Людмил Симеонов

СЕЛСКИТЕ ЖЕНИ

Разгъват скришом дрехите за свойто
пътуване последно. В здрачината
жълтеещите дюли върху скрина
приличат на откъснати луни.
Будилника навиват с бавни пръсти.
И дълга е нощта след туй, когато
като пустеещи камини гаснат
и си отиват селските жени.

ЗАВРЪЩАНЕ

Ще се завърна там, във моя свят,
където всичко е безкрайно просто.
И ще затвори своя кръговрат
животът ми - без драми и въпроси
какво получих и какво съм дал.
… Ще слушам как край мен жужат пчелите
и вишнев цвят ще озари очите ми
със светлина от нежност и печал.
Ще ме люлее мъдра тишина,
ветрец ще вейне, гълъб ще изгука
и ще изплаче във една сълза
сърцето всичко, сбирало дотука.

ПЪРТИНА

Снегът дойде. Душата изранена
ще бъде с него дълги часове.
Камбаните на детството у мене
звънят отново с чисти гласове.
Витае дим - безпаметен и нежен
и се разтапя бавно в утринта.

За кой ли път една пъртина снежна
от моя праг ще тръгне към света.

БАЩА МИ ПАК САДИ ДРЪВЧЕТА

Баща ми пак сади дръвчета. Няма
плода им да опита може би,
но чужда му е тази малка драма
и той над нея няма да скърби.

С ръкав избърсал своята умора,
отново мълчаливо свежда кръст.
Сади дръвчета той - да има корени,
да не пустее родната ни пръст,

небето да е пълно пак със птици,
да греят ябълки във утринта,
със бистър смях да тичат тук дечица…

За него другото е суета.

***
Прошушва дъжд в тревите. Вечерта
се свлича с дъх на студ и на огнище.
Благословена моя самота,
когато всички думи са излишни.
Какво бездънна тишина расте!
И аз се моля за едничко чудо -
да се събудя чист като дете,
с очите на дете да се събудя.

МАМА БЕРЕ ЦВЕТЯ

С цветя отново ме изпраща мама,
от нейната градинка пак са те.
С каква любов реди букета само
и радва му се тя като дете!

От хребета на своите години
тя знае, че светът е тъй суров!
А как през него можеш да преминеш
без цвете и без майчин благослов?

ЛЯСТОВИЦИ

Съборихме гнездата им, лепени
с доверие под топлите ни стрехи.
И няма никъде за тях спасение.
И няма никъде за тях утеха.

Пропъдихме доброто от душите си!
А със душа, от болка натежала,
един от нас все пита и разпитва
за Йовковата лястовица бяла.

***
Цъфтят димитровчета в двора
и пак е есен,
пак е есен…
Въздъхва тихо от умора
лозницата, във сън унесена.

Камбанен звън. И бавно мръква.
Тълпят се сенките край мене
и аз, огнището си стъкнал,
край него кротко ще приседна

Не чакам никого и нищо.
В душата - само здрач и шепот.
Ще тлее пламъкът в огнището,
додето се превърне в пепел.

ПАМЕТ

За всичко идва ред да плащаш ти,
защото всичко после се завръща:
тъй любовта, отблъсната преди,
след време ще потърсиш, ала късно.
И болката, узряла в нечий вик,
край който равнодушно си отминал,
в един неподозиран още миг
в сърцето ти ще трепне след години.
Добрата дума, дето си спестил,
ще тегне в гърлото ти като камък…

Трева прегазена зад теб лежи.
Тя също има безпощадна памет.

ДУША

Като зеница си незащитена.
Сама.
Сред милион омрази.

ИЗКУСТВО

Искри изпод длетото на каменоделец
са думите, които пишем.
Коя от тях е Божия?