Новела

Иванка Денева

Константин Рулев много пъти бе минавал покрай тази олющена сграда, по която личаха следи от минало достолепие. Сега, с ронещата се мазилка и ръждясали балкони, тя ненатрапчиво се вписваше в околния пейзаж на немара и тихо отчаяние. Някогашна богаташка къща, набързо превърната след национализацията в детска градина, тя бе познала и добри времена, когато се кипреше в охрен цвят и бели орнаменти, а алеите на вътрешния двор се озвучаваха от нетърпящите възражение гласчета на палавниците. После собствениците за кратко се радваха на реституирания си имот, а и като че ли не проявяваха голям интерес към него… След смъртта на госпожа Кита – старата господарка, единственият й син Алфонс, вече крупен собственик във Франция, даде съгласието си къщата да бъде превърната в пансион, но сам не счете за нужно да надникне как се стопанисва дома в П., очевидно зает с по-съществени дела. Бе се предоверил на своята родственица по бащина линия госпожица Силвана /която пансионерите прекръстиха в Мангано!/, да го представлява. Тя вършеше това небезуспешно, вживяваше се в ролята на управителка, а напоследък – и на притежателка, каквато се виждаше в завещанието на братовчеда си… Но Алфонс Стратиев не бързаше да внася промени в него и тя се задоволи с блянове в самотните си нощи и с неограничената власт на човек, от чиято воля зависи битието на другите около него…
Константин не знаеше за малките ежедневни драми, разигравани зад олющените стени: къщата, намираща се в квартала, където живееше, бе привличала вниманието му, но не дотам да допусне, че един ден ще бъде домуващ… Съдбата обаче подмята хората и обикновено им поднася това, от което най-много се гнусят, избягват и упорито не желаят да приемат за своя участ. Така след многобройните скитания по редакции и последвалото закриване на издания, поетът Константин Рулев се видя без покрив над главата и постоянно препитание. Бе отминало времето на големите тиражи и тлъстите хонорари даже за маститите писатели, а прохождащите като него в занаята се радваха да видят творбите си в списание, при милостив шанс на Фортуна – в отделна стихосбирка. Така немладият Рулев, дошъл с толкова надежди от малкото балканско селце да завладее литературните салони, се примири с прозата на живота, и смени последователно доста поприща… След като бе квартирувал почти година без наем при свой приятел, който живееше при родителите си, той прегърна след много колебания спасителната сламка да опита при Силвана.
– При кого? – бе зяпнал тогава в нямо недоумение.
– В пансиона бе, при оная – смахнатата! Викат й Мангано, като на актрисата – нали малко й прилича, по очите! – поясни приятелят му Страхил Бораджиев, развеселен вече от няколкото бири, последвани от “Крачещия Джони” на домакина.
– И какво ще правя аз там?! Те са възрастни хора, без подкрепа – за тях е някак естествено да са в пансион! – бе възразил плахо Рулев.
– Да, ама са сродни души! Ще те вземат на осиновяване! Еее, ще прощават, че по-раншко отиваш, но още отсега мястото ти ще бъде запазено! – не закъсня с типичния си хумор другият му приятел, Фильо Марков, преобразен във фаянсаджия електроинженер.
– Какво се дърпаш бе, човек, – “Земен рай” е това! – избухна пак в обичайното си кикотене Бората и с това разговорът се забрави.
