АНИ
Ани нищо не знаеше за майка си. Не знаеше има ли майка, или не. Не смееше и никого да попита. Страхуваше се да попита татко си. Подозираше, че това е една голяма тайна, заключена с девет ключа и ако случайно попита татко си, има ли майка и къде е тя, ще го разсърди, разгневи и той няма да иска да говори с Ани. Страхуваше се и се правеше, че да няма майка не е нито необикновено, нито странно. Всички деца имаха майки и бащи, а тя, Ани, имаше само татко и баба, майката на татко й, с която живееха заедно.
Със сигурност знаеше, че майка й не е починала, че е жива и живее някъде, но къде - беше тайна. Тя, майка й, никога не й се беше обадила, никога досега не беше я потърсила, не беше я виждала и Ани не можеше да си представи как изглежда. Преди да заспи вечер се питаше: каква ли е майка ми, с черни или руси коси, висока или ниска, с кафяви или сини очи, какво е учила, какво работи, къде живее, с кого живее и има ли други деца? Мисли ли за мен или ме е забравила напълно и не иска изобщо да си спомня, че има някъде една дъщеря, която расте без нея и която непрестанно мисли за нея? Тези въпроси не й даваха мира и колкото повече растеше, те ставаха все повече и повече и все по-страшно я измъчваха, но Ани не смееше с никого да ги сподели. Откакто се помнеше, татко й и дума не беше споменал за майка й. Баба й също мълчеше и се държеше така, сякаш таткото на Ани никога не е бил женен, а Ани е дошла от нищото. И двамата сякаш си вярваха, че щъркел е донесъл Ани, оставил я на балкона, а те са я прибрали, започнали да се грижат за нея и да я отглеждат, както се отглежда цвете.
Когато беше малка, татко й я хранеше, къпеше, разхождаше я с бебешката количка, водеше я на лекар, когато беше болна, купуваше й всичко, от което имаше нужда и което тя поискаше. Е, и баба й, и леля й, сестрата на татко й, се грижеха за нея.
Ани растеше и съвсем естествено беше да споделя всичко само с татко си, да разговаря с него, да го пита, когато нещо не разбираше или когато се чувстваше самотна и тъжна. Той й беше не само най-близкият човек, но и най-добрият й приятел. Тя нямаше истинска приятелка. Още, в началното училище, усети, че децата я отбягват. По някакъв необясним начин разбираха, че тя не прилича на тях и е по-особена. Виждаха, че няма майка, че само баща й я води и я посреща от училище, а това за тях беше странно. Напразно Ани се опитваше да се сприятели с някое от момичетата, но не успяваше. Гледаха я подозрително, почти не разговаряха с нея и затова тя седеше сама на чин и понеже беше по-висока от съучениците си, винаги беше сама на последния чин.
Когато все пак се опитваше да се сприятели с някое момиче от класа или от квартала, в който живееше, в миг си спомняше една страшна случка. Дишането й спираше, кръвта нахлуваше в главата й, а очите й се замъгляваха.
Тогава учеше в четвърти клас на основното училище и един пролетен ден, много добре помнеше, че беше пролет, защото тревата в градинката изглеждаше яркозелена, а ябълковото дърво, отрупано с цвят, сякаш накичено с бели гирлянди, тя излезе да поиграе с децата, които се люлееха на люлката пред блока. Зачака да дойде редът й и когато трябваше да се качи на люлката, едно по-голямо момиче, което не познаваше, я изблъска и злобно й каза:
- Махай се оттук. Майка ти е курва и е избягала с друг мъж.
Ани не можа добре да разбере какво казва грубото момиче, но усети, че думата „курва” е много лоша. Разплака се и избяга. Скри се във входа на болка и зарева с глас. Една съседка мина покрай нея и я попита защо плаче. Ани не й отговори.
- Да не би да си паднала, да си се ударила? - разтревожи се съседката, но Ани само плачеше, хълцаше и дума не отронваше.
Тогава съседката я хвана за ръката, двете влязоха в асансьора, а после жената позвъни на вратата на апартамента им. Излезе баща й и съседката му каза:
- Беше долу, до входната врата, и плачеше. Нещо се е случило, но не разбрах какво, затова я доведох.
- Благодаря Ви - каза баща й и я прибра.
Когато влязоха в апартамента, той й избърса сълзите, заведе я в банята, изми й лицето с хладка вода, а после я сложи на стола до масата и тихо я попита:
- Кажи защо плачеш? Какво се случи?
Ани мълчеше.
- Да не си паднала? - продължаваше баща й объркан.
- Не - промълви тя.
