Артур Лундквист (Artur Lundkvist), шведски поет, прозаик, литературен критик, преводач, общественик, е роден на 3 март 1906 г. в Оберюнга, община Персторп, област Скания, Южна Швеция, в работническо селско семейство. Напуска училище на 10-годишна възраст и се самообразова. На 20-годишна възраст заминава за Стокхолм (1926), където се сприятелява с поета-моряк Хари Мартинсон (1904-1978), автор на класическата поема „Аниара”. Заедно създават литературната група на „Петимата млади”, в която влизат също Густав Сангрен и Ерик Асклунд. През 1928 г. излиза първата му книга със стихове „Зной”, последвана от над 100 книги, сред които „Оголен живот” (1929), „Черният град” (1930), „Белият човек” (1932), „Мостове в нощта” (1936), „Песни на сирените” (1937), „Кожа върху камъка” (1947), „Отпечатъци във водата” (1949), „Животът на тревата” (1954), „Розата на ветровете, срещу огъня” (1955), „Говорещото дърво” (1960), „Агадир” (поема, 1961), „Мигновения и вълни” (1962) и др. Автор е и на повести, романи („Реките текат към морето”, 1934, „Валс във Виндинг”, 1956, „Комедия в Хегерскуг”, 1959, „Волята на небето”, 1970, за Чингисхан, „Животът и смъртта на волния стрелец”, 1970, „Поезията на воина”, 1976, за Александър Македонски), разкази („Рамо до рамо”, 1962, „Замъкът на въображението или камъните на делника”, 1974), пиеси, пътеписи („Индийски пожар”, 1950; „Малинга”, къси разкази, пътеписи, афоризми, 1952, „Маковете на Ташкент”, 1952; „Вулканичен континент”, 1957), литературоведски есета, преводи на лирика, книги по киноизкуство. Редактор на литературни списания. Член на Шведската академия (1968). Един от най-влиятелните членове на журито на Академията за избор на Нобелова награда за литература. Почетен доктор по философия на Стокхолмския университет (1968). Заместник-председател на Световния Съвет за мир (от 1950). Лауреат на международната Ленинска награда „За укрепване на мира между народите” (1957), Златен венец на Стружките поетични вечери (1977), литературната награда „София” (1980). Активен поддръжник на Съветския съюз и комунизма. Пътува в Африка, Индия, ССР, Китай, САЩ, Латинска Америка. Приятел на страната ни и нашата култура. Посещава България два пъти - през 1967 и през 1978 г. със съпругата си, поетесата Мария Вине (1912-2003). Номинира българската поетеса Елисавета Багряна за Нобелова награда. Преводач на Фокнър, Елиът, Лорка, Неруда, Сен Джон Перс, Елюар, Бретон, Мишо, Рьоне Шар, Сенгор, Еме Сезер. Творбите му са преведени на около 30 езика. На български са издавани книгите му „Вулканичен континент” (1960), „Надеждата на хората” (стихове, 1968, превод - Георги Мицков), „Замъкът на въображението или камъните на делника” (1978) и „Роби за Халифата” (1980). Умира от сърдечен удар на 11.12.1991 г. в община Солна, Стохолм, Швеция, където е живял през по-голямата част от съзнателния си живот.

Публикации:

Поезия:

СНЕГЪТ НА СТАТУИТЕ НОВИ ФОРМИ ДАВА…/ превод: Григор Ленков и Любен Любенов/ брой 62 май 2014