Пелин Пелинов

Стожер на науката, литературата и изкуството

1. БАН сега.

На 12 октомври тази година се навършват 145 години от създаването на БАН. В тази връзка, новото ръководство на академията е решило да чества това събитие със серия от тържества, които ще продължат до края на годината. Най-важното от тях ще бъде на 12 октомври - рождения ден на маститото културно учреждение. В празничния график са записани 148 изложби, много конференции, кръгли маси и концерти. През м. септември т.г. ще бъде организирана и конференция, на която първите умове на Академията ще обсъдят перспективите пред България.
Създаден е Обществен съвет от 43 най-видни културни и политически личности, начело с експрезидента д-р Жельо Желев, който съвет ще придаде лице на честването. А за да доближат обикновените хора в държавата до науката, всички академични институти обявяват “Дни на отворените врати”, по време на които всеки желаещ ще може да посети лабораториите и библиотеките на учените, да разговаря с тях и да наблюдава интересни експерименти. Сред акцентите са и кръглите маси, с участието на ректорите от цялата страна. Специално за честването ще се приберат от чужбина и много учени, които са започнали своята кариера в БАН.
На пръв поглед изглежда твърде странно, че новото ръководство на Академията е избрало 145-та, а не 150-та годишнина за организирането на такова общонационално честване. Но като се позамисли малко, всеки ще разбере, че няма нищо странно. Големите дати в българската история, като 3-ти март, 24 май, 6 септември (Съединението), 22 септември (Независимостта) и 1 ноември (Ден на будителите), се честват всяка година. Създаването на БАН също тъй е една голяма дата, която можем и трябва да честваме, ако не всяка година, то поне на пет години веднъж. Защото БАН е такова възлово учреждение, което има най-голяма заслуга за създаването и утвърждаването на културния облик на страната. Тя е стожер на науката, литературата и изкуството в България. Без нея днес страната ни щеше да изглежда духовно по-бедна и умствено по-изостанала.

