Цонка Христова

***

Аз съм като непокълнало зрънце. Страхувах се от болката да устоя на съдбата си, да пробия оковите на земята. Страхувах се, че ще ме стъпчат или няма да се грижат за мен. Даже още по-лошо – че ще оберат плодовете ми, после ще ме окосят и някоя глупава крава ще обядва с мен. Реших сама да определя живота си и не покълнах. Останах си в земята, при костите на мъртвите, да гния и де се разлагам с надеждата, че ще се превърна в плодородна почва. Понякога моля Бог да ми прости, че го подлъгах да ме остави сама да решавам, но вече знам, че няма прошка за живот, който се е самоопределил като смърт.

***

Обожавам съня си! Онзи сън, в който моята любов се движи като ветропоказател на надеждата, обезпокоявана само от лекия полъх на вечерния вятър. Тя прегазва улиците, яхнала хвърчило, а посоката й е неизвестна, защото не знае, че е моята любов. Тя е това, което не притежавам, защото ми принадлежи по рождение. Тя е този, когото не успявам да заговоря, защото разговаря с всеки. Тя е морето, на дъното на което аз живея като щастливо неоткрито съкровище – там в съня ми е като бисер между две длани от мидени черупки. Обожавам сънищата, в които моята любов е свободна всеки миг да погали косите ми, защото наяве тя протяга ръце, които не ме докосват. В ливадите на съня ми моята любов е косачът, който посрещам вечер на прага, слагам хляб и вино на масата и постилам мечтите си под краката му. Обожавам съня си – само там разбирам, че Бог ме е създал, за да може моята любов да прилегне кротичко до мен и да сънуваме заедно детството.

***

На седем години получих първата си любовна целувка – той беше топъл и сладък като обедното слънце, а аз – дръзка и объркана, като обратно броене преди бомбата да се взриви и да помете дори спомена за искрицата живот. Любовта ме сполетя, но ми се струва, че от толкова объркващи молитви и любовни послания, беше сбъркала пътя и посоката. Нито аз, нито тя разбрахме, че сме се срещнали. Дори не се опознахме и после никога не сме контактували – ставаше само в протяжните сънища – тези безплътни виртуални мостове между тук и отвъд – мястото на сбъднатите желания и изгубеното блаженство…
На средата на пътя си се влюбих отново – този път беше осезаемо като летен дъжд, умопомрачително като внезапно осъзната фатална болест, която си носил от раждането си, но си натиквал в ъгъла на своето съзнание – ненужна вещ, с която е наложително да се разделиш, ако не искаш да ти тежи. Изоставена на случая, безизразна беше тази любов – не роди плодове, всъщност змията отглеждаше децата си в корените на дървото. И досега се чудя, защо Бог е изгонил Адам и Ева от Рая, след като те просто са утолили глада си с ябълката на познанието. Да различаваш доброто от злото и до днес си остава нерешима теорема за смъртните.

***

Чудя се, защо любовта – най-красивото и безплатно нещо, което можем да си дадем един на друг, изведнъж се оказа неподходящо за вечеря. Още по-лошо, както прочетох в един великолепен разказ на Антонио Табуки, светът в един миг се е оказал “красив и излишен, като отхвърлена любов”. Не бях го забелязала, преди да пресека пътя на този мъж с пътечката, съединила моята малка уличка, провинциална като сгушеното в планината градче и един друг свят, красив с идеалните си пропорции на измислица. Той стъпи плахо, с опитността на улична котка върху моята пътечка, аз си седях пред портата, окичена с розов храст и го чаках. Ръцете му оставиха дълги сенки върху лицето и тялото ми.

***

Любовта ти е широко поле, което не умее да ражда само. В него цъфтят меланхоличните цветя на милосърдието, но между тях розите на страстта се задушават. То се възражда от ласките на южния вятър, но предпочита сивата си, поизмачкана и удобна дреха на есенния сенокос. Потръпва, при допира на моите нетърпеливи стъпки, но се оглежда за стопанката, която с грижливите си ръце ще го засади и ще обере плодовете му. Когато е жадно, това поле гледа с надежда дъждоносните облаци, но не умее да изкопае своите кладенци и да се напои. Когато е прогизнало от влага, обръща безпомощните си очи към слънцето, но не усеща вулкана в себе си, който може да стопли сърцето му. Това поле за теб е целият свят, а аз го избродих в един миг… И продължих нататък.

***

Моля те, нека си подарим мълчание…
Така както си подарихме волнодумие, описващо страстта, минирала отдалечаването. Така, както подхвърляме парче баничка, в отговор на преданите кучешки очи, така както удостояваме с презрение нищо неподозиращите минувачи под прозореца, така както яростно убиваме миговете, докато чакаме телефонът да звънне /а отсреща обикновено е някой друг убиец на мигове, унищожител на тишината./ Моля те, подари ми мълчание, изпълнено с копнеж по теб, по ръцете ти, усмихнато като теб мълчание, галещо ме нежно и внимателно приближаващо се към мен като тишината привечер, превиващо гръб и съскащо като гладна котка мълчание, мълчание, с нокти на вятър и душа на цигулка.

***

Беше един леден ден. Един току-що изваден от фризера на Господ ден. Малко хилав, недоугоен, кокалест, лишен от разум, кръв и емоции анемичен ден. Ден, в който изведнъж разбрах, че времето ме е превърнало в хронично-гладен, мръзнещ просяк, с изпепелено съзнание, в което една-две светулки мъждукаха в предсмъртна агония. Загризах този ден с отмъстителна захапка. Кръвта ми потече обратно, сърцето ми беше кристално, духът ми се зарови надълбоко в мрака на отчаянието, уплашен от яростта ми. Не исках този ден. Той ми беше натрапен и аз го подгоних със стръвта на ловеца, който три дни е мръзнал в пряспата за да дочака своята плячка. Когато го настигнах, опитах се да го прегърна. Бавно разкопчавах копчетата на премръзналата му риза, ровех в плътта му и търсех някъде между полумъртвите вътрешности туптящо сърце. Но не го намерих. Смачках този ден на топка, като прочетен и ненужен вестник, и го подритнах на прага си. Денят, в който ти си отиде от мен – нещо, което трябваше да бъде написано с главни букви и сложено в кавичики, като цитат от класически любовен роман, но луната с блестящите си нежни пръсти избърса буквите и остана безпощадната ирония на факта, между двете кавички на вчера и утре.