Таньо Клисуров

С възрастта погледът, дори без да осъзнаваш това, се обръща по-често назад. С бъдещето ти разполага преди всичко Бог, миналото си е твое. Дано не съжаляваш, както е казано от Островски, за безцелно изживените години. За поетите от моето поколение съм сигурен, че не са безцелни, защото младостта ни - с победите и пораженията, със светлите възторзи и греховете ни - е сбрана в стихосбирките ни. С епизодите от поетичната ни младост живея и днес.

Епизод първи. Пролетта на 1976-а настъпи по-рано, беше слънчева и топла. Дърветата напъпиха. Март се изнизваше с оптимистично настроение.Обадиха ми се от Клуба на културните дейци в Хасково, един от организаторите на литературните празници „Южна пролет”. „Трябва да дойдете на всяка цена, присъствието ви е наложително. Други подробности не можем да ви кажем.” Предишната година бе излязла първата ми книга „Южна гара”. Дали не е сред отличените?
Веднага избрах по телефона моя приятел Минчо Минчев. Той вече бе печелил наградата за дебютна книга в Хасково и сигурно щеше да ми каже нещо по-конкретно и какво ли означава обаждането. Разгеле, не беше на смяна като локомотивен машинист, какъвто бе по онова време. „Сигурно печелиш награда. На мен също ми се обадиха така през миналата година с настояване на всяка цена да присъствам. Чакай ме, ще мина през Стара Загора да те взема, аз също съм поканен като бивш лауреат.” Честно казано, не ми се вярваше да получа награда. Роден бях в провинцията, учих в провинциален университет, живеех в провинциален град…
Хасково ни посрещна празнично, но с нищо не подсказваше, че ще ми се случи нещо важно и хубаво. Започна обсъждане на поетичната продукция от първи книги през миналата година. Докладчик беше критикът Иван Спасов. Той похвали някои от авторите, други разкритикува. Мен ме нямаше нито при едните, нито при другите. А бяхме повече от тридесетина дебютанти. За пръв път толкова много.
Вечерта в един читалищен салон се проведе литературно четене на участниците в празниците. На сцената се изредиха Радослав Ранчин, Венета Мандева, Петър Борсуков, Иван Голев, Николай Гюлев… После в ресторанта на хотела се запознах с младия преподавател от Софийския университет и бъдещ негов ректор Боян Биолчев, автор на дебютен роман. На една маса бяхме с художника Георги Трифонов, разбрах, че пишел и стихове. Той през цялото време рисуваше на малки листчета. С лекота скицираше образите на седящите наоколо. По едно време на масата ни дойде председателят на журито Иван Спасов. Минчо, който разговаряше свойски с него и го наричаше „Иване”, се опита да изкопчи кой е носител на тазгодишнита награда. Критикът отклони въпроса и никой не научи нищо. Загубих надежда за себе си и дори си наумих на другия ден да си тръгна обратно за Стара Загора. И без това бях тръгнал своеволно от редакцията, защото Главният го нямаше и вероятно ме чакаше наказание за самоотлъчка.
Истината стана ясна на следващия ден към обед. Бяхме се събрали на кафе в Клуба на културните дейци всички „кандидати за славата”. Видях пълен брадат човек с добряшка усмивка и очила, зад чиито стъкла проблясваха весели пламъчета. „Познаваш ли този човек”, попита ме секретарят на клуба. Помислих, че трябва да е някаква важна литературна птица и се изпотих от неудобство, че не я познавам. „Хайде, стига си мъчил човека”, засмя се онзи и подаде едра лапа Иван Николов. Иван беше автор на предговора към книгата ми, но се бяхме чували само по телефона. „Как е моят приятел Стойчо Стойчев, съчинява ли?”, с тънка ирония ме запита Иван. Стойчо беше най-близкият му приятел, срещаха се често, разменяха си книги и стихове. „Ставаш лауреат тази година и сега трябва да даваме интервюта за вестниците и радиото. За теб разбирам, ти си авторът, ама аз защо?”
Наградата ми връчиха вечерта на тържество в залата на драматичния театър в присъствието на Слав Хр. Караславов, главен секретар на СБП и секретарят на съюза Матей Шопкин. На излизане Матей сложи ръка на рамото ми: „Тази награда ще я помниш цял живот, защото ти е първа. Но помни едно: трудното започва сега.”
И се оказа прав. Още на другия ден получих дисциплинарно наказание в редакцията за самоотлъчка. В същност това не бе нищо особено, чакаха ме бъдещите, далеч по-задъхващи трудности по стръмния литературен път.

