Миролюб Влахов

Изглежда бе забравила за опасността да ги видят съседите. Щеше ли да го вземе за страхливец, ако й го напомнеше? Цял следобяд тя избираше какво да правят. Той предлагаше, стараеше се да внимава, а тя не бързаше - решаваше миг преди да проличи досадата й или той да издаде разочарованието си. Но все пак това му даваше кураж да продължи и смътното усещане, че може би е намерил баланса между желанието да я има и надеждата, че тя иска същото. Надяваше се, че оценява деликатността му, но подозираше, че на няколко пъти това по-скоро я бе изнервило.

- Не си мой тип, но си сладък - беше му казала Офелия, когато се вмъкнаха в тъмния коридор. Гласът й бе тих, но поне вече не шептеше, както на улицата, докато, впити един в друг, се промъкваха, в сенките на дърветата, към къщата. На пейката, в тъмната алея след ресторанта, повече бе мълчала и тогава това засилваше смущението му, че е толкова близо до нея и тя така покорна в ръцете му. Бе го помолила да не й се извинява след всяко докосване.

Опита се да открие снизхождение в думите й, но се отказа. Опасяваше се, че и да го няма, ще си го измисли. Може би все пак трябваше да й благодари. Бе отключила, придърпвайки бравата към себе си и опитвайки се да надигне леко вратата. Когато ключът се превъртя, я натисна с рамо напред, открехна я, колкото да се провре, и вече отвътре протегна ръка и го издърпа. В коридора бе непрогледно. Почувства топлината на тялото и аромата й, с който още не бе свикнал, струваше му се силен и възбуждащ. Чу щракването на секрета. Ръцете й обвиха врата му и тя повтори, че й е сладък. После го притегли и целуна.

Сега гласът й го обгръщаше и се утаяваше в дрезгавината по ъглите на стаята. От четирите крушки на лампиона светеше само едната, но и тя бе достатъчна, за да се забележат прозорците от улицата. През отворената врата, от долния етаж, долиташе „Нещо нетипично” на Ивана, може би прекалено високо. Беше  пуснала албума, без да му предлага избор, само бе попитала харесва ли Ивана? Дори и да не видеха сянката й на прозорците, съседите можеха да чуят музиката.

- Всеки иска да му се случи нещо нетипично. Ти не си ли мечтал?

- Кое да съм мечтал? - Не трябваше да го прави, но продължи. - Това някоя луксозна мацка  да увисне на врата на богат мъжкар в бар? И ако може този богаташ да съм аз. Не ми се вижда нетипично.

- А какво? Да си забърше някой прошляк ли?

Не бе късно да си купи албума, още се въртеше и той го харесваше. Искаше да го подари на Анелия, когато се бе разболяла от жълтеница през април. Данчето го бе посъветвала да изчака. Занесе й рози в целофан и бонбони „Черноморец”. Тя обичаше шоколадови бонбони и рози и Асенси бе сигурен, че ще й харесат. Анелия излезе на терасата на инфекциозното, беше под карантина и не пускаха при нея. Парапетът бе висок и тя се повдигаше на пръсти, за да си говорят. Изглеждаше радостна и нямаше вид на болна. Каза му, че може да върне нещата, не давали да се внасят храна и цветя, но било мило, че се е сетил да ги донесе.

Той съжали, че не бе купил албума на Ивана. Стърчеше в градинката под балкона, отдавна съсипана от посетителите. До него мъж с окъсяла канадка високо обясняваше на жена си колко е платил за смяна на съединителя на голфа, как първо, като чул цената, се скарали с майстора, едва се удържал да не му забие един, за селянин ли го смятал наглеца, но накрая се разбрали, може би защото му скръцнал със зъби; после заразпитва къде са камизолките на малкото, баткото сам се оправял, и от терасата жена му, опряла рамото си в това на Анелия, повтори обяснението няколко пъти, без някой от двамата да са сигурни, че ще ги намери. Не успяха да поговорят и Асенси си тръгна.

Опита се да прецени дали музиката се чува извън къщата. Офелия не изглеждаше разтревожена.

