Таня Попова

Личността на поп Мартин, въпреки историческата му достоверност и осезаема реалност, може да се разглежда като събирателен образ на народния закрилник, отмъщаващ за поругана чест или нанесено зло и раздаващ заслужено възмездие на насилника.

У нас съществуват няколко предания за него. Според едно от тях, той е родом от с. Батин, Русенско, според друго е от с. Разпоповци, край Елена, а според трето - някъде от Севлиевския Балкан.

Във всички предания събитията около поп Мартин се отнасят към времето на кърджалиите и даалиите, а конкретният исторически повод - отвличането и потурчването от валията на попадията и хубавата й дъщеря, винаги се фиксира върху християнския празник Петковден. Общото при всички разкази е, че след тази случка попът се разпопва и тръгва да мъсти за поруганата си семейна чест.

В едно от тях се разказва следното: Така нареченият „търновски валия” съгледал хубавата попадия, когато събирали данъците от християнското население в Елена. Той поканил попа и жена му на вечеря, след която валията казал на поп Мартин, че жена му не желаела да си тръгне и оставала в харема му. Попът си отишъл сам и окачил на един кол в своята градина калимявката си с думите: „Нито съм те слагал, нито съм те махал!”, с което скъсал със свещеничеството и поел по славния, но труден път на народен закрилник. След като свързал четата си с тази на Вълчан войвода, именуван в тези предания и като Велко войвода, двамата заедно изготвили до „търновския валия” фалшива заповед, според която той трябвало веднага да се яви с прислугите, имуществото и харема си в Одрин за заемане на по-висок сан. Валията се хванал в капана и потеглил с целия си антураж през Твърдишкия проход за Одрин. На най-високото място на прохода - Превала, четниците нападнали турците и ги избили. Оставили само попадията, която поп Мартин окачил на един бук и къс по къс я нарязал, докато издъхнала, като не спирал да изрича словата: „Ако ми беше вярна, трябваше или да го убиеш, или да избягаш!”

В конкретния случай наименованието „търновски валия” е изпразнено от реалното си историческо съдържание, понеже през посоченото кърджалийско време не е имало валии. Вероятно тук „валия” е местният големец - спахия, паша и т.н., дошъл до нас с това название чрез преданията, създадени след 1864 г., когато Мидхат паша за първи път експериментирал закона за вилаетите на българска земя с образуването на Дунавския вилает, обхващащ земите между Дунав и Стара планина, чак до гр. Ниш, със седалище Русчук и първи валия Мидхат паша.

В друго предание историята почти съвпада с тази, различно е обаче самото отмъщение. След като причакал кочията с пашата и жените му в горите под Разград и избили сеймените, поп Мартин жестоко се разправил, този път не с попадията, а със самия паша, като не жена си, а него рязал парче по парче, докато издъхне. Оттук нататък попът станал пряк помощник на Вълчан войвода, негов пръв довереник и съветник и заедно обирали турските хазни и мъстели на освирепелите османлии.

И точно тук сякаш преданията завършват. И иде ред на легендата. А тя, както знаем, е способна на всичко. От написаното дотук разбираме как поруганата семейна чест на поп Мартин го направила хайдутин и народен закрилник. Той тръгнал да мъсти за себе си, а както почти винаги става, отмъщавал и за безбройните свои озлочестени братя и сестри българи, за да може накрая да заключим, че ако се съберат всички предания и легенди за поп Мартин и Вълчан войвода, ще се окаже, че няма край в България, където те да не са се подвизавали и отмъщавали.

Доказателства за съществуването на легендарния поп е изписаното от самия него в нишаните, които направил по поръка на Вълчан войвода, за да обозначи скритите от него съкровища, които, като потрябват, да може да намери. Бидейки единствен грамотен от дружината, той с право получил доверието на Вълчан войвода да списва нишаните за укритите съкровища, а смелостта и юнашкият дух на попа заслужено го направили негов най-близък сподвижник. Цели двадесет били годините, прекарани от поп Мартин в компанията на Вълчан войвода, а доказателството е следното: „Преди двадесет години - пише той сред нишаните - на път от Цариград за Солун се другарувах в гемията с дядо Ставрус. Гърка пита Вълчан знае ли Балкана към Троянския проход. Вълчан му дума, че на пръсти.” След това поп Мартин описва как намират посоченото от гърка злато и как Вълчан войвода убил своя съдружник, който искал да употреби имането за други цели, а „Вълчан дума не дал да се дума за пилеене на златото, кат му е на акъла да освободи Българското”. И това злато обаче не стигнало за високата цел, която си поставил войводата, поради което той „заповяда да се сбира дружина от все пострадали окумушлии хора.”… „Взехме много хазни и обрахме много чифлици. Бастисахме зли човеци.”

Поп Мартин не се страхува от Вълчан и успява сред текста на нишаните да остави свои писания, характеристики на времето и хората около него. Дали съзнанието му за историчност или страхът, че всички тия, заслужаващи внимание, факти, събития и личности, ще изчезнат в забвението заедно с тях, са били водещи при осъществяването на това безспорно значимо дело, не се знае. Знаят се единствено записаните негови слова: „Страшен човек е Вълчан. Той не знае, че писвам тия други работи тук на тапиите, но аз искам да се знаят целите тия работи за него, щото нещо ме блазни, че туй ще ми е последното писане и не ща мога разказвам веки. Чини ми се, че и мене може да убие.” След това предположение той доразказва своята и биографията на Вълчановата дружина и завършвайки с думите „До тук словата са мои, отдире са тия дето нявга ще вършат работа”, продължава добросъвестно да описва богатствата и начините за тяхното откриване. Най-накрая е изписал: „Аз поп Мартин. Русчук”.