Христина Стоева

Не бях го замислила така, но той стана. Повод за това даде новоизлязлата от печат книга „Деркоските български села. Село Имрихор”, (Бургас, 2014, Изд. Либра Скорп), дело на три авторки: Радка Люцканова, Лилия Семова, Христина Стоева. Благороден човек, родолюбец, даде зелена улица на труда ни и зарадва не само нас, но и (по)читателите ни. Поиска ми се и ние, продавайки труда си, да допринесем други автори да изживеят нашата радост, че трудът ни е възнаграден. На събрание на Дамския клуб „Поля Терзистоева” при Тракийско дружество - Варна, решихме да създадем фонд “Нови книги за Тракия”. Някои бяха вече написани, други се пишат сега.
Началото беше обнадеждаващо. Първият купувач заплати цената на шест книги, други закупиха по три, някои две, а един потомък на имрихорски род даде повече от опеделената цена. Който сметна, че не може да си позволи да заплати книгата, дава толкова, колкото е по възможностите му.
Дотук всичко вървеше добре. Затруднението и огорчението дойде, когато трябваше да поискаме фактура за цената на една книга от издателя. Той е от друг град и за да изпрати фактура трябва да ходи на пощата. Неудобно беше и затова решихме: ще я подарим на читалищната библиотека, ако библиотекарката я хареса, а ако ли не - да ни я върне. Книгата престоя няколко дни и след това ни я върнаха. Ако историята беше приключила дотук, щеше да ни остане само огорчението, че сме написали книга, неoдобрена от библиотеката на читалище, достроено и чрез самооблагане на хората, чиято съдба на бежанци е тема на обемистата книга от 460 страници с над 160 снимки и факсимилета.
Историята има продължение. В разговор с директорката на читалището ни беше разяснено, че има финансова дисциплина, отчетност, а „Нима ще се зарадвате - попита ни тя, - ако трябва да отделя от заплатата си, за да заплатя цената на тази книга?” Стана ми неудобно да призная, че ще се зарадвам и си замълчах. Но когато друг читател, който беше закупил две книги, дойде и донесе 100 лв. „вноска към фонда „Нови книги за Тракия”; когато си спомних за учителката, директорка на престижна варненска гимназия, която се самообложи с цялата си заплата; когато почувствах пълния с благодарност поглед на пенсионера, потомък на имрихорци, разбрах, че попълваме своеобразен ТЕСТ ПО РОДОЛЮБИЕ.
Умишлено не пиша имената, въпреки че ми са добре известни. Нали Левски е казал: „Ние сме във времето и времето е в нас. Ние го обръщаме и то нас обръща”. Зная ли кой как се е преобърнал? На тези, които са пример за едни, друг може да каже: „Ама че будали”, а тези, които нас ни натъжават, в очите на други може да изглеждат герои. Никой човек не заслужава обида. И написах това не с цел да обиждам, а за да попълним нашия тест по родолюбие.