БЕДНИ МИ, БЕДНИ БЪЛГАРСКИ ПОЕТЕ!
На 23 юни тази година /2014/ поетът Симеон Стоянов щеше да навърши седемдесет и седем години. Ако не беше починал на 5 декември 2002 година. Изкушените от словото знаят, че той е автор на четири стихосбирки, свидетелстващи за неговия безспорен поетичен талант. Ала най-широка известност му донесе стихотворението „Среща” /”Редят се, редят се тополите…”/, което преди доста години композиторът Кирил Маричков и групата „Щурците” превърнаха в незабравим хит, отдавна влязъл в златния фонд на българската популярна песен.
Ето какъв автограф ми посвети Симеон Стоянов на своята последна стихосбирка „13 стихотворения” /2000/ на 7 февруари 2001 г. в Хасково:
Иване, сакъ приятелю,
Тревата мисли
и ще ни засипе.
Дали да я окосим,
или да я стъпчем?
Уви, той вече предусещаше коварството на своето заболяване…
До тук с прелюдията към моята тревога, която ме владее вече няколко години. Не! Към яростта на моята болка и възмущение!
Твърде малко хора в Хасково, родният град на талантливия поет, знаят, че в града съществува улица „Симеон Стоянов”. По документи е тъй. ПРЕДИ ПЕТ ГОДИНИ такава улица е обявена с решение № 298 на Общинския съвет от 6 март 2009 година. А какви са фактите?
Аз не помня да е имало някакво официално откриване на тази улица. А наистина в Хасково съществува една уличка /алея/ от 130 КРАЧКИ. Тя започва от булеварда край реката с тополите. БЕЗ НИКАКВА ТАБЕЛА! И свършва в оградата на съседния училищен двор. Приклещена е между ПЪРЗАЛКАТА на разсипания някогашен плувен комплекс „Лебеда” и новопостроения жилищен блок с три свързани тела. На приземния етаж на тази сграда има помещения за офиси и магазини. Само на една от входните врати е записано с дребни буквички, че това е улица „Симеон Стоянов”.
Колкото пъти мина покрай тази твърде скромна уличка, все си спомням края на повестта „Немили-недраги” от Иван Вазов: „Една дълга агония! Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин!”
И все поглеждам гузно към възпетите от Симеон Стоянов тополи край реката. И все продължавам да се чудя защо върховете им съхнат ли, съхнат. Сигурно е от срам за чиновническото „уважение” към културата и в този днешен български град, където всеки творец е протоколиран и прошнурован, за да има с какво да се пълнят управническите отчети за разцвета на духовността.
Иде ми да заплача от унижение за твоята съдба, бедни ми, бедни български поете!
2014