Романьола Мирославова

Модерен и в същото време с дълбоки исторически корени роман, където настояще и бъдеще се преплитат във фабулата заедно със затрогващи човешки съдби и дават отговор на множество въпроси, които излизат от рамките на чисто националното. Книга в книгата, повест в повествованието, където съвременното битие намира корените си в отдавна отминали години и исторически събития.

Легендата за хайдутина поп Мартин и днес съжителства с иманярската страст по дукатите на Вълчан войвода. Ето я общата злочеста участ на двата ни братски народа.
Мартиновите хайдути не говорят български. А Вълчановите? Както казват и другите герои в романа: „Вълчата кръв е гладна кръв”. В дружината всички: добри и лоши, сърби и българи, обрязани и християни, плячкосват и убиват. Не гледат вярата. Гледат кесията на пътниците по друма. Не само кръвта, времето е вълче. Дори божите служители - калугерите и поповете, дори те гледат със страхопочитание париците. Защото „на Бога се служи довреме, а когато трябва, ще свалят расото и ще тръгнат срещу турците. Ще бъдат войска Христова и хайдушка.” За тези времена готвят те онова скътано злато и сребро.

Перипетиите на героите следват пътя на съкровищата, отнети насилствено и прибрани на сигурно място. Най-често в пещерите, под земята или в основите на някоя порутена църква, за други по-добри времена, когато ще послужат за по-благородни цели.

„Легендата за нашите скрити съкровища ще съществува. Ще се знае от хората. Когато нас ни няма, те ще ги търсят. Но кои? Онези, които обичат блясъка на златото. Които искат да забогатеят и да живеят охолно. И като не намерят нищо, ще ни забравят. А книгата живее. Оцелява. Книгата надживява и царства, и народи. Един народ може да изчезне, но книгите му ще останат. Много повече хора ще прочетат тази твоя книга, малко от тях ще търсят съкровищата.”

Тук вече се проявява дарбата на истинския, на родения белетрист, у когото словосъчетания и идеи се захващат една за друга като наниз пендари върху шията на красива сръбска девойка. Думите на Братислав Петрович рисуват панорамата на едно робско време, малко позабравено, жестоко и безродно, но изконно наше - християнско. Време на борба за чиста кръв.

Думите на един от героите в повествованието - Смайо турчина, за съжаление и днес могат да прозвучат актуално не само за западните ни съседи и да ни накарат да се замислим над националната си съдба: „Вие, сърбите, сте си най-големите врагове. Други врагове не ви трябват… А пък и не умеете да властвате. Гледам в Ниш: щом някой търговец сърбин се издигне малко, вече не признава и родния си брат. Ако може и душата на сиромаха ще вземе. А виж нас, Лазо: мюсюлманинът, ако изкара един грош, ще го задържи за себе си. Два ако заработи, един ще остави за себе си, а един за бедните. Три ако заработи, два за себе си, а един пак за бедните ще остави. На такива и Бог помага, и ни върви. Ние можем да садим ориз по долината на Нишава, вие не можете. Не искате да работите. Искате бързо да забогатеете.” Противопоставянето на философиите на двете религии само се налага в търсенето на християнската ни идентичност. И в обяснението защо сме такива, каквито ни виждат и друговерците: „След сто, двеста, триста години… след четиристотин, не е важно кога, по тези места няма да има вече мюсюлмани, а вие постепенно ще започнете да изчезвате.” Страшна, жестока констатация за общото ни славянско бъдеще.

Озадачаващ, но и много мъдър съвет дава Смайо на сръбския си побратим. Какво да направим, за да не се сбъдне горното предсказание: Да се присъединим към Изтока или Запада. „На Запад е блясъкът, златото… А на Изток е душата.” Ето ги двете ценностни системи, двете противоположни гледни точки на едните и на другите. А вододелът, който минава между тях, съвпада в нашите общи географски ширини. „Избирайте” - казва Смайо. „Но всеки блясък има своя цена” - добавя авторът.

За мен е важно, че Братислав Петрович не се е поблазнил от блясъка. Очевидно, той по-добре от своите герои знае стойността на неговото великолепие. Знае, че скъпоплатените лъчи на блясъка са ослепителни.

Не случайно авторът на „Цариградски друм” прави намека за робските години, когато Ниш е превзет от австрийците, за кръста на Неманичите, който дори Фридрих Барбароса се опитва да открадне, минавайки през града. Всичко си има цена.

Неправилният избор също.

Братислав Петрович. “Цариградски друм”. Изд. „Персей”. 2014 г.