Константин го запрати в най-далечното ъгълче на паметта – в чекмеджето, което отваряше рядко и при крайна нужда. След като трябваше да се изнесе от квартирата на поредния си приятел, се сети за това шкафче, на дъното на което мъждукаше светулчицата “Земен рай”…
“Какво толкова – творци са, събратя – ще разберат!” Измисляше в ума си десетки доводи, сякаш се бе изправил срещу човешката стена на глухо нежелание, изпълнен с решимостта да успее. Не го стресна и това, че нечия ръка, вероятно на зевзек, под надписа “Пансион за творци на културата”, бе прибавила с тебешир: “Приют “Земен рай”… С това име впрочем, стана известен пансионът: пътниците без притеснение си купуваха билети за там, и само непосветеният можеше да бъде стъписан от въпроса на някой запътил се към последната спирка – “Земен рай”…
Напоследък Рулев бе прехвърлял тази мисъл като топче за пинг–понг и се примирил, че е единствената му възможност за подслон и храна. За стария ерген, преминал петдесетте, това бе пристан и спасение, и той вече не се терзаеше трябва ли и как ще почука на желязната порта, оградена с остри шипове, а дали ще се смили за него сърцето на сухарката, която наричаха в квартала с името на екзотичната актриса…
Бе я виждал отдалеч и тя извикваше противоречиви чувства в душата му – като онези същества, които наричат “ни риба – ни рак”. По-скоро й се носеше славата на “рак на бързей” – заради неотстъпчивия нрав, който се размекваше само пред неуспелия драматург Глушаков. Това същество можеше да изтича до супермаркета в омазнения си халат, а на другия ден – в тъмен строг костюм и очила с позлатени рамки, което стряскаше най-придирчивите. Госпожица Мангано се люлееше от настроенията си и зависеше в кой час на деня и в какъв душевен “комфорт” човек я беше заварил. Понякога спеше до обяда, повече и от най-ленивите си пансионери, друг път с възторг им чукаше по вратите в ранни зори: да ги извести, че кифличките са опечени и кафето от металната кана – разсипано по чашите. /То и за най-отстъпчивите си оставаше черна мътилка!/
– Трябва да й влезеш под кожата, друже! – подхвърли веднъж с полуусмивка старият прозаик Коланджиев, запитан за навиците й.
– Ще успееш с бяло цвете, или ако рецитираш стихове от прокълнатите: Рембо, Бодлер… А “Цветя на злото” й пасват като ръкавица! Така правил любимият й на младини и още му издига олтар в сърцето си! Не я гледай нея – не е за подценяване тази Мангано! Пък и ти си млад – ний сме “взели–дали”, синко!
Константин Рулев реши да проучи сам възрастната госпожица. /Тя всъщност беше на неговите години, но върлинестата фигура и птиче лице я правеха по-състарена и съсухрена!/ В деня преди настъплението тръгна след нея и двете й помощнички: възпълна жена на средна възраст/както разбра – готвачката!/ и младо момиче, на което природата не бе отрекла известна хубост. То вършеше цялата работа по почистването в пансиона. По-късно той щеше да види с очите си, че този ритуал се провеждаше рядко и твърде символично: госпожицата много не придиряше, а момичето не се преуморяваше…
Сега трите отиваха на пазар: Мангано отпред, а след нея двете жени я следваха с кошници, подобни на онези, с които старите софиянци ходеха на пикник. Тя определяше къде да спрат и какви продукти да купят. Понякога /напоследък – често!/ тези почести бяха предоставени на готвачката – хитра и пресметлива жена, която умееше да върти черпака, но също не се престараваше за онези “лапнишарани – ентилигентите”. “Сякаш по къщята си все “Шатобрияни” и ростбифи са яли! Тези ще ги разправят на старата ми омбрела – тантелената, дето ми я хариза сестрата на прапорчик Клаев – преди да я изхвърли на тавана!”, врътваше нехайно рамене пълногърдестата Възкреса, сетне запалваше цигара и сядаше полуусмирена пред уханното кафе.
Знаеше, че пазаруват по-изобилно по празници: тогава се напъваше да приготви вкусна храна, защото пансионерите можеха да канят и приятели. “То кой ли ще дойде на гости в приют, ама – нейсе, ще ги посрещнем: да се накльопат и да помнят ролцата на Креса!”, завършваше снизходително готвачката и се отправяше за поредната си дрямка.
Откакто я хвана, че “икономисва” парите за продукти, старата госпожица я уязвяваше, и още по-неприятно – придружаваше на пазара, което доста връзваше ръцете на хитрушата. Имаше незаконородена дъщеря, за която се грижеше, и това отчасти я оневиняваше в молитвите й пред Богородица, напоследък – и пред Мангано. Понякога изпитваше угризения, вече все по-рядко: знаеше, че и “старата кошница” изстискваше като лимон домуващите – пенсиите им отиваха за таксата, след която им оставаха за джобни жълти стотинки… /Те, впрочем, бяха доволни, че са подслонени в този частен пансион – отначало за новодошли в града, а след приютяването на няколко местни творци от П., получил, за повече лустро, помпозното наименование от Силвана… С идването на няколко “културни деятели” от столицата самолюбието й бе задоволено окончателно…/.
