Константин Еленков

Отначало се помъчих да търся връзка с предишните му книги. Не намерих, освен силното желание за общуване, подчертаната диалогичност.
Шегувам се, естествено! Но в новата си книга Благой наистина е стъпил в много „табу” територии: преди всичко навлязъл е върху терена на младите - с много динамичен и подвижен език, с пъргави и отскокливи сравнения; второ - навлязъл е в съвремието откъм най-острите му ъгли; отвреме-навреме вампирясва дори, подлага се на съпреживяване, което не е нито за годините, нито в стила му, според мен. Но всичко това го прави нов и симпатичен, привлекателен и, главно, четивен. Веднага ще кажа, че аз малко чета, и ако ме излъже някой да чета, веднага поставям оценка - добро!
„Вестта се разпространи с бързината на горски пожар още преди съмнало. …Симо Лозин отваря стриптийз бар в читалището! Дончо Дългия преведе сложното изречение като кръчма с мъжко пиене и женско събличане.” И това е разказ с късото название „Щръклицъ”. Това Ъ в края на думата вероятно е за приближаване до автентичното едновремешно произнасяне на думата - щръклица, ще рече пощуряване след ухапване от едноименна муха. Но след този, обилно полят с пипереца на надсмешката и подигравката разказ, изведнъж идва един твърде сериозен, макар и със задължителната за стила на Благо ирония, „Вендета”. А подир него - неочакван обрат! Една история, която може да бъде окачествена само като иронично-археологично-фантастично отстъпление - „Разсед въ времето”. Трябваше дълго да се взирам в текста - да открия не става ли дума за разсад - не, Благо и тук е проявил свойствения си усет за думата. Разсед, ще рече разлом, разместване. В края на този разказ става ясно вече за какво разместване на пластовете става дума. Но преди това ние сме видяли и едно друго размесване-разместване. Първо, когато историческата значимост на изучавания обект добива практичен смисъл, след като иманярите са отмъкнали от него „две коли” злато; и, второ, когато „ентусиазмът на археолозите спада” и „душата им закопнява за топла чорбица”. Така авторът успява да покаже нещата в тяхната относителност, но и в тяхната общочовешка същност. Тук именно, в този „хибриден” разказ авторът е задал главния въпрос на живота: „Какво правя тук аз всъщност?” Специалист, занимаващ се с антична история, траколог. Четиресетгодишен мъж, неуспял да се реализира в науката…” и тук - неочакван завой към науката. Нещо, което отдавна ме занимава и което най-малко съм очаквал да срещна тук, в тия по детски наивно-битово-иронични изповеди на Благо Ранов. Изведнъж дълбокото прозрение се оказва размесено в това разместване на пластовете. Монетата-жетон, талисманът на героя се оказва ключ към нерешен в науката проблем. При цялата фантазност, реализмът пробива именно тук: „Много след това - доверява ни авторът - ми попадна книгата на Гилермо Иласкес „ Свещеният Паракас и Южният кръст” - за безследно изчезналата междупланетна станция, търсеща контакт със Земята. Завъртайки глава наляво, видях на монитора същия кръст, изпъстрен с тридесетина звезди. Парадоксът бе, че това съзвездие е видимо само в южното полукълбо…” спирам цитата на най-интересното място не с цел да накарам читателите да потърсят книгата, но за да не удължа краткия отзив, който и без това се получи твърде възторжен - нещо, което не е позволено в сериозната критика…И все пак: Беше бронзов слънчев ден. Вървях по някакъв коларски път, край мен цъфтеше синя метличина, безкрайни пшеничени ниви опираха в хоризонта. Вървях …но никъде не срещнах жива душа. Късно следобед пристигнах в едно малко градче, кокетно-плакатно. Хората ме оглеждаха някак особено, но нищо не откриваха по мен, което да ги отличава от тях.”
Всичко беше, както трябва, но нещо не се връзваше. Взех вестник и го разгърнах - беше 24 май, 2146-та година”
Е, има и по-дълбоки, и по-плитки импресии - задявки, така да се каже. Но те пък ни изпълват с умиление по отдавна забравени радости и добродетели - срещата с Анчо козарчето, например. Благо Ранов - поне за мен! - е неузнаваем. Ето как започва разказът „Зеленият скакалец”:
„Мократа графика на дъждовното утро пулсираше в яркочервено от контрастоповете на колите в дисонанс със синусоидните трептения на дъждовните капки върху огромното стъкло на служба „Недвижими имоти”. Посетителят е странен, „зелено симпатичен”. Усещаме отново атмосферата на фантазно-ироничното. Подобни разкази не съм чел от времето на „радомиреца” Светослав Минков. Иначе - обикновен фантастичен разказ със съответния финал:” Някъде виолетова светкавица накълца(!) утрото. И изведнъж видя зеления скакалец. Стоеше на бюрото и го гледаше с големите си изпъкнали очи.”
Има, казах, и по-лековати, фейлетонни като направа и стил работи: „Вътрешен агент”, „Смяна на стратегията”, „Животът, една безкрайна псувня” и пр. Но внимавайте да не сбъркате и да поставите в тая редица „Влакове за никъде”. Привидно невинна фантасмагория, този фейлетон представя компресирано-синтетично цялата мисловна и емоционална настройка на автора в нейната най-съкровена и актуална същност. Не мога да не цитирам началото и края, тъй като в тях е събран основният замисъл на тази чудесна сатира:
„Седях на една откачена гара и чаках своя влак, който по технически или политически причини не идваше или прескачаше гаричката ни.” И - финалът: „очите ми изтекоха от взиране по студените релси в безкрая. Някой изпсува и лампите на перона студено светнаха”.
Тук има и нещо от смирената поука на притчата, и от конструкцията на баснята - както това е в „Чакрация”, в „Магазин за цветя”, „Нощно такси”. Ами „Нощен експрес”, „Село на длан”, „Старци, близо до Бога” (лирична притча с неочакван край), като лирично-сантиментален човек, Благой Ранов обича поантата. Така е в много от разказите му в тая книга. Има и мистика, и фантастика, но винаги - някакъв лиричен мотив или поне интонация…
Разнообразието е второ важно качество на книгата (за първото - читаемост и органична непревзетост вече казах достатъчно?). Тук има от една страна остро социално влизане в темите на живота (Вендета, Бомба със закъснител ), и такива, които условно можем да разделим пак на два типа - между вица и фейлетона, от една страна, и от друга - между лиричната импресия и сатиричната притча. Има и просто весели истории - „Уши в полилея” например! Или Спомен за бяло, или …
Но нека с това да свърша - да оставим малко за разгадаване и корекция на читателя!

Благой Ранов. „Щръклицъ”. „Буквите”, София, 2012 г.