2. БКД и БАН през годините

БАН се роди на 1(12) октомври 1869 г. в гр. Браила, Румъния. Тогава тя беше наречена Българско книжовно дружество, което просъществува до 1911 г., след което институцията получи днешното си наименование. Браила стана родното място на Дружеството, защото по това време там живееше най-голямата българска колония, имаше българско училище и български театър –този на Добри Войников.
Идеята за създаването на БКД принадлежи на двама видни възрожденци - Марин Дринов от Панагюрище и Васил Д. Стоянов от Жеравна. Първият е завършил Историко-филологическия факултет на Московския университет (1861 - 1865 г.), а вторият - същият факултет в Прага (1864 - 1866 г.). През 1867 г. те се срещат в чешката столица и заедно с чешките учени П. Палицки, В. Ханка, Фр. Ритер и др., обсъждат въпроса за създаването на такава институция , която в бъдеще да допринесе за повдигане “на народната просвета и народното благосъстояние” на българите. Стига се до убеждението, че тази институция трябва да се казва Българско книжовно дружество, което да събере просветения елит на България и да започне работа по: 1. “Усъвършенстването и обработването на българския език, на българската история и на народната наша словесност”; 2. “Издаването на книги за всички класи на народа и на жените частно”; 3. “Проучвания върху народния бит на българите и на съседните им народи”; 4. “Събиране на материали за всичкото българско отечество” и 5. “Проучвания върху държавния и обществен живот на просветените народи”.
Твърде амбициозни цели, като се има предвид, че по това време перспективата за освобождение от вековното турско иго е била твърде мъглява и неясна. Тъй че идеята за Книжовно дружество, меко казано,прилича на онази приказка, според която рибата е още в морето, а Дринов и Стоянов “слагат” тигана на огъня. Но така е било винаги - издигнатите умове са изпреварвали и времето, и обстановката и са мислили в перспектива. При това българското Възраждане е било вече в ход.
През следващата 1868 г. Васил Стоянов напуска Прага и обикаля различни градове в Румъния и Русия, където са живели български емигранти, за да търси привърженици на идеята за Книжовно дружество и спомоществователи. Жеравненецът е бил твърде действена и харизматична фигура. Той е съумял да представи Дружеството като абсолютно необходимо за бъдещата свободна България. И да спечели, ако не всички, то поне по-голямата част от българската емиграция. Много важно е, че още двама мастити интелектуалци, руските възпитаници - Васил Друмев от Шумен и Любен Каравелов от Копривщица, не само одобряват идеята за Дружество, а се включват и в неговото практическо създаване. Васил Друмев е току-що завършил Духовната академия в Киев, но вече има две повести - “Нещастна фамилия” и “Ученик и благодетел”, издадени през 1860 и 1864 г. във Виена. Освен това той е близък приятел на Васил Стоянов, с когото са участници в Първата българска легия на Г. С. Раковски в Белград от 1862 г. А Любен Каравелов, макар да няма диплома като Дринов от московския университет, вече има четири публикации: “хаветники на народнаго бита болгар”(1861г.), “Страници из книги страданий болгарского народа”(1868 г) и др. Освен това вече е подготвил издаването на политически вестник - “Свобода” в Букурещ, който преследва различна от Книжовното дружество цел - революционното освобождение на Отечеството ни. Учредяването на БКД става на 1 (12) октомври 1869 г. в гр. Браила, а една седмица след това - на 7(19) същия месец излиза в Букурещ първият брой на в. “Свобода”. За председател на Книжовното дружество е избран най-известният и най-утвърден учен Марин Дринов, а енергичният Васил Стоянов става деловодител и редактор на неговия орган “Периодично списание”. Списанието започва да излиза през следващата 1870 г. А две години след това на мястото на Стоянов, като деловодител и редактор, идва Васил Друмев. Причината за тази смяна е отношението на жеравненеца към турския султан Абдул Азис и неговия велик везир Али. Тогава (1872 г.) те издават известния Ферман за отделяне нта българската църква от патриаршията в Цариград и за създаването на независима Българска екзархия. Васил Стоянов смята, че ще може да постигне подобно официално признаване на БКД, затова изпраща благодарствено писмо до турските големци. Безкомпромисният Любен Каравелов и революционно настроените българи сред емиграцията реагират остро и принуждават Васил Стоянов да напусне деловодството на Дружеството и главното редакторство на списанието. В конфликта се намесва и Христо Ботев, който е изцяло на страната на Любен Каравелов. А в. “Свобода” безмилостно критикува потурнашката позиция на Васил Стоянов, който всъщност има най-голяма заслуга за създаването на БКД.
Книжовното дружество е съставено от два вида членове: действителни и дописни. Първоначално действителните членове са били само трима: Дринов, Стоянов и Друмев. А дописните членове са били много повече:д-р Г. Миркович, д-р Д. Моллов - един от първите организатори на санитарното дело в България, Ст. Бобчев - юрист и публицист, найден Геров - езиковед-лексикограф, Д. Хранов - селскостопански сеятел, Йоаким Груев - виден възрожденски книжовник, Иван Вазов - поет, Васил Василев - математик, Г. Златарски - геолог, Спас Вацов - метеоролог и много други, между които са Нешо Бончев - литературовед и критик и Тодор Пейков от Етрополе - учител, който след обира на турската поща през 1872 г. в Арабаконак от Димитър Общи, е изпратен от софийския мютесериф (областен началник) Мазхар паша в Румъния, да разбере кой стои зад този дързък обир. След залавянето на Димитър Общи не се връща в България, а се заселва в Браила и става действителен член на дружеството, деловодител на същото и редактор на списанието.
Интересно е да се знае, че наред с БКД, в Браила има още едно Българско книжовно дружество “Напредък”, което започва да действа в същата 1869 г. То е учредено във Виена от Гр. Начович, С. Паница, Н. С. Ковачев, Ст. Прангов, Г. В. Киселов и др. и има за цел “да подпомага чрез определени годишни помощи да ся възпитават български ученици от Тракия, Македония, Румъния и България, които ся готвят за учители”. Това Виенско книжовно дружество е подпомагано от богатите българи Петър Берон и Евлоги Георгиев. С негови средства учат в странство Иван Д. Шишманов, Илия Георгиев и др. Дейността му е преустановена през 1892 г., като неговият паричен фонд от 36, 761 златни лева е предаден на Браилското книжовно дружество.
След Освобождението през 1878 г. БКД се премества в София. През 1884 г. се свиква първото главно събрание, на което се приема нов Устав и се избира ново ръководство, пак начело с Марин Дринов. Според новия устав на дружеството се създават и три клона - историко-филологически, за природни и медицински науки и за държавните науки. На родна земя и в условията на пълна свобода дружеството започва да участва в разрешаването на важни национални проблеми. Например , през 1894 - 1895 г., историко-филологическия клон обсъжда състоянието на съвременния правопис, с което спомага за утвърждаване на по-висока култура в българския книжовен език.
През 1898 г. на мястото на Марин Дринов е избран писателя Васил Друмев, а три години след това ( 1901 г.) - банкерът Иван Евстратиев Гешов. Трябва да се отбележи, че Гешов е най-дългогодишният председател на БКД - цели 23 години. По негова инициатива дружеството е реформирано през 1911 г. и става Българска академия на науките, а “Периодично списание” става ” Списание на Българската академия на науките”.
Според новия Устав на Академията, действителните и членове стават 45, а дописните - 60. А днес действителните членове (академици) стават 63-ма, а дописните (член-кореспонденти) - 90.
След 9 септември 1944 г. начело на Академията застава марксистът-ленинец Тодор Павлов. С неговото активно съдействие Академията се превръща в изпълнителен орган на социалистическото преустройство на страната. Част от академиците, които бяха взели участие във властта преди 09.09.1944 г., бяха репресирани (археологът Богдан Филов и др.).

