Пелин Пелинов

Из цикъла “Щрихи към портретите”

Националното събуждане на българите започна много късно - чак в средата на 18 век, когато никому неизвестният атонски монах Паисий Хилендарски написа в 1762 г. своята знаменита “История славяноболгарская”.

И тъй като по това време в поробена България нямало печатници, авторът започнал лично да я разнася по българската земя, да се чете и преписва. “История…” - та беше една малка по обем книжка, но с голямо съдържание и съдбоносни последици. Тя стана първият вик за национално събуждане в онова тъмно и безпросветно време.

Първият препис от 1765 г., наречен Котленски, е на поп Стойко Владиславов, който по-късно става Врачански митрополит с името Софроний Врачански.

Вторият е от 1771 г. и е наречен Самоковски, тъй като е направен в Самоков. Общи преписите са около 40 на брой. Тази история е най-тенденциозната книга в българската историография.

Тя започва с удар върху съзнанието на българите: “О, неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четеш на свой язик и не думаш!”

Националното събуждане, за което ратува Атонския монах, не стана веднага. То продължи цели 100 години, чак до 1860 г., когато друг български клирик - Иларион Макариополски, нарочно пропуска да спомене името на гръцкия патриарх Кирил в най-важната великденска служба.

Нечувана и невиждана канонична дързост, която сложи началото на края на вековното гръцко духовно владичество.
В тази канонична дързост Иларион Макариополски не е сам.

Същото са извършили още двама владици - Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски, което заприличва на антипатриаршески заговор. Ако Иларион беше гръцки ерхиерей, щяха да замажат нарушението като обявят, че той случайно е допуснал този пропуск, или пък щяха да го обявят за луд, който не отговаря за думите и делата си.

Но тъй като това вопиющо нарушение става на три места - в Цариград, Велес и Пловдив, за всички е ясно, че българските християни не искат повече гръцката епархия. Поведението на Иларион и Авксентий до голяма степен е обяснимо, защото те са българи и държат на българското, но за Паисий, който е погърчен албанец, е светотатство да се обяви срещу гръцкия патриарх.

Дали той е питаел някаква скрита омраза към него или пък е изпитвал непреодолими симпатии към българските християни от Пловдивската епархия, е неизвестно. Постъпката му остава загадка за историята.

Великденската акция била обсъдена предварително в тесния кръг около Иларион. И тъй като те знаели, че силата на Патриаршията в Турската империя е голяма, а отмъстителността на гърците още по-голяма, решили вместо името на Патриарха да споменат името на н.в. султана.

Дори била съчинена песен за него, която да се пее от църковния хор по време на службата. (Разбира се, те са съзнавали, че султанът е не по-малко зло от патриарха, но за да се удари единият, е трябвало да се погъделичка другият, по-силният в случая.)

И когато в полунощ, в събота срещу неделя, дошло време да се обяви Възнесението Христово, водещият службата Иларион казал името на султан Абдул Меджид, вместо това на патриарх Кирил, а хорът изпял молетствието за първия.

Присъстващите в църковния салон българи едва не изръкопляскали (ръкопляскането е недопустимо в църква), но надали категорични одобрителни възгласи. Толкова одобрителни, колкото биха били, ако в този момент Иисус Христос наистина възкръснеше и се появеше в българската църква в Цариград.

На по-другия ден двамата най-авторитетни цариградски българи - хаджи Николи Миноглу и Христо Тъпчилеща отишли във Високата порта и разказали случката на Великия везир и на другите министри. А като се върнали от тази суперважна дипломатическа визита, разказали, че турците “приели с усмивка” великденската дързост на българите. А Иларион възкликнал: “Не вярвам на турците, дори когато се усмихват!”

Великденската акция на тримата владици била възприета като гръм от ясно небе от цялата Патриаршия. Гръцките клирици били поразени от дързостта на българските си колеги, а така също и от миряните, които одобрили тяхната постъпка. Те веднага схванали, че това е началото на края на българското подчинение и на ортодоксалното единство на двете черкви. И решили да “разделят котката”, за да спрат по-нататъшното своеволие и разцепление.

Първото нещо, което направили било да протестират писмено пред Портата и да поискат от нея най-строго наказание на Иларион и на другите владици, взели участие в събитието.

