Милена Обретенова

Арестуваха малкия Ваньо.

За малкия квартал това беше голямо събитие.

Шестима въоръжени полицаи арестуваха малкия Ваньо. За разпространение на наркотици…

Ваньо е двуметрово момче със здраво телосложение. И със срамежлива, подкупваща усмивка. Нещастно дете от разбито семейство. От ученик живее сам. Издържа се сам. Носи като бебчета кутренца, които храни по-добре от себе си. Дарява ги с любовта, която близките му не искат да получат. Ваньо оцелява ден след ден години наред. Но продължава да се усмихва. И никой не се запитва, каква е цената на тази усмивка … Телосложението му помага да влезе в братството на охранителите. А оттам … пътят е ясен. Ваньо се подхлъзва в борбата за хляба.

…На територията, която обитаваме, анормалното е норма и всяко чудо е задължително за по-малко от три дни. Ще поцъкаме с език за момчето и плашливо ще започнем да се оглеждаме за следващото “чудо”, което (възможно е!) вече ни дебне зад ъгъла. Най-много за пореден път да констатираме, че “няма държава”. Не, държава има! Тя държи, задържа дори, но само малките. Като Ваньо. Като мен и вас. Филолог съм и разсъждавам върху думите, макар този път да е лаически-наивистично. Държава, но и дръжка, поддържам. Коренът държа предполага ред, организираност, но и подкрепа. Подкрепа и за малките. Като Ваньо. Като мен и вас.

Територията, която обитаваме, отдавна не усещаме като родина. Защото е разбита основата на свещената триада род - народ - родина. Разбита е, защото вече няма род без имигранти. А оттам всичко се размива заради загубеното чувство за общност, единство и принадлежност.

На територията, която обитаваме, вече почти няма гори. А и топовете не са актуални, че поне да опитаме да гръмнем. Ние не браним “нашето а-бе”, защото изпаднахме в ново “пиянство” на цял един народ - успешно учим чужди езици. За да напуснем тази територия. За да се превърнем в най-интелигентните слуги      в света. За да успеят Ивановците успешно да се интегрират сред новите свои като Джоновци.

Малкият Ники е съученик на Ваньо.

Ники е двуметрово момче със здраво телосложение и добро образование. И с очарователна, подкупваща усмивка. Нещастно дете от прилично семейство на образовани родители - аутсайдери. Ники работи от ученик. По своя воля, за да оцелее семейството, защото само любовта, която получава, не е достатъчна. Малкият Ники със своето телосложение не се насочи към охранителите. (И слава Богу!) Но стегна куфарите.

Отпътуването на малкия Ники предизвика малко емоции в малкия квартал. Браво! Тук няма държава! И плашливо започнахме да се оглеждаме за поредното “чудо”, което (вероятно!) вече ни дебне зад ъгъла. (Нали чудесата при нас са винаги за по-малко от три дни!)

Малкият Ники е моят голям син.

…………………………………………………………………………………………………………………

Ваньо по очи в калта и с белезници на ръцете мълчи. Погубен от своята държава. Мълчи и Ники с куфарите на летището. Загубен за своята държава. Но Ники поне се усмихва … Желая ти да сбъднеш живота си, НИК! Свой сред чужди!

А мама, чужда сред свои, сигурно ще плаче. Не само за теб. И за Ваньо.

А за пред камерите все ще намерят някое цигане да рецитира “Аз съм българче”… Можеш да го гледаш онлайн.