МАЙЧИЦА
Беше сухо, жарко лято. Ни облаче, ни ветрец, ни сянка. Всичко изгоря. Земята отвори безброй уста и чакаше небето да прати дъжд. Слънцето прежуряше още от сутринта, а въздухът трепереше - готов да се запали.
Дядо Христовият двор беше богат на разнообразни животинки, които живееха в сговор. Старата кокошка Качулатка сама си бе снесла яйцата, скришом си бе измътила пиленцата в сеното и този ден рано ги бе извела, за да се похвали на приятелите си. Патаран весело плискаше с криле водата от легена и подвикваше на малките жълти топчици.
- Пак, пак елате, пак!
Вместо да му се представят, дребосъците бягаха и писукаха измокрени.
Майка им ги къткаше и спускаше крилете си ниско, за да ги скрие от веселбата на белия паток.
Като разбра грешката си, Патаран се протегна, изтърси криле и скочи в тревата. Догони две любопитни жълтурчета, пощипна ги по меките дупета и отново ги покани дружелюбно:
- Пак елате, пак, пак! Снощи стопанинът беше донесъл сноп от нивата, а сега петелът го разкъсваше с крака и канеше пиленцата на закуска. Арап лаеше и ровеше под коша, където намираше сянка и хладина. Слънцето го преследваше от сутрин до вечер и черната му козина прегаряше.
До сайванта лежеше теленцето Габи. Смешно завираше грапавото си езиче ту в едната, ту в другата ноздра и заедно с кучето чакаха да се завърне от паша кравата, която носеше мляко за всички в дома.
Само Василиска - сиамската котка, липсваше от голямото семейство. Тя имаше уважителни причини. Преди две-три седмици стана майка. Радостта й беше голяма и не се отделяше от първородните си синове - Чъки и Мърко. Художник да ги бе рисувал, пак нямаше да са така красиви - бяло и сиво, кафяво и златисто се преливат и красят телцата им. Сърцето на майката преливаше от гордост и щастие. Тя им мъркаше нежно, къпеше ги с розовото си езиче и все не можеше да им се нарадва. Вчера прогледнаха, а днес прескочиха кошницата, в която се бяха родили, и тръгнаха да превземат света. Майка им вървеше тихо зад тях и следеше първите им стъпки. За тях метлата и столът бяха голямо препятствие и те се спъваха, катереха и боричкаха като деца. Когато стигнаха терасата, усетиха парещия цимент и се изплашиха. Повдигаха лапки и се чудеха как да се върнат в своя дом. Терасата приличаше на припалено огнище и нежните им крачета не издържаха на горещината - затова объркани се въртяха и мяукаха.
Василиска се досети, че плочата им пари и скочи при тях. Захапа Мърко за вратлето и го занесе в кошницата. Тези зъби, от които се плашеха мишките на махалата, сега нежно пренасяха пухеното му телце. Усетило топлината на мамините устни, котенцето се опитваше да я хване за краката.
Когато се върна за Чъки, тя го завари да си играе с лъскаво бръмбарче и орехово листо, отронено от вятъра. Котката се спря пред детската игра и затаи дъх да му се порадва.
В този миг петелът подаде сигнал за опасност. Потъналият в дрямка двор се взриви. Качулатка и нейните посестрими преследваха враг и крякаха, та гръмна махалата. Пиленцата писукаха и бягаха на всички посоки. Кучето се спускаше сърдито и бързо отскачаше назад. Василиска скочи на оградата на терасата, за да види какво е това зло, по-ниско от тревата? Сред изгорелите цветя се виеше змия.
Котката се вкамени. - “Какво ли търси тази плезла - плаж или храна…?” - очите на майката светкаха и неспокойно следяха движението й. Чъки се загледа в майка си, а очичките му сякаш питаха:
- Какво е страшното, майчице?
Котката не мърдаше. Тя държеше под око сина си, но не изпускаше нито за миг гъвкавия гръб на шарената танцьорка, която уверено пролазваше стъпало след стъпало.
Когато змията се плъзна по претопления цимент, тя забави ход. Вдигна глава и се изплези, сричайки нещо на своя език:
- С-с-с, сссладурче, ето кой ми мирише на мляко. Бляскавата натрапница се приближи до любопитното коте, но Васка изръмжа строго.
- Назад! -гласеше заповедта й. Повдигна прегъната си опашка като коса - готова за бой. Писанчо не познаваше неканената гостенка и затова протягаше лапки да я докосне. Васка бе отгледана в апартамент и също не познаваше този съскащ звяр, но със сърцето си разбра, че детето й е в беда.
Змията вдигна глава и се надвеси над онемялото котаче, но майката скочи сърдита, настръхнала и решително застана между непознатата и рожбата си.
Започна страшен танц. Двойният език на опашатата опипваше пухкавата топчица, а зелените й очи я вледеняваха. Пакостницата се отмести за миг, после пролази с език между ушетата на Чъки.
Майката изръмжа, изсъска, изпъна лапа и с острите си нокти закова главата на лукавата върху парещата тераса.
Сърдитата, надменна змия се отскубна и вдигна половината от тялото си, сякаш искаше да докаже превъзходството си, но за втори път се намери под лапите на котката.
Тогава заприлича на огнена жица. Съскайки зловещо, тя дебнеше майката, а с опашката си затягаше телцето на Чъки в студен възел. Котенцето потрепери, измяука и замря.
Досетила се какво замисля змията, Василиска се стрелна като светкавица и я захапа за врата. Дали от неочакваното нападение, или от дивия рев и острите нокти, които раздираха люспестата й риза, но разбойницата се обърка.
Котката бързо я повлече през терасата. Тънките й крака се спъваха през гърчещото се влечуго, ала щом опашката му затупа по стъпалата, възелът се отвори и Чъки се търколи на земята.
Врявата в двора избухна отново. Всички бяха изплашени от страшната гледка, а котката, стискайки силно гостенката, я отвличаше по-далеко от рожбите си.
Дядо Христо, който си беше дошъл от полето, за да нахрани животните, потресен следеше това чудо невиждано. Едва изчака умната котчица да пусне влечугото и с един удар на мотиката й смаза главата. После седна на кринчето, пое дъх и се закръсти.
- Откъде е прелазило това чудо? - мислеше си благочестивият човек. Бавно събу цървулите, изчисти осила от чорапите си и пак се прекръсти.
- Брей, брей, Васке, брей, дядовата - откъде събра толкоз кураж, за да надвиеш такваз лошотия, а? - сам си приказваше дядо Христо, почесваше се по тила, па завлече змията чак в дерето. Що ли да му плаши челядта?
Котката нямаше време да отговори на стопанина си. Бързо заскача през доматените насаждения и право към стъпалата, където в несвяст лежеше синът й. Захапа го нежно за вратлето, измърка му гальовно и го отнесе при Мърко.
Слънцето се скри зад баира. Всички животни се разхождаха на хладина, само Василиска лежеше до рожбите си, свита на кравай. На вечеря дядо Христо отчупи първия залък, топна го в манджата си и тръгна към кошницата. Искаше да почерпи смелата майчица, но тя не му се зарадва.
Погали я, но ръката му изтръпна, когато докосна вледененото й тяло. Залъкът падна на земята. Той коленичи до кошницата - искаше да помогне с нещо, но когато видя корясалата кръв на едната и лапа, се досети - змията я беше ухапала.
С много жалост в душата дядото вдигна двете сирачета, сложи ги в калпака си и заплака като за човек.
