…

„Философията е философия само тогава - споделя Костадин Пампов, когато е в настроение да говори, а той, слава богу, често е в такова настроение, - когато е станала литература. А по-важното за нас е, че литературата е литература само тогава, когато се е превърнала във философия. Така е и с историографията…. Тя изпълнява своето предназначение само когато в нея е втъкана философия и самата тя вече е философия.”

* * *

„Философия на Средновековната българска история” и „Легенди при Върха”…

Колкото и да са различни двете нови книги на Костадин Пампов по тематика (в едната обект на изследване е старобългарската история, а в другата - легенда от неговото Черногорово), толкова и в нещо са близки. Близки са в подхода към темата, който включва научност, обективност, изчерпателност на доказателствената част, добросъвестност и добронамереност, бих казала дори деликатност и… ЛЮБОВ. Наистина! Любов към темата. Любов към миналото. А най-вече - любов към истината.

Освен това своите виждания Костадин Пампов защитава и в двете книги някак… тихо, спокойно, ненатрапчиво. Но твърдо. И оборващо. Побеждаващо. Когато оборва теза, с която не е съгласен, той е невероятно деликатен. Дори не би следвало да кажа „оборва”, а някоя друга, по-„мека”, по-внимателна дума, която не намирам - толкова е деликатен. Деликатен, но неотстъпчив! Неговите аргументи са фактите. Нищо повече. Но това е повече от достатъчно. Така той отстоява и вижданията си за философските прозрения на проф. Петър Мутафчиев, независимо от различното мнение на някои от авторитетите в историческата ни наука. Така и подрежда той сведенията за черногоровската легенда, като по този начин осмисля историята и на самото Черногорово. Ето как например в заключителното интервю към книгата „Философия на Средновековната българска история”, авторът „полемизира” с публикация на Б. Шопов:

„Той твърди, че книгата си съм направил резюме на обобщаващите идеи на П. Мутафчиев, но не съм ги осмислил.

Според мене човек би могъл да направи резюме на определени идеи само при положение, че ги е осмислил.”

И наистина, Костадин Пампов не просто осмисля и резюзимира превъзходно философията на проф. Петър Мутафчиев. Той разширява аспектите, в които я разглежда, като надраства националното и я включва в общоевропейския контекст, както и в контекста на времето, когато тя се е раждала (между двете световни войни), а после - и на времето след нея, та и до днес. И убеждава. Тихо, спокойно, ненатрапчиво. Като откроява едни детайли от статиите на историка, като акцентира смислово или емоционално върху други, а трети измества встрани или пропуска. Без кресливи полемики, без истерия, без „Ура!”, „Напред!” или „На нож!”. Кара ме да вярвам в него, а не в думите на Б. Шопов.

Едва ли е необходимо да преразказвам книгата, проследявайки съгласията и несъгласията на Костадин Пампов с гледната точка и подходите на проф. Петър Мутафчиев при тълкуването и обследването на историята. А и се страхувам при по-детайлния анализ да не се случа самата аз в ролята да тълкувам, да приемам или да споря задочно с мастития историк, защото не с всичките му тези съм съгласна. Важното е, че Костадин Пампов все пак е наложил своето виждане както спрямо средновековната ни история, така и спрямо Петър-Мутафчиевата философия на средновековната ни история.

Независимо обаче дали приемаме или не вижданията на проф. Петър Мутафчиев, според мен не можем да не признаем колко прецизен е той при философската интерпретация на историческите факти, събития и процеси през Средновековието. Подчертавам - философска интерпретация на фактите като факти, а не тяхното преднамерено изопачаване, което води до изопачаване на техния, бих казала, исторически смисъл и носи съвсем други внушения и послания, често противоположни, а понякога отричащи дори логиката на самото историческо развитие. Днешните „нови прочити” на историята представляват по правило (и по същество!) тъкмо такова преднамерено изопачаване на историческите факти, събития и процеси.

