(спомен)

Анита Коларова 

БНР: „ …е починал в болница „Пирогов” световноизвестният бас Никола Гюзелев”!
Колко крехък е човешкият живот, колко раним е човекът! И особено артистът. Като зла прокоба се разнесе новината за смъртта на големия оперен певец Никола Гюзелев точно в дните, когато България чества 100-годишнитата от рождението на бас № 1 в света Борис Христов, когато негови почитатели от цял свят пристигат у нас, за да отдадат почит на великана в оперното изкуство, а учениците му разказват и пишат спомени за него.
Когато чух по радио София за кончината на Никола Гюзелев тази сутрин (16 май 2014 г.), с мъка задържах вика на покрусата, защото тази вест дойде неочаквана като гръм от ясно небе, като удар от ток. Не бях чувала, че е болен, а 77-те му години за мен не означават нищо - никога не мога да си представя човек като него стар, немощен или болен. В паметта ми, от една лична среща с големия певец на 29 март през далечната 1970 година, той стоеше изправен, як като дъб.

Колегите на Анита Коларова (от дясната страна на Никола Гюзелев)

Намерих снимката в стария албум, оживя споменът - вълнуващ, ярък.
Дълги години бях учителка по български език и литература в Техникума по дървообработване и вътрешна архитектура в Русе, едно от най-старите и престижни училища в града ни, известно на русенци като СТОЛАРСКОТО с пръв директор Йосиф Вондрак, чех, роден в малкото градче Бехине, учил в Линц и Виена и свързал живота си с България и Русе. Обичах училището, в което се учеха будни деца на обикновени хора, но надарени художници, както и, като по правило, дъщерите и синовете на голяма част от русенските художници: Ради Неделчев, Василка и Марко Моневи, Никифор Цонев и др. Учител по рисуване беше известният художник Йордан Парашкевов, а по дърворезба - тревненецът, възпитаник на Тревненската резбарска школа Деньо Денев. Тук се влизаше с изпит по рисуване, наблягаше се на дърворезбата, интарзията и вътрешната архитектура. Битката за едно място на приемния изпит беше голяма.
Учителят по практика и мой колега Димитър Стаев, родом от Павликени, родното място на Никола Гюзелев, бе диригент на хора и училищния тамбурашки оркестър, сам свиреше в градския тамбурашки оркестър на известния диригент и композитор Борис Стайков и беше по-скоро отдаден на музиката, отколкото на дърводелството. Като съученик на световноизвестния певец, той все обещаваше, че що го „доведе” в Русе, но колегите ми не вземаха тези обещания на сериозно.
И ето че един ден… Нямаше сценарий, дори предупреждение. В Учителската стая влезе висок и строен красавец, придружен от директора Стоян Йоков, колегите се стъписаха, оставиха дневниците по местата им, някои побързаха да седнат, за да не паднат, защото мигом познахме кой е гостът. Нямаше как да не познаем, той беше въплъщение на мъжка красота, нагледно обяснение на понятието осанка. Директорът разпусна учениците, а ние насядахме около огромната учителска маса, стара изработка, с елипсовидна форма и резба по протежение на краищата й.
Гледахме и не вярвахме на очите си. Гюзелев бе много висок мъж в разцвета на силите си, с млечно бяла кожа на лицето, с тъмно кафява лъскава, чуплива коса, с високо чело, с умни очи, който излъчваше аристократизъм от главата до петите. Какво бе това съответствие между презиме и външен вид!?! Роден за сцена. Настъпи мълчание, което пръв наруши той и за наше изумление дистанцията се стопи за секунди. Седнал в началото на масата, заобиколен от нас, той започна разговор за училището, за мисията на учителя, за науката и възпитанието, каза, че е „надникнал” в кабинетите по рисуване и дърворезба (оказа се, че е и художник и това е второто изкуство, което го вълнува след пеенето). Много от колегите ми му зададоха смислени въпроси, в които личеше, че знаят за изявите му по света, той бе запомнил имената ни и през цялото време нямаше и помен от грандоманщина или нетърпение да си тръгне, след като „дежурно” се е срещнал с един учителски колектив, както се казваше едно време. Бе щедро надарен, имаше чувство за хумор, масата по едно време се „заливаше от смях”, защото разказа за някои свои сценични гафове. Стана дума и за някогашните медали на училището ни, спечелени по световни конкурси за мебели от времето на Вондрак, който е държал за популяризацията на старобългарския стил в правенето на мебели. После раздаде автографи на всички и накрая, преди да се сбогува, излязохме пред главния вход на училището да „запечатаме” тази историческа за нас дата на фото. Предлагам тази снимка от гостуването на Никола Гюзелев в моето училище като един от най-прекрасните спомени в моя живот и си мисля колко велики личности е дала България на света. А суровият Живот не оставя празно място. От моето училище излязоха други двама покорители на световните сцени - басите Орлин Анастасов (син на певицата Мария Венциславова) и Мартин Цонев (син на пианист и оперен корепетитор), доказани вече отдавна, от които майка България, родината на Орфей, тепърва очаква много.
За мен Никола Гюзелев остава винаги жив, защото той е един от безсмъртните личности на моята родина България!
От името на моите бивши колеги изказвам съболезнования на близките на Никола Гюзелев.