3. БАН и писателите

Българските писатели представляват съществена част от членския състав на Книжовното дружество и на Академията след това. Те не са толкова много, както другите учени, но придават творческа широта и популярност на институцията. Двама от четиримата основатели на БКД са били писатели - Васил Друмев и Любен Каравелов, което показва, че писателите винаги са били начело на българския интелектуален елит. След тях идват Иван Вазов, Петко Славейков (като дописен член), Цани Гинчев и Нешо Бончев, което пък показва, че писателите освен за своето литературно творчество, са мислили и за културното издигане на нацията. Следващите двама - Пенчо Славейков и д-р Кр. Кръстев от литературния кръг на сп. “Мисъл” - също. Но Пейо Яворов и Петко Тодоров от “великата четворка”, не са били нито редовни, нито дописни членове. Голям пропуск! Не ми е известно дали те са били предложени и отхвърлени, или пък никой не се е сетил за тях, но те са значими писатели и е трябвало да бъдат членове. Стоян Михайловски и Тодор Влайков са били членове. Парадокс! Много често в живота се случват такива парадокси.
Белетристът Елин Пелин с основание е бил редовен член на Академията, заедно с учените-литератори и професори: Беньо Цонев, Александър Теодоров-Балан, Любомир Милетич, Михаил Арнаудов и Йордан Иванов (само като член-кореспондент). Плодовитият и нашумял през 30-те и 40-те години на 20 в. тракиец от с. Каваклия, Лозенградско - Константин Петканов е имал късмета да бъде избран за редовен член. Йордан Йовков и Антон за съжаление не са имали неговия късмет. Днес тези двама автори, заедно с Кирил Христов, са класици, макар да са останали извън Академията, защото не е могла да оцени по достойнство техните творчески качества.
Подобен е случаят от по-късно време с Димитър Димов, Ивайло Петров и Любимир Левчев, които по различни причини не са избрани за академици, макар да са сред водещите писатели. Вероятно противоречивото възприемане на големия роман “Тютюн” и ранната смърт на автора му, са попречили за неговия избор. Но това не е никакво оправдание, защото Димитър Димов, преди да почине, беше председател на СБП и академиците трябваше да го изберат, както направиха това с Людмил Стоянов, Георги Караславов и Георги Джагаров, когато те бяха председатели на писателския съюз. След излизането от печат на романа “Хайка за вълци”, Ивайло Петров също заслужаваше да стане академик. През предишния режим на него се гледаше като на дисидент и той беше държан настрана от постове и награди. Но той живя и след 10 ноември1989 г., което задължаваше академиците да му обърнат нужното внимание. Любомир Левчев три пъти е бил предлаган и три пъти не можа да събере необходимите гласове.
Същият субективизъм, с политически нюанс разбира се, е случаят с Димитър Талев и неговият сънародник Венко Марковски. Първият е вече класик, но е извън Академията, а вторият е вътре.
Людмил Стоянов, Георги Караславов и Владимир Топенчаров, които споменах по-горе, сравнени например с Емилиян Станев, Николай Хайтов и Антон Дончев, отстъпват като творци. Но те не използваха конюнктурата, когато бяха начело на СБП и СБЖ и получиха академично звание. А всъщност техните по-значими литературни произведения са публикувани преди 9 септември 1944 г. , когато БАН не ги забелязваше като писатели, а още по-малко и като академици. Подобно на тях и Георги Джагаров стана академик, когато беше на върха на своята политическа кариера. Всички знаем, че той беше голям родолюбец и патриот, което оправдава избора. Но всички също така знаем, че е имало и други патриоти и родолюбци, които не са станали академици.
Петър Динеков, Панталей Зарев и Георги Цанев, които бяха най-сериозните учени-литератори, лесно и заслужено станаха академици. Но проф. Боян Пенев, който не им отстъпва по нищо, дори ги превъзхожда, не можа да стане член. Защо? Един Господ знае!
В 145-годишната история на БАН има и два случая, когато баща и дъщеря са академици. Това са Петър Мутафчиев и Вера Мутафчиева, както и Георги Цаневи дъщеря му Милена Цанева, която още е член-кореспондент, но скоро ще получи и академично звание.
Надявам се, че новото ръководство на БАН ще съживи и активизира институцията. И повече няма да се появи некомпетентен министър, който да нарече академиците “патриархални” или “синодални” старци…