- Точно това е типичното. Всички искат да се потопят в слава и разкош.

- Но това са само мечти, банални мечти, нищо повече.

- Защо не се размечтаят за обятията на някой мухльо тогава? Как така съдбовната любов ги разминава с такива мъже?

- Замислял ли си се колко жени съсипват живота си с неудачници? Защо да не помечтаят за някой успял? За тях успелите са нетипичните, не ония хрантутници от леглата им - мързеливи и разплути, мърморещи срещу света, който им пречи да уредят живота си.

Офелия говореше, без да се извръща, докато оправяше двойните завеси. Вътрешните бяха дръпнати встрани и това засили съмнението му, че се виждат от улицата. Външните бяха дантелени и бродирани с бели рози. Тя прокара ръце по диплите им, навярно се гордееше с тях. Прииска му се да се увери, че цветята действително бяха рози. Данчето се бе оказала права, изглежда Офелия също си падаше по розите. Запита се доколко през завесите прозира фигурата й. Беше му казала, че у тях няма никой, но че трябва да внимават. Отдавна бе минало полунощ, но може би имаше съседи, които не спяха. Бе останал прав до вратата и след поканата й да седне на стола до скрина.

- Животът е доста по-банален. Няма как всички да сме успели.

- Кой ти говори за успехи, Сене?

Тя стоеше полуобърната до масичката между двата прозореца. Бе застлана с миле в кремаво и на него му се дощя да провери дали и то не е апликирано с рози. Досега не го бе наричала така и в първия миг той дори не го осъзна. Проследи как свали клипсовете от ушите си - дълги и с керамични топчета в тюркоазено. Бяха имитация на старо сребро и му пречеха, докато в киното и след ресторанта се опитваше да я целува зад ушите. Тя ги постави в кутийката, като преди това ги огледа един по един, сякаш за да се убеди, че са наред и може би със съжаление, че ги прибира, без да знае кога пак ще ги сложи. Не бе я виждал преди с тях.

- Всичко, което ни се случва, се свежда до това дали е успех или неуспех, не е ли така?

- Заради успеха ли си тук? Да не искаш да кажеш, че ако на първа среща се докопаш до леглото на някое момиче, това е успех?

- За нещата винаги има мярка. Не съм го измислил аз. - Тя бе крехка, изглеждаше уморена. Може би нещо не й достигаше, за да бъде докрай изискана. Той усещаше присъствието на тази изисканост, но в представата му за нея тя достигаше само до очакване за нещо хубаво, което още предстои. Докато я чакаше в „Акация”, бе наблюдавал през витрината как се приближава и въпреки късата пола, която откриваше бедрата й, може би не толкова слаби все пак, и стройната походка, бе останал с усещането, че не се чувства съвсем сигурна на високите токове, които предполагаха и известна изисканост. Не бе я виждал така, в цеха идваше по чехли. - Няма как да не ги измерваме.

- Защо да няма, Сене? - Тя се приближи, побутна го към стола до раклата и го натисна да седне. - Тази нощ успехът ти изглежда сигурен. Помисли ли как ще го измериш? Изчакай още малко.

Не се долавяше ирония в гласа й. Изглеждаше добронамерена, обещаваща и сговорчива. Нямаше сарказъм. Едва ли го поднасяше, щеше да е прекалено.

- Каквото и да е постигнатото, винаги ни изправя пред сравнение с другите. Няма значение дали ние го искаме, те няма да ни оставят на мира.

- Така е, защото има значение за тях. Нашият успех, или по-скоро неуспехите ни, вълнуват повече тях. Вържем ли се, ставаме част от играта. Но всъщност сме нейна жертва. - Говореше, докато махаше буланата от спалнята. Направи го с отмерени движения, сдипли я сръчно, после приглади с длани белия чаршаф, по-скоро, за да провери за невидими частици боклук върху него. Извади възглавници от скрина, бяха широки и бухнали, вероятно пълни с пух. Тя ги метна една до друга откъм високата табла и застана пред стола му. - Да слезем долу, а, Сене? После пак ще се качим. Важно е мнението на другите да не е съдбовно за теб. Иначе ще те съсипе. Още ли мислиш за Анелия?

