СЪСТЕЗАНИЕТО
В едно училище обявили конкурс рецитаторски. За стихотворение. С награди и купи за най-добро изпълнение. Майки и татковци прочели обявата и започнали да готвят децата си здравата.
- Ето, това е… Твоят звезден миг наближава! - на Митко майка му казала и едно дълго стихотворение му показала. - Това трябва да го научиш! Наградата трябва ти да получиш!
- Много е трудно, бе, мамо! - оплакало се момчето.
- Ти си отличник, нали?
- Така е, ама…
- Залавяй се… Ето…Четеш, повтаряш, наизустяваш и… накрая успяваш!
Митко така и направил. От техния клас най-добре той се представил.
- На следващия… училищен кръг, ти… трябва пак да спечелиш! В Първото място трябва все да се целиш! Хайде, не спирай! Хиляди пъти трябва да го повтаряш! Всяка думичка ясно и чувствено да изговаряш!
- Ох, кога ще свърши всичко това? Вече ми писна! Боли ме глава! - третокласникът негодувал.
- Успокой се! Хайде, хайде! - майката изобщо не чувала.
Най-после настъпил денят. Пълна била цялата зала. С детски гласчета, смях и закачки звъняла.
Ето че начало на конкурса обявили. И малките рецитатори с вълнение трепетно за изпълнение се подредили. Журито било безпристрастно. Казвало своето мнение и забележките гласно. Много участници бързо отпаднали. Двама останали само. Едно момиченце - Ира, от съседния клас, което журито очаровало с меден, вълшебен и приказен глас. И разбира се - Митко, който всичко от себе си дал.
- Понеже с еднакви точки сте… - председателят известил - Един от вас трябва да победи! - Изпратил на всички усмивка и поканил журито за почивка.
Втурнала се майката на Митко тогава и продължила да го наставлява:
- Стегни се, стегни се! Едно дребно момиченце да е със тебе наравно! Трябва да грабнеш наградата! Незабавно!
Детето от притеснение се разплакало. А отстрани, момиченцето гледало, докато чакало.
- Аз не искам тази награда голяма. Правя го единствено заради мама. Но ти си добра и напълно я заслужаваш. Трябва да продължаваш - изхлипало тихо момчето.
След малко журито мястото си заело.
- Който сгреши или се запъне… отпада! Хайде, заповядайте! Смело!
Първа на сцената застанала Ира. Започнала чувствено, нежно да рецитира. Публиката, възхитена, започнала да я аплодира.
Ала в миг тя към Митко поглед обърнала. И душата й изведнъж сякаш се преобърнала. Видяла как от сините му тъжни очички, капели едри, блестящи сълзички.
Забавила ритъм тогава… Не, не искала вече да продължава! Млъкнала Ира и спряла да рецитира. Стихнала цялата зала. Сякаш дишането си спряла.
Журито момчето поканило. Вълнуващо, смело започнало, сила набрало. Но и то някъде в края се спряло. Върнал се Митко и до Ирчето седнал. Стиснал ръката й малка и с благодарност той я погледнал.
- Пак сте наравно! Шанс за последно! - казало журито - Както е редно! - Стихотворение познато ви давам. Който го изпълни без грешка, той побеждава.
Този път задачата Митко първи поел. Сърцата на всички с изпълнението си бързо превзел. Залата в ръкопляскания дълго не стихнала.
След него и Ирчето публиката на крака вдигнала.
- Какво да правим ? Как да постъпим? - объркано журито се попитало.
А срещу тях, двете деца, с грейнали, мили лица, на сцената щастливо стояли.
И отговора на журито без да искат те дали. Председателят знак за мълчание дал и гласът му в тихата зала след миг прозвучал:
- Понеже еднакъв брой точки набрахте… Понеже достойно до край се държахте… Журито днеска решава: и на двамата първа награда ви дава!
Гръмки овации мигом изригнали. Викове силни, щастливи… чак до небето достигнали.
