Галина Ганова

***

Къде ли ме водиш, ти, път мой житейски
през пусти усои, в гори тилилейски,
по остри завои с обратни виражи,
към урви отвесни със мрачни пейзажи…

Крайпътните знаци дори ми се чудят
на бясната скорост - лутя като луда…
А прелетни птици ми шепнат юдейски
за чужди държави, стандарт европейски…

Но аз тук оставам. На пътя неравен,
със моя народ и от Бога забравен…
И чувам да пеят в полето жътвари,
че тук е домът ми - във мойта България!

ТЪЖНА ПРОЛЕТ

Лалета червени цъфтяха на пролет,
до къщичка малка със празничен вид,
във селска градина. Реката отколе
течеше до тежкия кеменен зид.

И тези лалета - строени войници -
със шапки червени - за шумен парад,
днес те са момчета с разбити редици,
без своя войвода, разпръснат отряд.

Под старата стряха се върнаха птички
от южни морета за луд карнавал…
Но няма я вече тук баба Величка,
със вярно бастунче, наметнала шал…

Вратата на пантите няма да пее,
ни лампа ще светне във стая по мрак.
В градината цветна сам вятъра вее…
Единствен стопанин е куче - сирак.

БЕЗЛУННА НОЩ

Какво си ти, Луна? Кажи какво си!
Богиня с две лица на карнавал
или пък жрица властна, златокоса,
от някакъв вселенски ритуал?…

Без теб в нощта Балкана няма профил
а от върбите - никакви следи.
Ръката ми изписва тъжни строфи
на тумното във черните вежди!

И все си мисля, че ме виждаш, чуваш,
когато до прозореца стоя,
а сутрин тихомълком се сбогуваш,
макар да си пустинен къс земя!…

КЛИСУРСКИ МАНАСТИР

Дойдох във твоя горски дом, о, Боже,
очи във извора ти да измия,
и в утрин сънена и светлокожа,
да ме събуди твоята камбанария…

И лястовичките гнезда са свили,
под старите ти дървени чардаци.
Тук аз дойдох да пия вяра, сили,
да се загубя в мъдрите букаци…

Но чалга ме заля, когато здрача
забули храма с траурни воали…
Пенливо вино, агне и погача,
за мъжка страст метресите разпали…

Уплашен занемя кълвача, Боже,
светулките се скриха в гъсталака,
и утрин, недоспала, сивокожа,
със тъжната чешма в едно заплака…

ЕСЕННА ИМПРЕСИЯ

Шарена есен, мома хубавица,
(с топлото лято най-близка рода),
мина край мен с разпилени къдрици,
с менци на рамо планинска вода…

Златни овошки от пазва извади,
чушки наниза на шарен гердан,
мед и покапа от устните млади,
вино изцеди от сърмен фистан…

Вятър я следваше в такт ръченица,
с пояс от листи, юнак пременен,
с облачна риза на тъмни ивици,
с жълти опинци, с калпак накривен…

Мина - замина! И малко остава,
там над Балкана, с бял чист ямурлук,
с ледена свирка, овчар се задава,
стадо от преспи повел е на юг!…

***

Разказваше ми баба - преди много време
от магазина всеки е могъл да вземе
срещу добра и честна дума - вересия.
Живели хората в любов и немотия…

Замръкне ли на пътя някой и почука
на чуждата врата за помощ и сполука,
със сирене и топла питка търнаклия
ще го гостят рахат край малката синия…

А аз какво ли да разкажа подир време
на мойте мили внуци, ако Бог даде ми?

Че на съседите вратата е метална
а на шпионката, безчувствена, нахална,
от зов за помощ и молба и хич не пука…
Опазил Бог, в беда отчаян да почука!

Че на добра и честа дума днес се смеят;
снобарите във своя собствен свят живеят;
души еснафите на дявола продават
и все по-мънички джудженца жалки стават…

А с питка топла днес посреща само мама,
замесила от пенсийката си “голяма”…

СЕЗОНИ НА ЖИВОТА

Разпиляха се дните на моята пролет
из косите на млади и буйни жита.
Под дъгата остана и първия полет,
и разми се несбъдната детска мечта.

И се питах какво след живота остава
и защо се въртя в нестинарско хоро!
Водопади тропически, вместо жарава,
ни са нужни под юлското слънце добро.

Но сега е септември и нищо не питам -
вече зная защо са звездите звезди,
че след изгрева залеза влюбен се скита,
че от обич, и рана, остават следи.