След това Светият синод поискал водача на престъпниците да даде обяснение. Иларион не се отзовал, като се престорил на болен. Но скоро последвало ново повикване, на което той се явил пред гневния Синод, който се държал като наказателен съд. И обяснил, че е премълчал името на Патриарха, защото такова било желанието на всички присъствали на Великденската служба. И като ловък полемист цитирал латинската максима: “Voxpopoliq voxdei” (”Глас народен, глас Божи!”), с която е би длъжен да се съобрази.

- Не можахте или не искахте да се противопоставите на тълпата? - попитал го един от членовете на Синода.
- И двете! - отвърнал Иларион и обяснил: - Не можех да се противопоставя, защото всички, които бяха в черквата бяха единодушни и категорични за Н. В. Султана и против Патриарха. А не исках да се противопоставя, защото това означава да скъсам веднъж завинаги с българските християни и да ги хвърля в лапите на униатите. Редакторът на в-к “България” Драган Цанков и католическият мисионер Евгений Боре само това чакаха…

- Нелепи обяснения! - прекъснал го друг член на Синода и добавил: - Вие сте владиката на тази епархия и сте длъжен като такъв да ръководите миряните по православния път, а не да следите еретическите им настроения и желания. Щом не можете да изпълнявате своя митрополитски дълг на водач, напуснете поста. Ние ще сложим на ваше място човек, който ще устоява всячески йерархията и православната вяра.

- Мога ли да ви попитам нещо? - повишил тон тихият до този момент Иларион. - Защо ме изпратихте лани в Кукуш, след като ми нямате вяра и смятате, че съм некадърен владика? И знаете ли какво щеше да стане там, в Кукуш и в цялата Дойранска епархия, ако не бях отишъл? - попитал той и след малка пауза продължил: - Кукуш и цялата епархия сега щяха да са католици. Писмото на кукушани от 12 юни миналата година до папа Пий ІХ, че искат да преминат в лоното на неговата католическа църква, щеше да стане. В Кукуш беше католическият мисионер Евгений Боре, който заяви на православните миряни, че папата е готов с отворени обятия да ги приеме под своето върховенство…

- Това е твоя интерпретация! А истината е съвсем друга! - прекъснал го за трети път синодален член.

- Да, истината е съвсем друга! - бързо заявил ловкият полемист Иларион. - А тя е, че кукушани не искат повече разпасания митрополит Милетий, който от 11 години си разиграва коня в епархията както си иска. И ако вие не бяхте го свалили от владишкия пост, сега в Кукуш и в цялата Дойранска епархия щеше да се служи по католически, а не по православен образец. И вместо името на патриарх Кирил, на Възкресение Господне щеше да се спомене само името на папа Пий Девети…

- Ти си непоправим! - обърнал се към Иларион вече на “ти” четвърти член на Синода. - Преди малко моят колега те призова да напуснеш владишкия пост. Сега аз ти казвам, че за Великденската служба ти заслужаваш да бъдеш низвергнат. И това съвсем скоро ще стане! Свободен си!
Иларион разбрал, че е безсмислено повече да обяснява и да спори с гърците, затова станал и напуснал патриаршеския салон.

Светият Синод веднага написал писмо до Великата порта, в което заявил, че тримата владици ще бъдат низвергнати и помолил да бъдат заточени, тъй като са рушители на православното единство.

Високата порта решила да предприема свое разследване за отношенията между българите и гърците. За тази цел тя изпратила на 19 май 1860 г. везира Мехмед Кабръзлъ паша да обиколи българската част на империята, за да разбере истината за искането на българите да се отцепят от патриаршията и признаването на духовната им независимост.

В свитата на везира за щастие били включени двама видни българи - Гаврил Кръстевич и Марко Балабанов, които били в течение на българо-гръцкия спор. Обиколката на везира траяла цели шест месеца. В това време патриарх Кирил подал на 5 юни оставка. Портата я приела, а на 4 октомври с. г. бил тържествено провъзгласен Йоаким ІІ за нов патриарх, който по нищо не се различавал от отстранения Кирил.

Той потвърдил искането на Светия Синод да бъдат заточени тримата български владици, за да не мътят повече главите на православните християни.