Постепенно пансионерите свикнаха с постното меню: радваха се като деца на нещо вкусно и по-специално, за което сърцето на Възкреса се омилостивяваше по празниците – кафе с козунак или хлебно руло “Стефани”, разбира се, с благословията на госпожицата. А тя оперираше с парите като финансов експерт: хранеше възрастните хора на границите на “приличната достатъчност”, изпращаше сравнително редов–но наема на господин Алфонс, успяваше да задели нещо и за черни дни… Но за тази втора “каса”, под шкафа с двойно дъно, се надяваше да знае само тя и… Господ…
Сега бе вяла, вървеше машинално до двете жени, заета със своите мисли, и дори не ги назидаваше по обичай. Снощи драматургът Глушаков се бе измъкнал от пансиона непосредствено след вечерния чай, а после не бе нощувал в стаята си, и тя недоумяваше коя го е “оплела”/по цветистия израз на Възкреса/…

Сградата на пансиона, необарокова и солидна на вид, вече започнала да се лющи и руши в основите, създаваше впечатление за изоставеност и оскъдица. Господин Алфонс нехаеше – той въртеше сделки с недвижими имоти на два континента и едва ли “Земен рай” стряскаше безметежния му сън. Сигурно очакваше братовчедка му да направи ремонт с парите от наема, без той да й изпраща нарочна сума за това. “Така ще сторя!”, взе решение Мангано и отчасти се успокои. Кривна в съседната улица и на ъгъла се обърна, давайки знак на двете жени да напазаруват сами.
Тъй като не го познаваше, на Константин Рулев му бе лесно да върви след нея, любопитен кое промени намеренията и пътеките й. След малко я видя да ускорява ход и да влиза в една… “Бинго–зала”, което го накара да се усъмни дали не залага вноските на наемателите. Тази мисъл угасна бързо, виждайки госпожицата да излиза, съпроводена от един атлетичен мъж, чиято близост очевидно й бе приятна, защото, когато наоколо нямаше хора, не пропускаше да се притисне в него…
След малко ги мярна да хлътват заедно в една постройка, на вид помощна в голяма къща, за която спътникът й имаше ключ. Оглеждането и на двамата, последвано от дръпването на плътната завеса на прозореца, му подсказа, че срещата е по-скоро романтична, отколкото делова… “Виж я ти, блатната вода, – не била още за изхвърляне и можела да утоли нечия жажда!”, помисли развеселен Рулев, тръгнал по своя път и направил пробив в изучаването на Мангано.
На другия ден, когато пансионерите бяха вечеряли и отдадени на тихи занимания преди съня, той взе нещата си в скромна пътна чанта, и с бяла роза във вътрешния джоб на шлифера, се престраши да застане пред Горгона. Не много след това щеше да усети, че зад привидната строгост отсреща се таи чувствително и податливо на сърдечните работи създание, което беше оцеляло след няколко изпепеляващи любови: на един студент, на масажиста и на братовчеда Алфонс, преди заминаването му за Франция.
Силвана, която домашните наричаха галено Силви, вече бе свикнала да приема без драми непостоянството на мъжете и им отвръщаше с коварни ходове, след които и те лижеха раните си…
Този ден помощницата Цецка си бе взела почивен ден и госпожицата го посрещна лично на полуосветената метална врата – с колодата карти в ръка и с тъмнозелен шарф върху косите, който /както щеше да види на дневна светлина/ контрастираше добре на лилавия халат. Страстна любителка на пасианса, подреден очевидно според очакванията й този път, тя отвори в добро разположение на духа и изпревари поета Рулев с думите:
– Общежитието за миньорите е две преки по-нагоре, момче, но мисля, че вече го затвориха! Нали и мината закриха!?