Тя хвана ръцете му и го изправи. Перна го леко с показалец през носа и тръгна първа към стълбището.

Доскоро Анелия заставаше до него по същия начин, по който сутринта бе приклекнала до Антонио. Беше подпряла лакти върху бедрото му и го гледаше в очите. Последното копче на мантата й бе разкопчано и тя се смееше. Дори от мястото си Асенси виждаше луничките й, макар че всъщност по-скоро си ги представяше. Бяха ситни и тъмни лунички, събрани по-нагъсто върху скулите, където почти се сливаха. Очите й - искрящи и разбиращи, обгръщаха с мекота онова, към което бе насочено вниманието й. Напоследък това бе Антонио.

- Опитай се да не ти личи - каза му Данчето,  - и без това изглеждаш като подвил опашка, очакват да я ревнуваш и да те боли.

Седяха до масата й, на площадката до револверните стругове, тя проверяваше първите касетки с детайли от смяната, и говореше, без да отклонява очи от калибрите. Беше ниска и пълна, насилваше се да не я нарича дебела, когато станеше дума за нея. Може би щяха да я възприемат и като грозна, ако не бе толкова безцветна. Изглежда тъкмо това бе нещото, което принуждаваше другите да я забелязват, но тя с нищо не показваше, че го осъзнава и страда. Обратно на очакваното, видът й ги успокояваше, може би защото правеше собствените им комплекси приемливи и нищожни. Асенси искаше да разбере дали и тя смята Анелия и Антонио родени един за друг. Възпираше го опасението, че ще прозвучи като признание, че е загубил и още едно доказателство, че не може да понесе поражението.

- Добре ли са? - запита Асенси, като кимна към детайлите, и премести стола си така, че Анелия и Антонио да останат зад гърба му. Сега гледаше към широката пътека между участъка и складовете за инструменти и залата за качествен контрол. Следеше момичето с гъстата плитка. То не се обърна към него, но знаеше, че я наблюдава. Едва когато отмина, продължи да полюшва елека, който носеше, и плика с домашните сандвичи в другата ръка. Беше Офелия. Данчето поспря за момент, после продължи. Опитваше се да му обясни, че няма смисъл да води битка за Анелия.

-  Засега са в допуска. - Тя върна детайлите в касетката, проверяваше на случаен принцип само двадесет процента от тях, премести я на палета с готовите за експедиция, и взе нова за проверка. - Вие не бяхте още гаджета. Какво се случи, че не станахте?

Много добре знаеше, че нищо не се е случило. Питаше, колкото да му даде възможност да говори, разбираше, че загубата го гризе. Асенси се стремеше да показва безразличие, но си даваше сметка, че е нелепо, вероятно и тъпо да го прави и пред Данчето, особено пред нея. Тя четеше чувствата, които измъчваха душата му, преди още той самият да ги осъзнае. Беше на годините на майка му, но не се правеше на приятел.

В кухнята Офелия го попита гладен ли е и иска ли кафе, все едно не бяха ходили на ресторант. После каза, че водата в бойлера вече е топла и, без да дочака отговор, започна да прави сандвичи. Още не бе си сложила малките златни обеци на мястото на клипсовете. Някога такива носеха повечето момичетата в класа им. Асенси не ги намираше за красиви. Бяха обикновени обеци - проста златна гривна, тънка, но все пак не особено изящна, с надянати на нея четирилистна детелина или маргаритка, които трепкаха и при най-малкото движение. Офелия не бързаше да си сложи златните обеци и той го прие като още един знак за това, което предстоеше.