- Тогава какво толкова е станало?
- Едно мо-ми-че, ед-но мо-ми-че - започна Ани, заеквайки - ми каза, че мама е курва и е избягала с друг мъж.
От тези думи лицето на баща й стана бяло като тебешир. Устните му затрепериха, а в зеленикавите му очи светнаха искри.
- Кое е това момиче? - попита той ядосан.
- Не го познавам, не живее в нашия вход.
- Как може! - почти извика баща й и от резкия му глас Ани се изплаши. - Защо не му каза, че нямаш майка и никога не си имала, не си я виждала и не я познаваш!
Ани мълчеше, а баща й се опитваше да сдържи гнева си, но лицето му ставаше все по-бяло, а очите му все по-искрящи.
След този случай Ани реши никога повече да не произнася думата „майка”.
Така минаха годините, неусетно, изпълнени с въпроси без отговори. Пролетта, преди да завърши гимназия, Ани обикна едно момче, казваше се Людмил и не я питаше за нищо, нито за баща й, нито за майка й. За Ани, Людмил беше най-красивото и най-доброто момче на света. Имаше големи кестеняви очи, мека тъмна коса, леко къдрава и гъвкаво тяло. Спортуваше. Беше спринтьор на къси разстояния и Ани тръпнеше, когато го гледаше да лети по пистата като гепард. Нямаше нищо по-красиво и по-вълшебно от това да гледа как Людмил се носи не докосвайки сякаш земята. Не можеше да разбере защо той се влюби в нея. Тя не беше най-красивото момиче в класа. Вярно очите й бяха като кестени, а косите й дълги и тежки, но имаше и други момичета с такива очи и с такава коса. Може би Людмил се влюби в нея не защото е красива, а защото беше най-тихото и най-мълчаливо момиче в класа и в дванайсети клас продължаваше да седи на последния чин сама.
Когато започнаха по-често да се виждат с Людмил и понякога вечер се прибираше по-късно, тя реши да признае на баща си, че вече има приятел. Избра един съботен следобед и му каза, че ще доведе Людмил у дома, за да ги запознае. Притесняваше се, колебаеше се, не знаеше как ще реагира баща й, но беше убедена, че е редно той да знае с кого се среща и да не се тревожи, когато закъснява.
- Добре. Доведи го - съгласи се баща й и нито се усмихна, нито се навъси.
В определения час Ани доведе Людмил у дома и остана изненадана. Баща й се беше приготвил внимателно и старателно. Посрещна ги в хола на апартамента. Голямата разтегателна маса беше застлана с чиста бяла изгладена покривка, а на нея наредени чинии, чаши и бутилки. Всичко беше приготвил сам. Направил салати, ордьоври, купил уиски, вино, безалкохолни напитки… Дори в центъра на масата беше сложил ваза с маргарити.
Людмил се смущаваше, седеше напрегнат и движенията му бяха като на дървено човече, но баща й го предразположи, каза, че се радва, че е приятел на Ани, попита го с какво се занимава и какво би искал да прави за в бъдеще, дали ще следва, или ще работи. Людмил отговаряше тихо и плахо, но постепенно се отпусна и разговорът на двамата мъже премина към спорта. Ани ги слушаше щастлива. Людмил и баща й разговаряха като приятели, които сякаш се познават отдавна.
Няколко месеца, след като завършиха гимназия, Ани и Людмил решиха да се сгодят. Определиха деня на годежа и тогава Ани реши, че е настъпил моментът да се запознае с майка си. Вече трябваше да разбере коя е майка й. Беше й майка. Човек има само една майка, казваше си тя, и трябва да знам коя е. Една вечер седна до масата срещу баща си, за да започне разговора, отлаган толкова много години. Той я погледна и може би от цялото й изражение разбра, че разговорът ще е сериозен.
- Кажи - вдигна вежди той.
- Знаеш, че определихме датата на годежа - започна Ани.
- Да.
- Искам да поканя на годежа майка ми!
Баща й се изненада, но остана мълчалив, загледан в чинията пред себе си. След минута заговори бавно:
- Бях забранил на майка ти да се доближава до теб, да те търси, да те вижда, но вече си пълнолетна и сама решаваш.
- Знам, - погледна го тя - ти не можа да й простиш. Обичам те и не те виня, но аз ще й простя, каквото и да е направила - каза Ани и усети как кръвта й нахлува в главата, а очите й се замъгляват и овлажняват, както в онзи далечен пролетен ден, когато непознатото момиче й каза, че майка й е избягала с друг мъж.
София, 18. 05. 2014 г.