– Аз идвам във Вашия пансион, госпожо! – заекна мъжът, усетил, че трудният разговор няма да му бъде спестен.
– Така ли?! И защо? – пренебрежението бе съпроводено с малко интерес и бавно измъкване на цигаретата от лилавата уста, която хармонираше също на пеньоара. – Моят пансион не е хан за какви да е хора, господине! Те са заслужили почивката си тук, в творческия дом!
Преди да измисли какво да отвърне – да е силен аргумент, не и неуважителен, който да я ядоса, Рулев се разсмя вътрешно не без доза злорадство: “Творчески дом – на Куковден! Ще видим тази работа!”
За своя изненада се чу да изговаря:
– Знам, госпожо! Аз самият съм поет – в момента затруднен, и се надявам на разбиране, докато тръгнат работите ми!
– А те, и двамата знаем, скоро няма да подскочат, защото всички нехаят за културата, млади господине! Как да те наричам?
И не дочакала отговора, мигом съобрази, че новодошлият щеше да бъде добра компания за драматурга Глушаков и за стария прозаик Коланджиев. Така в нейния пансион и трите литературни рода щяха да бъдат достойно представени! / Покрай студента–любовник и тя поназнайваше нещо за изкуство, което почиташе инстинктивно и заради емоционалната си природа./.
– Рулев, госпожо! Но едва ли сте чували за мене: имам две стихосбирки, вярно – добре оценени от критиката…
За измъкващите се почитатели от последната литературна вечер в едно читалище сега не бе време да си спомня, но още усещаше утайката от горчивия потрес в душата си…
– Аз съм слушала някъде това име! – пророниха лилавите уста, изглеждащи на бледата светлина получерни. – Навярно моите интелектуалци са го ръфали – те и мене не щадят! А се сетих, защото тогава се питах дали е псевдоним!
– Не, госпожо, – фамилното име на баща ми, военен матрос, който дълги години е бил рулеви, кърмчия – и оттам: Рулев! Мене ме отгледа дядо ми, в едно балканско селце, и съм му признателен! А от името си не се срамувам!
При тези думи се сети да подаде бялата роза.
– Добре, влизай засега – по изключение, пък утре ще видим с какво можеш да ми помагаш! Обичайната вноска /за подслон и храна/ ще даваш! Имах нужда от по-млад мъж сред старците, но да е сръчен в ръцете!
Пълната жена, на която казваха Възкреса, го съпроводи до стаята му, където внесе камара сравнително чисти завивки, но и под тях дрямката бягаше от клепачите на поета, и го остави с противоречиви чувства към пансиона и госпожица Силвана.
На сутринта “творческият дом” не бързаше да се сбогува със съня: към 8.30 младата помощница Цецка удари вяло едно медно колело /обков от дамско огледало!/, което наподобяваше гонг, за да покани пансионерите на закуска, но липсата на раздвижване от стаите я застави да тръсне един поднос със сандвичи и да забави разливането на чая. Четиридесет минути по-късно до масата седяха само старият Коланджиев и госпожа Миндева, бивша архитектка, вече на преклонна възраст. След надигането на шапката и промърморването на няколко баналности за времето, двамата с неохота задъвкаха изсъхналите /вероятно от вчерашната следобедна закуска!/ сандвичи. С оживление посегнаха само към ровко сварените яйца, които чинно се мъдреха в стойките си до всяка чиния. Повторното издрънчаване на гонга навярно извести пансионерите за края на закуската, защото някои излязоха все пак до каната с рядко кафе, и отново се върнаха в стаите си, стиснали в шепите по едно яйце…
Рулев не ги познаваше още, но запомни една мумифицирана жена – възчерна и с лице на булдог, която като Силвана бе метнала шалче от шифон върху навитата си с книжки коса; един мъж около седемдесетте, с изцапана от бои рубашка /вероятно художник!/, който димеше с лула, и една жена, грациозна и приятна на вид, напомняща му за известна балерина.