А когато декември затрупа с лавина
в календара последния лист, с моя лик,
ще изчезне под свода и мойта година,
като малка искрица в нощта. Като миг…

МОЯТ КОМПЮТЪР

Ти с памет си почти феноменална
и с гръмко име, всяващо респект,
проекти правиш, с точност максимална,
с ръка на виртуозен архитект.

И мъчния английски ми превеждаш
дори говориш ми с метален глас,
из интернет уверен ме развеждаш,
пренесъл земното кълбо у нас…

А всички мои думи зорко пазиш,
наизустяваш всеки мой куплет…
Но нямаш си сърце, за да намразиш,
или да кажеш от душа: Късмет!

Не можеш да заплачеш с мен, когато
в душата ми отровен смок пълзи,
и все така ме гледаш глуповато,
щом давят ме от щастие сълзи…

КАЖИ МИ, МАМО

                       на Елена Иванова

Да знаеш колко си ми нужна, мамо,
във тези дни на завист, злоба, страх.
Днес лошия човек царува само,
а честния умира сиромах.

Къде е правдата, кажи, къде е?
България продадоха за грош.
За сметката си гангстера милее,
без хляб замръква уморен Гаврош…

Ти, майко, дето с обич ме възпита
на нежност, отговорност, честен труд…
При теб се връщам днес и плахо питам
как се живее в свят жесток и луд…

От силата си дай ми, научи ме
как с вяра утре да вървя напред!
… Като детенце в скута си вземи ме
и ми шепни, че всичко е наред!…

БУРЯ

Над старата гора премина ураган.
Страха се подслони в дълбоките хралупи.
Стихия, като млад мустанг необуздан
гнезда събори, крехки клони изпочупи.

Замлъкна даже жабешкия весел хор.
В сумрака гневно блесна огнена секира,
принесе в жертва стария столетен бор,
и се закани на селото зад баира.

Декора приказен, след толкова злина,
на филм на ужасите сякаш заприлича.
Забули се гората в гробна тишина,
ограбена като насилено момиче.

Ръка поставил над очите си орач
в небето впива взор, там дето просветлява.
От горски дълбини обади се кълвач
като сигнал, че пак живота продължава.

ПРОЛЕТНА ИМПРЕСИЯ

Пролет млада, босонога самодива,
през Марица мина весела, игрива,
над Балкана с кошница цветя премина -
водеше я щъркеловата дружина.

Лазарки дари със здравец и иглики,
Връбница - с върбови клонки, с чучулиги,
алени божури - на гори, чукари,
агънца събуди в селските кошари.

С момина сълза в косите затъкмена,
като шарена перашка нагиздена,
празнично заби великденски камбани
и хоро изви с грижовните стопани.

А далеч, от хоризонта приближава
Еньов ден, повел към юлската жарава
южен кон, на чело му звездица ярка,
на гърба му - житокоса нестинарка.

ЗИМНА ИМПРЕСИЯ

В зимен сън потънаха нивя, баири,
в сладка дрямка занемя бъбривия капчук.
Млад овчар със свирка ледена засвири
и зави земята с белия си ямурлук.

Но разсърдиха го момци - коледари
с пъстри наметала - до нозете дълги чак,
че събудиха го с песни за жетвари,
изпотъпкаха и новия му опанджак.

Развилня се, разфуча се и задърпа
с дългата си гега януарските мъгли,
в пояса затъкнал бялата си кърпа,
бъчвите препълнени до дъно пресуши.

Но когато февруари си замина,
метна върху рамо изтънелия кожух,
снежния калпак си грабна от комина
и изчезна като приказен вълшебник - дух.

ЛЯТНА ИМПРЕСИЯ

Тичай, тичай ветре - верен вестоносец -
виж, пристига нестинарка житокоса,
през жита узрели, по лъки зелени,
с наниз слънчев, с бузи алено - червени!

Да я срещнат рано, изпрати жетвари,
да препълни зърно старите хамбари,
и нощвите празни - от нивя, хармани,
да запеят песни - ден година храни!

И заръчай ветре, бързай, луд гидия,
на хлебаря да замеси търнаклия,
мелничаря огън да стъкми в пещника,
да посрещнем гостенката златолика.

Че за малко ще остане тази фея,
с нестинарски танц ще тръгне, а след нея
иде друга златоноса хубавица -
шарената, щедра есенна сестрица.