През февруари на следващата 1861 г. той свикал в Цариград църковен събор, който на 24 февруари низвергнал Иларион Макариополски и Авксентий Велешки, а на 25 февруари - и Паисий Пловдивски. Съборът лишил от сан тримата владици и ги изгонил от свещения двор.

На 26 с. м., във всички църкви в Цариград тържествено била прочетена присъдата срещу тримата и шумно била одобрена от гръцките екстремисти.

В отговор на това Иларион и цариградските българи решили на 2-ри март същата година да анатемосат фенерските владици и Патриарха, като едновременно с това се основе нова Българска народна християнска църква, която признава само Иисус Христос и не принадлежи към никое от известните вероизповедания.

Някои смятат, че тази идея била внушена от Георги Раковски, който бил близък с Иларион и който две седмици след това, на 14 март с. г., публикувал в “Дунавски лебед” статия по този въпрос. Но анатемосването не станало. На 20 април 1861 г. те били заточени в Анадола. Преди да се отдалечат с кораба към Кютая и Воло, Иларион и Авксентий подписали един документ, станал известен като “Завет болгарскому народу”, който призовавал българите да не се отклоняват от правия път, независимо от страданията по него.

И цариградските българи продължили борбата за независима българска църква. Дори за първи път в българската история не се появил нито един предател на великата цел.

Най-забележителното в този двубой между католицизма и източното православие е, че малко преди корабът да отплува с тримата владици, на борда му цъфнал католишкия мисионер Евгений Боре. Той представил писмено разрешение от столичната полиция за среща със строго охраняваните заточеници.

- Предлагам ви спасителна сделка! - обърнал се той към тримата владици. - Ако декларирате писмено, че се отказвате от православната си вяра и искате да преминете в лоното на Светата католическа църква, заточението ви ще бъде отменено и вие тутакси ще се приберете по своите къщи.

Предложението било неочаквано и много изкушаващо. Затова владиците се спогледали въпросително, питайки се с очи как трябва да постъпят. Свободата била по-съблазнителна от заточението. Но смущението им траяло само минута-две. Пръв се обадил Иларион Макариополски, когото всички смятали за “Primus inter parese” (пръв между равни):

- Аз ви благодаря, уважаеми господин Боре, за грижите, които сте положили за нашето освобождение. Но цената на сделката е висока, толкова висока, че… не може да се приеме! Аз нея приемам! Готов съм да понеса кръста си, както нашият Бог Иисус Христос стори това някога, с всичките неизвестности, които крие едно заточение. А моите братя во Христе са свободни да направят своя избор! - заявил той и погледнал изпитателно към своите съмишленици.

- Аз също не мога да приема сделката, която смятам за унизителна и унищожителна. А предател никога няма да стана! - веднага и с облекчение заявил Авксентий Велешки.
Останал погърченият албанец Паисий Пловдивски, на когото Боре най-много разчитал. След дълга пауза, той се изправил и заявил:

- Макар че във вените ми не тече българска кръв, аз съм се обрекъл на Българската православна църква и съм готов да и служа до края на дните си. Не приемам сделката!!!

- Съжалявам, братя християни, много съжалявам! Аз зная сега къде отивате, но съм сигурен, че ще се върнете! Ако някога ви дойде друг акъл, ми пишете! Ние сме готови да ви подадем ръка и да ви спасим! - казал той, станал и напуснал кораба.
След малко се чула корабната свирка, корабът се разклатил и потегли на изток към Кютая и Воло.

Жадуваната победа настъпила чак след девет години, когато на 28 февруари 1870 г. излязъл знаменитият ферман на султан Абдул Азис за отделяне на Българската църква от Гръцката Патриаршия и за създаването на независима Българска Екзархия.

За Екзарх бил избран Антим Видински, а не многозаслужилият Иларион Макариополски. Затова той напуснал Цариград и се прибрал в Търново, като владика на Търновската епархия, която управлявал още две години. През това време създал първото българско духовно училище в Петропавловския манастир до Лясковец.

Починал в Цариград през 1875 г. и бил погребан до своите бойни другари - Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски, в двора на българската желязна църква в турската столица…