Тя постави сандвича в тостера. После взе букета с розите, които й бе донесъл, опита се да приглади, без особен успех, целофана - бяха го омачкали, размъквайки ги цяла вечер с тях, но все пак самите рози бяха оцелели. Изглеждаха само леко уморени, но все още свежи. Разнесе се апетитен мирис от готовия сандвич. Тя го извади, сложи го в чиния и му го подаде, после пъхна да се пече другия. Пристегна цветната панделката на букета, взе ваза от горния рафт, напълни я с вода и постави букета в нея. Отдръпна се крачка-две, оглеждайки го сякаш бе нещо, което се кани да снима, после го наклони едва-едва встрани и върна вазата върху шкафа. Докато се присягаше, изпънала ръце нагоре, тялото й се очерта под дрехите и Асенси отново се изненада, че е толкова слабо. Изглеждаше крехка. Запита се как ли Данчето е научила, че Офелия също обича розите. Удивително бе колко много подробности знаеха една за друга жените, дори за непознатите.

- Ти си по-добър от Антонио - казваше му тя, - не се натискай повече на Анелия. Момичета са глупави. Чак когато се опарят, разбират какви боклуци са мъжете. Ако не иска да тръгне с теб, намери си друга. Това момиче с плитката те харесва, сигурна съм.

Бе проследила погледа му и сега очакваше да каже нещо. Момичето бе Офелия.

- Откъде знаеш?

- Виждам как я гледаш. Чакаш да мине, после се умълчаваш. Ти не я ли харесваш?

- Може би защото не държи да блести като другите.

- Сигурен ли си? Не знаеш какво мисли, нали? Защо да не държи?

- Ако няма да я забележат, какво печели?

- Може би не й трябва непременно някаква печалба. Или си знае цената. Може би не иска, или се страхува.  

После Данчето отново бе попитала дали иска да му уговори среща. Звучеше нагласено и някак си обидно, но тя го успокои, че всичко ще е наред, знаела как да го уреди, сигурна била, че момичето с плитката го харесва и че ще приеме.

Бе се оказала права. Сега това момиче бе при него. Всъщност, той бе при нея. Беше нощ, тя бе поставила букета с петте рози, които й бе донесъл, в не съвсем запазен целофан, във ваза. Бе с разпусната плитка и косата ? не изглеждаше вече така тежка, но бе запазила топлото си излъчване и ключиците й, открити от разтворената яка на блузата, не изглеждаха така остри. Бяха ходили на кино и там тя се бе притиснала до него и дори пъхнала ръка под колана му, а той я бе прегърнал, изтръпнал от изненада, че това му се случва още на първата им среща, уредена от Данчето само час преди края на работната смяна, и не смеещ да мръдне, защото столът му ужасно скърцаше и бе сигурен, че всички в салона забелязват какво става между двамата.

След киното седнаха в „Империал”. Офелия не пожела да отидат на дискотека. Изкуственият водопад отвън шумеше и не се чуваха добре, но той не предложи да се преместят на вътрешна маса, чувстваше се спокоен тук, и се надяваше, че на нея също й е приятно. После тя го заведе в ресторанта под градската градина. Изчакваше го да поръча и на Асенси му хареса, че казваше желанията си на него, а не на сервитьора, сякаш оня не съществуваше. Гледаше го в очите и погледът й го успокояваше. Беше момиче, което знаеше защо е излязло с него и се опитваше да му подскаже, че не трябва непрекъснато да полага усилия, за да я впечатли. Букетът бе през цялото време с тях и тя дори за миг не забрави за него. Не изглеждаше излишен, не им пречеше, даже когато по-късно седнаха на пейката в алеята с изпочупените лампи и той се реши да я притисне и потърси гърдите й.

Тя извади и втория сандвич. Взе кана, разтвори на дъното й пакетче степ малина и я допълни със студена вода. После наля в чашите пред тях. Правеше го мълчаливо, докато той се опитваше да й обясни колко готина е леля Данче.

- Сене, това за мен няма значение. Ясно ми е, че страдаш по Анелия. За мен е важно, че си тук и това да не е отмъщение.

- Защо да е отмъщение?

- Не знам, ти ще кажеш. Отмъщение ли е? Сигурен ли си, че не е?

- Няма за какво да й отмъщавам.

- Така си мислиш. Не ти ли се иска да й натриеш носа, задето те е пренебрегнала и е избрала Антонио?

