СЛУШАТЕ ЛИ РАП?
Слушате ли рап? Провокирам ви. Знам, че не слушате. Знам дори, че в момента иронично-учудено, въпросително-пренебрежително повдигате вежди. Почти ви виждам… Естествено, че не слушате рап.
Е, аз пък слушам.
…Възпитана съм с класиката, при това в Русия (вече всичко ви е ясно, нали?!). Литература, изобразително изкуство, опера и балет… Прегърнах класиката не по принуда. В тежки мигове седях в картинната галерия пред любима картина на Репин. Празникът ми беше постановка на „Лебедово езеро”. Непоносимо силните емоции периодично „сверявах” с Достоевски. А гласовете на Шаляпин и Борис Христов!… Може би единственото ми „прегрешение” беше Алла Пугачова, споменаването на чието име караше преподавателя ми по философия театрално да се хваща за главата…
А сега слушам рап. Е с т е с т в е н о, че слушам.
Защото в интервал от 10 години вкъщи отново си имам тийнейджър.
Защото синчето ми с вече рядко срещаното, но рядко красиво име Недялко е рядко толерантен.
Харесва или не, той уважава музикалните ми пристрастия. Без ирония ме приема такава, каквато съм. И ролите неусетно се смениха. Той, малкият, даде урок на възрастния; ученикът - на учителката.
Слушам рап - музиката за социалната неправда. Музиката на потисканите. На мислещите хора с душа. Ритмична като пулса на сърцата им. Накъсана от прилива на справедлив гняв. „По-страшно от смъртта е да си мъртъв приживе.” Думи на кумира 2Pac. Потресаващо е да ти го цитира дете на 14 години.
…Усетих това влияние когато момчето с рядкото име започна да иска все по-рядко каквото и да е. В началото не разбирах, страдах. Смятах, че подобен стоицизъм не е нормален за възрастта му.
Но сега слушам рап. И полека-лека започвам да разбирам.
Синът ми се приема като органична част от панелното гето (има ли значение градът?) на голямото гето България. Той поздравява клошарите, защото познава историите на тяхното падение. С приятелите си общува в съответствие с девиза „Един за всички, всички за един!” без да е чел Дюма. Той декларира, че няма да напусне гетото, защото това е неговата Родина.
Духът на гетото. И философията на гетото. Ценностната система на гетото, която или те кара да деградираш, или да се бориш… „Ако няма за какво да живееш, поне намери за какво да умреш!”- цитира синът ми известния рапър. И аз се плаша от чутото, а развихрената майчина фантазия галопира. За кой ли път в любимите синьосиви очи виждам Дякона, а в малкото сърчице - неговото огромно сърце.
Парадоксът е факт - чуждият черен рап е създал Българин. (Такъв човек няма да се продаде за 50 лева!) Като член на гетото се радвам; като майка агонизирам. Моля се детето ми да „поумнее” по нашите овчедушни критерии. Защото помня съдбата на Левски…
За децата, родени в края на XX век, „Многая лета” в изпълнение на Борис Христов е само „попско пеене”. Виновни ли са за това? Дико-Илиевото „Дунавско” не ги стяга за гърлото. А за това виновни ли са? „Моя страна”? Песен на предните поколения. Виновни ли са?
Ще продължаваме ли да реагираме първосигнално и да обвиняваме децата си за всички свои грехове? По-честно е да си признаем, че без нас и въпреки нас те сами са намерили пътеката… Като сина ми с рядкото име, който вече е рядко качествен човек…
Да послушаме рап, какво ще кажете?!!
… Класиката ще почака. Сега не ни е до нея - времената са грозни. Над гетото гърми рап.
Да го чуем!