Костадин Пампов, струва ми се, е повече от достоен ученик на достолепния учен най-вече що се отнася до неговата прецизност при представянето на научните трудове на проф. Петър Мутафчиев. Но и в „Легенди при Върха”. Според мен обаче тези му две книги освен пряко, така да се каже, „приложно” и образователно значение имат много по-обхватна и много по-важна роля, съотнесени с днешното време и „новите прочити” на историята. Какво имам предвид? В процеса на изследванията около легендата за войводата Георги и героичната отбрана на българите при крепостта на Овчите хълмове в района на Черногорово по време на османското нашествие Костадин Пампов отбелязва нещо твърде съществено, имащо непосредствено отношение към „новите прочити” на историята днес, а именно: КАК СА ТРЪГВАЛИ ФАЛШИФИКАЦИИТЕ, КАК СЕ Е ИЗВЪРШВАЛА ПОДМЯНАТА НА ИСТОРИЯТА!

Стефан Захариев в своето „Географо-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза” (Виена, 1870 г.) разказва легенда, свързана с Черногорово:

„Половин час на север от селото, в подножието на Коюн тепе, има един исполински гроб, дето селяните на всеки Гергьовден отивали вседомовно, та клали овни върху гроба, в жертва на героя, и се гощавали за спомен. За този Български герой доказват, че бил някой си войвода Георги, който при завоеванието вардил крепостта, която е на средния връх на Коюн тепе, сега е развалена. Тъй като излезнал с воините си на Гергьовден да отблъсне турското нападение, в сражението му отсекли главата и той без глава припкал, докато паднал на това място, дето после го заровили, и за чест му принасяли жертва Черногоровци. Но преди 70 години със силата на Каванозовци, турците го отнели и го нарекли: „Ялънъсча-Гази”, та сега е дервишово теке.”

След прецизно търсене  на възможно най-точния превод на турското название „Ялънъсча-Гази”, използвайки при това и езикови, и логически аргументи, Костадин Пампов заключава:

„За черногоровци войводата Георги е бил не просто воин, а Самият (Истинският) воин. Приемали са го като персонификация на св. вмчк. Георги Победоносец. На турците им е било известно това отношение към войводата и дори са били повлияни от него. В този смисъл наричайки героя с името Ялънъсча-Гази (Ялнъзджа-Гази), те са имали съвсем определена цел - отношението на черногоровци към гроба на войводата да се пренесе и към новото вече мохамеданско култово средище. По един индиректен начин да бъде заличен ясният етнорелигиозен и етнокултурен маркер (почитта към гроба на войводата е легитимирала черногоровци като християни и българи) и да бъде изграден друг. Това обаче не се е получило. По-късно, а и до днес, почитта към героя от легендата винаги е съществувала - в нейния истински смисъл.”

Забелязахте, предполагам, колко деликатно отново и все пак достатъчно настоятелно, за да се забележи, Костадин Пампов посочва една от преднамерените фалшификации на историята и, ако щете, на географията като „индиректен начин да бъде заличен ясният етнорелигиозен и етнокултурен маркер (почитта към гроба на войводата е легитимирала черногоровци като християни и българи) и да бъде изграден друг”!

Преди време едва ли бих обърнала внимание точно на този момент от книгата му. Наистина. Но след множеството зашеметяващи „открития”/„разкрития” на папариците в историята обаче започнах да обръщам внимание тъкмо на такива моменти. Защото „новите прочити” на историята ме някак заставиха да виждам историята и нейните интерпретации с нови очи, да забелязвам неща, които по-рано не бях забелязвала. Така напоследък за себе си открих например как някога Османската империя е извършвала една преднамерена, хитроумна подмяна и на родовата, и на религиозната идентичност на поробените християнски народи. Тази именно подмяна днес е основата, върху която тъй безконтролно, безотговорно и безкритично се роят многобройните „нови прочити” на нашата история, особено на историята, свързана с Османската империя, та дори и - във връзка с това -на историята далеч преди появата на османците по нашите земи, както и след освобождението ни от 1878 г.