Епизод втори. През есента на 1977-ма се състоя Третата национална конференция на младите литературни творци. През лятото се бе провел Юлския партиен пленум и мнозина очакваха по модела на „априлското” поколение нашето да бъде наречено „юлско”. Е, не стана. Дали от ревност на нашите „априлски” колеги или с решение от горе, не знам.
Конференцията беше организирана с широкото участие на най-известните български писатели. В залата можеха да се видят редом с младите Петър Анастасов, Иван Вълев, Екатерина Йосифова, Марин Георгиев, Паруш Парушев, Минчо Минчев, Панко Анчев, Здравко Недков и по-възрастните Камен Калчев, Иван Давидков, Владимир Голев, Драгомир Асенов, Васил Попов… Бяха изслушани доклади - доста задълбочени, критични, анализираха се тенденции, темите, които вдъхновяваха младите писатели. Залата бурно реагираше, ръкопляскаше или се чуваше по-рядко и неодобрителен ропот. Изказаха се доста млади автори. Взех думата и аз, темата бе за младия писател в провинцията. Всички говореха свободно, без притеснения, мислехме - в „юлски” дух. Едно не можеше да се отрече: грижата за младите творци беше очевидна. Дай боже и днешните млади да усещат такава грижа. Не съм чул за нещо подобно.
Вечерта след закриването на конференцията Тодор Живков даде прием в резиденция „Бояна”за младите писатели. Срещата водеше Росен Босев, председател на Кабинета на младия писател. Речта на Живков беше дълга, но трябва да призная, не бе отегчителна. Тя се появи в „Работническо дело” десетина дни по-късно. Трябвало да бъде редактирана, а някои казваха и дописвана. Първия обаче говори повече от час без писан текст, без запъвания, доста образно и с познаване на родната литература. Позоваваше се често на своя любим поет Христо Смирненски.
След това всички бяхме поканени във вътрешните зали, където на големи маси бяха подредени разни вкусотии, имаше и от пиле мляко. Нахвърлихме се изгладнели и зажаднели. В този миг Живков тръгна между хората, за да се чукне с всеки от присъстващите. Седяхме група приятели, а до нас и Воймир Асенов. Първия докосна чашите ни с „наздраве” и се обърна към Воймир: „Ти откъде си, юнак?” „От Пиринския край, другарю Живков.” „А-а-а, значи македонец! Ха-ха-ха”, засмя се Живков с характерния си дрезгав глас. След това, изглежда беше забравил, върна се и отново се чукна с мен.
Е, поне за едното „наздраве” трябваше, съобразявайки се с днешната конюнктура, да премълча. Така правят умните хора. Ама, ха-де!

Епизод трети. През следващата година делегация от Кабинета на младия писател участва в Международна конференция на млади писатели от социалистическите страни в Москва. Бях включен в делегацията наред с Росен Босев, Петър Анастасов, Валя Радинска, Кирил Топалов. Ръководител на делегацията беше Матей Шопкин, почетен член бе Младен Исаев. В съветската столица бяха пристигнали наши връстници от Полша, Куба, Виетнам, Унгария, Румъния, от различни съветски републики. Заседанията се провеждаха в Централния дом на литераторите на улица „Херцен”. Макар и силно идеологизирани, докладите и изказванията бяха интересни в творчески аспект - за природата на таланта, доколко и как да бъде подпомаган младият писател, за свободата на словото.
Но най-интересното, вълнуващото, онова, което остава в съзнанието и в душата се случваше в почивките. Имах възможност да се видя с Георгий Марков, председател на Съюза на съветските писатели, да поседя на една маса с Андрей Вознесенски. Още в България се бях възхитил от неговия реквием за Ернст Неизвестний, за русолявия Митка Филин, който по време на боя от страх не излязъл в атака. И се спасил. Вознесенски бе облечен екстравагантно в някакво жълто сако и остави у мен впечатление за известна суетност. Специално внимание на нас, българите, отделяше Олег Шестински, известен поет, учил в страната ни.
В хотела делихме стая с Росен Босев. Бе с две години по-млад от мен, но се усещаше, че е човек с житейски опит. Даваше ми съвети как да постъпя при срещите си със съветската действителност. Като дете бе живял няколко години в Москва заедно с баща си и майка си. Търсеха го постоянно руски приятели, излизаше да се среща с тях. Получи хонорар от някакво издателство. Веднага ме покани на ресторант. Беше щедър и толерантен.
След завършването на конференцията домакините ни разпределиха в няколко групи, за да се отправим по различни маршрути из необятната страна. С Кирил Топалов ни се падна да пътуваме за Ленинград. Членовете на местното отделение на писателския съюз ни устроиха специална вечер. Там беше и изгряващия по онова време Андрей Битов с романа си „Отлитащият Менахов”. Вдигаха се тостове за дружбата, за братските народи на Русия и България. Незабравимата ленинградска седмица направи така,че имена като „Мойка”, Пискарьовското гробище, Адмиралтейската игла, Петропавловската крепост да ми звучат близки.
Лично за мен Московската конференция освен нови интересни познанства, ми даде и ново самочувствие. Творческите ми хоризонти се отместиха по-надалеч. Разбирах, че делничният свят от първата ми книга е вече тесен за мен. Осъзнах го особено при една вечерна разходка по Червения площад с бай Младен Исаев. Имах друга представа за този известен поет, едва ли не като за някакъв догматичен сухар, „верен войник на партията”. Напротив, през дните прекарани на съветска земя той ми се разкри като задушевен и мъдър събеседник, като ценител на стойностните наши и руски поети, като човек, чиито хуманистични и творчески критерии трудно могат да бъдат излъгани. Беше емоционален. Когато прекосявахме Червения площад, когато пред погледите ни засияха кремълските кули и кубетата на храма Василий Блажений, бай Младен ми разказа внезапно епизод от затворническата си участ: как гледал през решетестото прозорче на килията късчето синьо небе, а в душата му прозвъннал стихът:

Заключен лежах зад решетката сам
и слушах как вихър вън клоните люшка.
„Стани, брат, да литнем на воля натам!” -
ме викаше властно орелът на Пушкин.

Три епизода от една върволица епизоди по моя скромен литературен път. Път, който минава през време, от мнозина хулено и отричано. Но аз не мога , а и не искам - както гущер къса опашката си - да го откъсна от живота си и да го захвърля в небитието. То е част от мен. И ще остане такова до края ми.