ДОБЪР ДЕН, ХАРМОНИЯ!
Когато моля Малин Кацаров да разкаже за себе си, той казва: “Роден съм. От майка си наследих красноречието, а от баща си красивото мълчание. Най-много приказвам, когато трябва да мълча и мълча, когато трябва да приказвам. Любимото ми занимание е да правя люта шопска салата и да точа още по-люта джанкова ракия. Това ме хвърля в мисли върху въпроса дали изобщо трябва да се мисли. Най-много се дразня от тези, които най-малко се дразнят. От равнодушните. Като всеки друг шоп, не обичам сценариите, а само непринудените срещи и разговори. Не съм влизал у никоя партия и не съм пущал никоя партия да влезе у мене. Каниха ме у тесните социалисти, но аз съм сос широка душа и не искам да ставам тесен. След много лутане разбрах, че смисъло на живото е в това постоянно да му търсиш смисъло. Намериш ли го – живото става безсмислен. Пък и където се вдига много пара, е сигурно, че нещо издиша. Затова си останах един леко отвлечен реалист.
Смятам, че с хумор не се оцелява, но се изцелява. Затова и аз се стремя да държа перото си върху пулса на новия ни стар век, който мимикрира, че се движи напред. А който прави “кардиограмите” на този пулс, открива, че той се движи от много алогизми, абсурдизми. От една пълна абракадабра. Хиляди години му трябваха на човека да извърви пътя от маймуната до хомо сапиенса, но много бързо усвои хилядите маймунджулуци. Човекът намери време да донесе пръст от Луната, но няма време да каже на покойния си съсед: “Лека ти пръст, Иване!” Искайки да стане господар на природата, човекът стана роб на огромното сметище, което създаде. Накара роботите да работят за него, но не и своите деца. Човекът хем работи за равенството, хем организира съревнования. Пълен Абсурдикистан е животът му.
Затова винаги съм се стремял да общувам с естествения ред в природата. Колекционер съм на природна красота, изразена в каменни и дървесни форми. А пред живите магични форми, като тази на Мис-ката на гората – Катеричката, изпадам в мистичен екстаз. Мога с часове да съзерцавам това живо облаче, тази Хубавелка сред живия декор на гората. Но като геолог много тъгувам, задето ерозията дълбае най-вече човешките души и необработваните поля и градини. Много ме уморява пустотата, простотата и демагогията. Дотолкова ни е обзела, че тежи като една застойна тишина преди буря. Но вярвам, че всяка летаргия си има край.
Като човек, който разбира и от билки, смятам, че родният корен е най-доброто лекарство срещу кървене на сърцето. Ако не го взема редовно, човекът не може да излекува сърдечната си недостатъчност и ще отиде към недостатъчната сърдечност, към човечност без човека. И точно тогава се превръща в електорална единица и започва да въздейства вместо като биология, като ботаника. С това съвсем не искам да обидя растенията, дори много ги обичам. Но нали все пак сме различни видове. Затова не трябва да се оставяме на течението да ни носи така главоломно между двата бряга на духа и материята. И с малко съпротива и молитва да намерим пътеката към храма, наречен Хармония. Щом пчелите го могат, то какво остава за венеца на природата – човека? И вместо досегашното: „Гуд бай!”, да кажем: „Добър ден, Хармония!”.