Подмяната на историята ни по същество е започнала от първите години на османското завоевание на българските земи. Започва с налагането на чуждата вяра и смяната на имената - насилствено в най-невралгичните точки на империята или - в другите части - по силата на икономическата принуда (което в доста по-голяма степен е насилствено, отколкото доброволно - защото принудата, каквато и да е тя, също е насилие). Тази подмяна с обръщане на вярата и смяната на имената се е извършвала спорадично - групово или индивидуално - през цялото време на робството. После става подмяната на топонимите - имената на селищата и местностите стават турско-арабски. Постепенно започва превръщането на християнските храмове в джамии, а по-нататък - на християнските светилища в мюсюлмански текета. Но има и други разновидности на подмяната - при потушаването на бунтовете и метежите например все по-често се използва методът, който условно ще нарека „умиване на ръцете”, т.е. - вината за кланетата над беззащитното християнско население се прехвърля ту към арнаутите, ту към черкезите, ту към българите с ислямско вероизповедание (случаят в Батак). Идва дори момент, в който самите българи християни са били нарочвани от османските властници за вършители на престъпления от този род спрямо беззащитното население! Не е за вярване, нали? Не е! Но е факт! Ето например какво научаваме от изложението на архимандрит Мелетий (от 24 януари 1904 г.) до екзарха в Цариград за положението на българското население в Лозенградско след Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. (известно като „Кървавият рапорт” на архимандрит Мелетий):

„Чак когато всичко се опустошило; когато Раклица, Курията, Дерекьой, Коево и пр. се обърнали вече на пепелища, без жива душа, когато кръвта на мъченически загиналите в обърнатите на касапница български села позасъхнала, тогава чак властта отива в с. Раклица и др. Но, уви, не за да даде помощ, а да състави акт, в който да изтръгне признание от останалите селяни, че селото е изгорено от комитите, подписването на които актове селяните дързостно отхвърлили, като заявили, че те знаят имената на злосторниците, които са войници и турци от околните села.

При наличието на подобни фалшификации дори по времето, когато историята все още не е била история и нещата са се случвали непосредствено, кажете ми какво да мислим за фалшификациите на историята, които днес се вършат, при това с отпратка към документи на османските архиви? И защо ли тъкмо сега се отвориха тези архиви? Не е ли затова, защото вече няма кой да опровергава лъжите - хората, които него време са живели, вече ги няма, а и са си отишли и си отиват и хората, слушали разказите на очевидците. На днешните поколения, неносещи тъй пресния спомен за робството, а слушали за него само от учебниците, се внушава, че преживяното от предците им не е истина, че приказките за робството са били просто пропаганда, която някой е набивал в главите на хората, а те, днешните поколения, са умни и следва да имат собствено мнение, а не да ги водят за носа… Така днешните млади стават лесна плячка за онези, които на всяка цена искат да пробутат неистината за истина и подмяната за достоверност.

Та като стана дума за османските архиви… След като те тъй и тъй са отворени, не е ли резонно да попитаме като какви документи се предоставят на учените - истинските или онези, които някога някой е подправял преднамерено, за да се мътят главите на хората в далечното бъдеще съобразно целите на една империя, смятаща се за всемогъща и всевечна? Ето, „Кървавият рапорт на Мелетий” недвусмислено посочва за подправянето на документи, за подмяната на факти и ако в едно българско село това не се е случило само поради твърдоглавието на селяните, то можем ли да бъдем сигурни, че така е било навсякъде?

В този смисъл и двете книги на Костадин Пампов са насъщно необходими за днешния, а и за бъдещия български читател. Такива книги обезсмислят лъжите, изобличават лъжците дори само с това, че вече ги има. Не знаем какви поколения ще дойдат след нас, но според мен ние трябва да им предадем истината за това, което се е случвало. Поне нашата истина. А тези след нас, отсявайки истина от неистина, факти от фалшификации, сами да решат на какво да вярват - на лъжите или на истината. Защото истински живот се гради само върху истината. Всичко друго е колоси на глинени крака, които рано или късно рухват.

26 май - 12 юни 2014 г.