- Е, не всеки може да е Антонио.

- Така е, но ти всъщност не го познаваш. Виждаш само, че се изхвърля, прави се на мъж. Но си е чаровен, не може да му се отрече. А какъв е в действителност, не знаеш. Но си убеден, че не си по-лош от него.

- Привлекателен е, признавам. Момичетата го харесват.

- И не само те. Някои каки също няма много-много да се колебаят, ако им се удаде да го имат.

- Аз не съм като него.

- И това те измъчва. Наистина ли не си като него, защото, ако си тук, за да ми покажеш колко си печен, повече ще си приличате, отколкото различавате.

- Той е гъзарче. Не мисля, че си приличаме.

Тя го погледна, преди да стане. Доля от сока, взе чиниите и ги сложи в мивката. Поколеба се, но после ги изми и постави в сушоара. Шеташе безшумно. Албумът на Ивана отдавна бе свършил. Тя го пусна отново и намали звука. После разхвърля за спане леглото в ъгъла. Намачка чаршафите, притисна с длан възглавница и я изтика към стената, правейки й гънка като отпечатък от рамо. Приближи и го погали.

- Ако мисленето ти, Сене, е като неговото, какво значение има, че не си с набъбнали мускули и нахакан плейбой, който уж знае нещо. Да се качваме, а? Ще оставя музиката  тихо, няма да ни смущава, нали? Сигурна съм, че не си гъзарче. Нямаше да си тук, ако бе така.

Беше гъвкава и гореща. Беше мълчалива. Ръцете й знаеха какво правят, устните й знаеха как, тялото й можеше неща, които неговото посрещаше с възторг. Не искаше да идва утрото, искаше нощта да е безкрайна. Тя му бе казала, че трябва да си тръгне преди разсъмване и той не попита защо.

- Пак ще се видим - каза му. - Можеш да ме заведеш някъде - в Търново или на Хотница, искам да отида в Плевен. Нали ще ме заведеш?

Той обеща. Стаята бе сумрачна. Къщата бе стара и, докато мълчаха, издаваше шумове, за които не можеше да е сигурен откъде идат и какво точно значат.

- Може и на море да отидем, догодина - прошепна Асенси и пъхна ръка под врата й.

- Може, догодина може. - Гласът й бе пресипнал. - Сега ми се спи. Искам да спя, Сене.

Тя се отлепи от него, притисна с пръст устните му, пренасяйки целувка от своите, и се отпусна в меката възглавница. Асенси мислеше да я попита познава ли Антонио, нямаше начин да не го познава по-добре, личеше си, че е така. И ако бе прав, това нейното не бе ли отмъщение - и към Антонио, и към Анелия? Но можеше да почака. Не му се спеше. Тялото му бе отмаляло, но я искаше още и още. Не разбираше защо тя реши да спи. Утре бе събота и щеше да се излежава колкото си иска, нали техните бяха на село. Добре, той щеше да си тръгне на разсъмване и да мисли за следващата среща. Тя дишаше леко. Започна да се унася. Докосна я. Спеше. Спеше дълбоко…

Нещо светеше отвън в прозорците.

- Ставай! Събуди се, Сене! Ставай! Бързо, миличък!

Бръмчеше кола. Офелия бе с нощница. Кога бе успяла да я надене? Тикна в ръцете му дрехите и го избута от стаята.

- Бързо! В мазата. Има изход откъм двора.

- Каква маза? Какво става?

- Тихо, тихо! Ето ти обувките.

- Нали бяха на село? Вашите ли са?

- Антонио, брат ми. Мислех, че е с тях.

- Брат ти!

- Брат ми. Явно е бил при оная, твоята. Отмъщавал си е и той.

- Антонио ти е брат?

- Тихо! Скрий се някъде в мазата. Като заспи, ще отключа отвън вратата към двора.

