ЖЕГА
Побързах да се спася от обедната жега в селската кръчма. Почти бях привършила работата си близката поща и чаках колегите, за да се приберем в областния град.
Обгърна ме приятна хладина, мирис на прясно изпечена скара и оня необясним дъх на отминали времена, патина, която придаваше особено очарование на белите перденца, портрета на Сталин между бутилките ракия и китката ружи, които се усмихваха загадъчно от медното котле в края на бара.
Имаше само двама клиенти освен мен. Възпълен мъж на средна възраст с градски дрехи и дребничка, стара жена, пребрадена с кърпа. Бяха на съседната маса. Толкова близо, че чувах даже дишането им.
Пред мъжа имаше огромна порция мешaна скара и халба бира, а пред жената - две самотни кебапчета и лимонада. Почти не разговаряха. Мъжът ядеше лакомо и настървено, сякаш пред него е последната храна преди свършека на света. Старата жена едва побутваше кебапчетата, явно липсата на зъби или нещо друго й пречеше да изпита обикновеното човешко удоволствие от яденето. Омел чинията си до троха, мъжът се уригна без притеснение и посегна към едното кебапче. „Мамо, сигурно добре ви хранят в дома… Не си ядеш кебапчетата…” „Хапни си, сине, аз не съм гладна…”- и жената посегна към лимонадата. Гледаше огромния си син и от избелелите й като лятно небе очи капеше мека синева направо върху бялата покривка. Личеше си, че много се гордее със своето момче…
Скоро на масата им нямаше вече нищо за ядене. Доволен, синът извади портфейла си, но се сети за нещо и не побърза да извади пари.
„Мамо, ти нали днес взе пенсията. Не я дръж в себе си,че току виж, ти я опипали онези дъртофели в старческия дом. Нали знаеш, при мен парите ти ще са на сигурно място!…” И се засмя сам на шегата си с пълно гърло.
Старата жена бръкна в олющената си чанта, внимателно извади голяма мъжка носна кърпа с четири възела и бавно ги развърза. Извади парите и ги подаде на сина си. Той ги преброи и отдели 5 лева. Подаде й ги с думите: “Да имаш за лимонада!…”, после отдели и за сметката. Останалите прибра в джоба си. Плати и тръгнаха към вратата. Той напред, след него, прегърбена, кротка и щастлива, майка му.
Кръчмарят почисти мълчаливо маса им и дълго гледа след тях. Въздъхна и по-скоро на себе, отколкото на мен, прошепна: „Лешояди… Идват обикновено в деня, когато изплащат пенсиите на старците… Колкото да им приберат парите… И така, докато над тях се смили Господ и си ги прибере горе!…”
Отместих непобутната порция пред мен, платих мълчаливо и излязох навън, където в лятната жега се отдалечаваха бавно към старческия дом синът и неговата майка.
Буцата, заседнала в гърлото ми тогава, я нося в душата си и сега, години след онази юнска жега в село Стоките…
