Христина Стоева

Не умеем да се радваме на успехите на другите. Все гледаме да оплюем, да развалим и настроение, и желание за работа, да убием радостта. Не да създаваме условия за радост, а да я убием.

Ще се помъча да разгледам въпроса в две измерения. На местно и на национално ниво. И понеже повод за разсъждения ми даде руският филм за Владимир Шалински, композиторът на песента „Я играю на гармошке” значи и с международен акцент.

Да гледам филма ме подсети моята чешка приятелка, която и друг път е гледала подобни филми: за Ала Пугачова, за Филип Киркоров, за Албена Денкова и за Максим Сталийски. Тя искрено се радваше и в желанието си да ободри и мене ми съобщи късния час, в който ще излъчат този филм. Изгледах го, но той не ме ободри, а ме натовари с размисли по някои парещи въпроси, на които търся отговор.

Съзнавам, че мога да бъда упрекната в низкопоклоничество пред чуждото и в незачитане на родното. Поемам този риск, защото зная какви са подбудите ми да подема този разговор.

Само 4 години живях в Чехия, но това, което научих и зарядът за действие, който получих и днес действат с неотслабваща сила. Две неща искам да споделя с вас: 1. Стихотворението на Ян Неруда, от което помня стиха: „Това човешко сърце за злоба е способно, за любов - не” и 2. Мои приятели си водеха семейни хроники, като на един тях хрониката датираше от 1415 година, т.е. от годината на хуситските войни.

Мислех по тези въпроси, когато гледах, как всички присъстващи на много предавания по руската телевизия се радват: ръкопляскат, смеят се, уважават, почитат, изричат ласкави слова и зареждат…

Зареждат с положителна енергия и този, когото честват, и себе си, и ВСИЧКИ. Зареждат с положителна енергия, която импулсира, вдъхновява, оздравява. А у нас? Зареждаме се с отрицателна енергия от ранна утрин до късна вечер, вследствие на което организмът ни отслабва и става лесна плячка на болестите. Някои от приятелите ни - хора със заслуги, сега са в болница или на болнично легло, защото преживяха неудовлетворение от отношението на хората, с които работят или с които живеят и общуват.

В сравнително малка България има достойни за уважение хора, които биха били сгрени от вниманието на родствениците си, на приятелите, на организациите, въобще на обществото. Показваме ли им нашето внимание, признателност и уважение, засвидетелстваме ли им нашата обич?

Случайно попаднах на предаване по националната телевизия. Отличаваха хора, които с делата си са заслужили признателността на обществото. Млади момчета спасили живота на други… Предаването мина между другите съвсем незабележимо. Нямам спомен за тези личности. Очаквах в новините да повторят поне имената на отличените, но НЕ. Досрамя ме.

Аз лично изпитах удоволствието да почувствам обичта на хората, с които общувам, щастието да бъда обкръжена от тяхното внимание. Подейства ми повече от лекарствата, които всекидневно поемам.

Сега ме боли за отношението, които някои хора изразяват към миналото. Николай Хайтов ето как е изразил това качество на българина: „Българинът няма култ към предците и към миналото си. Той гледа само напред, докато преуспелите народи имат култ към предците си и гледат един път напред, но два пъти назад, така те могат да поемат вярната посока в живота.”

Иван Вазов е по-лаконичен: „Към родния край ни насочва Гласът на кръвта и непреодолимата сила на живия спомен за предците”. Андрей Пантев пише: „Родолюбието не е професия, не е монолог, не е кариера, но без него си суха трева”. Имайки предвид значението на рода, народът ни е създал верни и точни пословици като: „Дървото се крепи на корените си, а човек на рода си”, „ Човек без род е като дърво без корен”, „Род рода не храни, но тежко му, който го няма”, „Ако се отделиш от стадото, ставаш лесна плячка”, „Човекът е смъртен, родът - безсмъртен”.

В книгата на М. Д. Захариева „Потомци на рода Сярови” на стр. 250 прочетох: „Познавайки добре миналото, ще можем да поемем в правилната посока на настоящия живот”, както и стихотворението „Родословно дърво”:

Какъв е моят род? Отде начало води?
И на кого съм аз далечният потомък?
Дали предците ми са раснали в несгоди?
Или от знатен сой съм живият потомък?

Защо съм се заел в дървото родословно
да търся знак до знак по жилавите клони?
Нима ще върне туй от минало вековно
живелите предци по своите канони?

Ще видя ли сигнал дали съм лъкатушил,
или вървя напред и превъзмогвал всичко.
Гръбнак пречупвам ли като една кротуша,
или в беда не знам да падам ничком?

Въпроси… отговори за тях така и няма…
изтласкан и приет, отхвърлян и безспорен,
какъвто и да съм - до гробната си яма
ще пия жизнен сок от моя роден корен.

Авторът Борис Павлов от Шумен ми е непознат, но това, което е написал ми допадна.

То ми дава обилен материал за размисъл и е упование, в такива трудни часове, като тези, които настъпват след непроявено внимание към труда ни, дори след по-силното усещане за пренебрежително усещане към него.

Животът върви напред, създава нови ценности, обогатява ни, но трябва ли това да става за сметка на отхвърлянето на старите ценности?