Гергина Давидова

Полето ни прилича на нагънат пищимал - от онези, гдето мама ги пази завити в раклата си: хем гънка до гънка, хем шарен и гиздав от цветя и слънчогледи.
Падините ухаят на салкъм и билки. Слоговете синеят от метличини и ситна ралица, а високите ниви, сред които блика цветът на ален мак и лилава паламида, приличат на пъстро, пламнало от цветове море.
Вървим с татко, а слънцето се мъчи да ни изпревари. Преваляхме гърбиците на падините и преценявахме от къде трябва да започне жетвата. Подтичвах около татко, а ми се искаше да полетя от гордост, че милият ми баща точно мен избра, за да му бъда помощник в такава важна работа. Ширналите се по склона ниви ни махат с класове. Когато преминахме Гладния баир, гдето не ражда нищо друго освен трънки и камъни, ми дожаля за царевицата, която беше посадена там. Тя жълтееше като болна, нищо че грижовни ръце я бяха окопали.
- Татко, защо е толкова гърбаво полето? - запитах аз.
Той се обърна, сините му очи блестяха доволни от зреещите жита, гъстите му вежди хвръкнаха нагоре като крилца на птиче и се наведе към мене.
- Защо ли? - подхвана той, па се замисли, почеса се по избелелия каскет. Пооправи закърпената си дреха, спря се и се подпря на остена. Погледът му се рееше над падини и баири и татко започна кротко: - Едно време моят дядо ми разказваше, че дядо Господ направил Земята и небето и решил да ги похлупи, но не успял. Земята била по-широка. Тогава той взел копралята и слязъл в нашето поле. Замахнал и гдето ударил с дървената тояга, земята се нагъвала, нагъвала, докато синият похлупак станал по мярка. Затова полето при нас е толкова гърбаво и зъбато!
- Защо пък и зъбато? Къде са му зъбите? - не спирах да питам аз.
Защо зъбато ли? - прегърна слабите ми раменца татко. - Помниш ли баба Цвета Арнаудовата? Горката жена. Хич не се е сетила какво може да й се случи, когато е тръгнала по моста към градините. Страхотен порой беше. Полуделите води захапали тежките греди, земя, камък… Нарамили ги, а мостът пращял, огъвал се и заедно с жената - завлякъл всичко в Искъра. Затова е зъбато полето. Съберат ли се две капки от падините и като забучи, хапе сърцата на хората и им мята черни забрадки по къщите. - ..Затова, помни! Дойде ли облак и ръсне дъжд - бягай по високото. Останеш ли в ниското, става страшно, защото сърдитата вода шега не разбира.
Стигнахме нашата нива. Татко вървеше напред и внимателно разгръщаше с ръце стъблата, да ми направи пътека. Класовете бяха израсли до главата ми. Вятърът ги рошеше, а осилите ми бъркаха в очите. Татко вдига ръце - мери височината на нивата, която стига до гърдите му. Гали класовете, говори им, сякаш се радва на нас със сестра ми.
Денят дотича ласкав, а слънцето се заигра с перцата на гълъбите, кацнали в клоните на старата круша. От колко години тази жълтуша делеше нашата и чичовата нива. Подтичвам след татко, спъвам се в буци пръст и се мъча да укротя настръхналите класове.
- Тате бе, защо едни класове са толкова приведени, а други стърчат високо над нивата?
- Кажи ти, де! Какво мълчиш? - отвръща ми той с въпрос.
- Знам ли! - вдигах слабите си рамене, но ми се щеше да намеря отговора и продължих: - Може би са по-рано будни или искат първи да посрещнат слънцето…
- Така ли мислиш? - по израза на лицето му познах, че нещо съм пропуснала, но татко не ме поправи, а само откъсна един от стърчащите класове и ми го подаде с поръката: - Стрий го в шепа и преброй зърната.
Събрах длани, завъртях бодливото му тяло, но колкото и да го стисках и търкалях между ръцете си, зърната бяха шест. Издухах внимателно осила и отново ги преброих.
- Е, колко са?
- Шест! Значи отличен! - гордея се с откритието си аз, но татко мълчаливо ми подаде един от класовете от общата нива, които се бяха прегърбили, сякаш носеха полето на стъблата си.
- Я провери този, па тогаз ще видим на кого ще напишем отличен.
Само след миг шепата ми се напълни с едри зърна. Преброявам ги веднъж, втори път и се чудя - да вярвам ли? Но нали ги броя аз - вярно е!
Тридесет и седем зърна.
“Брей, ами сега какво ще кажеш?” - очаквах да чуя, но татко ме гледаше с много доброта и чакаше отговор. Разбрах, че избързах и сбърках. Затова сведох засрамена глава и зачаках татко да започне пръв.
Той се изкашля, протегна грижовно ръка нагоре - към слънцето, сякаш вдигаше невидима завеса пред очите ми, и тъжно прошепна:
- Аз може да съм жив, може и да не съм, но когато пораснеш, Шико (това беше най-нежното име, с което само татко ме наричаше с много обич), - и довърши: - Върви със скромните, с добрите - там, в общата нива.
- А как да ги позная! - питах тъжна и недоумяваща.
- Лесно! - усмихна ми се с благост татко. - Хората, чедо, са като класовете! Който се перчи и стърчи нависоко, не винаги е добър и умен. Важното са зрънцата, що носи човек в душата и в главата си. Търси ги, откривай ги пази ги.
Слушах го и се питах: приказки ли ми разказва тате и защо ли може да го няма край мен, когато порасна. Как ми е хубаво, когато крача край него!
Изниза се денят. Вечерта занесохме приятната вест, че нивата в “Черешака” е най-узряла и ни чака.
Започна се най-голямата надпревара по мази и сайванти. Мъжете от нашия дом клепеха косите, подбираха брусове, върви, сърпове, а под връшниците се печеха хлябове. За голямата поста трябва и голяма пита. Заспивах и в мислите ми бяха все ниви и безброй златни зрънца, които не можех да преброя.
Отлитаха годините, сменяха се сезоните, но останаха спомените - въглени, които ме топлят.