Тя го натика в мазата и затвори. Асенси направи крачка в тъмното и полетя напред, но стъпалото бе само едно и успя да запази равновесие. Колата вече не бръмчеше. Опита се по шума да познае какво става и сам ли е Антонио или с Анелия. С нея ли е бил наистина цяла нощ или бяха се мотали из дискотеките и на разсъмване се бе решил да я доведе и той вкъщи, защото техните са на село. Бяха ли се натискали в колата? Знаеше ли, че сестра му ще е тук? 

Беше хладно. Той се облече в тъмното. Напипа запалката в джоба си. Цигарите бяха останали някъде из къщата. Сигурно в спалнята. Офелия бе казала, че у тях не се пуши. Светна. Мазата бе дълга и ниска, изпълнена със стелажи, рафтове с буркани и кашони. От гредите висяха торби и кошници, паяжини. Имаше две огромни каци. Миришеше на джибри. Надникна в едната - бе пълна с материал за ракия. Трябваше да се прикрие някъде.

Откри вратата към двора. Беше заключена отвън, както му бе казала Офелия. Трябваше да чака. Резето отвътре бе дървено и той го стави отлостено. Щеше да я чуе, когато отключи отвън. Нахлузи обувките и ги завърза. Светна отново и обиколи мазата, място за криене нямаше. Просто трябваше да се ослушва кога ще дойде Офелия. Осъзна, че не бе имал време дори да се уплаши. Полазиха го тръпки - от хладината, бе октомври все пак, или от страх. Оказал се бе на косъм да го хванат в спалнята за гости в дома на Антонио. И то в обятията на сестра му. Щеше ли да го пребие? Щеше ли да побеснее Антонио и да му налети? Да го изрита с ругатни полугол на улицата? Или щеше да си го изкара на сестра си? Как щеше да реагира, ако с него бе Анелия? Ако наистина беше пич и мъжкар, щеше ли да разбере какво става и да го приеме?

Дочуваше се приглушен разговор, но не приличаше на скандал. Сети се, че Офелия бе оставила леглото в кухнята разхвърляно за спане и го жегна съмнението, че тя е очаквала някой да дойде. Щеше ли Антонио да се качи горе? Дали букета рози щеше да му привлече вниманието? Щеше ли да види цигарите и да се досети какво е ставало? Или тя щеше да се качи на етажа, а той да легне в кухнята. Гласовете се приближиха до вратата.

- Трябва да е станало.

- Още е на шира, не препирай толкова, Тони! Татко каза, че ще е готово след седмица.

- Той, дъртия, може и на оцет да чака да стане.

- Знаеш, че му разбира.

- Какво пречи да го опитаме? Няма да усети.

Вратата се отвори. В последния момент Асенси чу как щракна електрическия ключ. Бе до шия във виното и студенината вледеняваше крайниците му. Стъпките приближиха.

- Ние ли трябва да го пазим, Офе? Я виж, дъртия е забравил отместен капака. Вече го е наел.

- Може да е котката. 

- Да бе, котката! Как ли пък не? 

- Или го е оставил да диша.

- Глупости! Нали ще пусне кисела жилка. Ще го затисна с точилото, че да види зор, ако реши пак да бърка. 

Антонио надникна в кацата. Виното бе младо и още кипеше. Няколко мехурчета шупнаха на повърхността и се пукнаха. Той зажлеби капака в ушите на кацата. После примъкна от ъгъла камъка от точилото и го намести отгоре. Клекна до канелката и напълни каничката, заслушан в звука на шурливата течност.
Офелия се огледа.

- Метни нещо отгоре, някоя стара ватенка, или там каквото намериш. - нареди брат й. - Ама не веднага, утре, сега да му цуцнем по чаша. Басирам се, че е станало.

Котката не се виждаше. Обяснението й бе глупаво. Резето на вратата към двора бе дръпнато. Тя продължи да се озърта. Антонио щеше да я подиграва. Той излезе в  коридора. Преди да загаси, тя хвърли още един поглед към мазата. Беше тиха, студена и пуста. Всичко си бе на мястото. Отдавна не бяха малки и сега наистина можеха да опитат тайно от новото вино. Някъде из къщата се дочу шум, но те бяха свикнали с тези странни звуци и не им обърнаха внимание.