Чаршафите, които на нощната светлина му се сториха чисти, имаха кремав цвят – от дългата употреба, и върнаха асоциацията със сандвичите /полуизсъхнали, намазани с нещо кафяво филии – навярно пастет!, и извити като подметки тънки парченца колбас./ “Еее, ти направи този избор, друже! Но и той е нещо пред свободния наем и липсата на храна!”
На обяд поетът можа да разгледа почти всички обитатели на пансиона. /Глушаков още не се бе върнал, а госпожа Моника Занкова, оперната певица, бе отишла на посещение у родственици в съседния град. Не знаеха къде е и Смилов – по-младият от художниците./ Сега повечето предпочетоха навреме да седнат до трапезата, където Възкреса след зеленчуковата супа поднесе постни сарми и накрая – малеби, което накара някои да сбърчат нос. Това подбуди готвачката да залее помощницата Цецка с дълга гневна тирада: “Ей това – ентилигентите, са много противни, ша знай’ш! Сякаш до една са баронеси! Ако е нашего брата – ша сърба с лъжицата и ушите му ша плющат, ама тез – отбирчиви, и все се мръщят гнусливо! Ами да са си стояли по къщята, или да бяха спастрили парици за черни дни, та сега да живеят от тях! Ама – не! Бохемата всичко изпукваше, по цели нощи се наливаха като смоци, а сега – бедни! Приемете ни в пансиона! Ами… взехме ви, бъдете щастливи и… трайте!”
Изстреляла тези думи, Възкреса излезе бързо, защото знаеше обичайните доводи на Цецка, студентка, която плащаше следването си с домашната работа в пансиона:
– Еее, Кресо, – не си права! Тези хора са от друго тесто! Те творят изкуство, живеят в свой свят! Дали случайно ги наричат цвета на нацията?! Ами в Япония хората на културата са застраховани като национална ценност, като държавен капитал! А нашите тук?! Повечето от тях са самотници, без роднини и средства за препитание, по божията милост са приети тук и живеят от огризки! /Не каза “от Мангано”, защото не я обичаше!/.
– Горди, горди, ама клекнали! И искат да ручат – ката ден по три пъти! Като си виждаш хала, холан, бъди по-смирен! Да не й е лесно на госпожица Силви да свързва двата края! Нуждите на дома – големи, пансионерите – недоволни, господин Алфонс – далеч! Съвсем я забрави той! Пък някога го е обичала!
Следобедното полуразмито кафе бе придружено от малка ябълка “златна пармена”, която мъжете оставиха, а жените стиснаха в шепите си и отново примъкнаха в стаите. Бе забранено да се готви и яде там: изключения се правеха при посещения на роднини или за дребните лакомства на закуската, но малцина съблюдаваха правилника. В спалнята се хранеха само болните: госпожа Кортеза, сценаристка, и старият граф Толстой, както наричаха преводача Томиев, който бе изчел всичко от великия мислител, и се движеше навсякъде с негова книга под мишница. Сега бе започнал да храчи кръв и пансионерите ускоряваха крачка пред вратата му…

В неделя обикновено всички се събираха на следобедното кафе – разредено пак, но придружено от традиционния щрудел на Възкреса, поръсен оскъдно с пудра захар – единственият сладкиш, който извикваше всеобщото одобрение на пансионерите.
В салона за гости приятелят на Цецка, дребен чиновник, учил преди време в Консерваторията до края на първата година, измъчваше за пореден път старото пиано. Госпожа Моника Занкова, певицата, се бе върнала недоволна от гостуването при роднините, и сега хвърляше яростно–неодобрителни погледи към бившия музикант.
Във въздуха се надпреварваха първите снежинки и най-зиморничавите простираха ръце към креещата топлина на камината, която Възкреса бе запалила за първи път през този сезон. Осведомиха се с недомлъвки за здравето на граф Толстой и госпожа Кортеза, после запитаха Искрен Смилов за изложбите в двете галерии.
– Ааа, нищо особено! Стари платна на някои хора от Татово време, сега извадени от нафталина… – разпери ръце художникът с изцапаната рубашка.
– Виж, – това момче, Л.Н., прави интересни колажи! И е поканено на няколко места за международни участия! – репликира замислено и без доза завист Тихолов, скулптор.
Влизането на актьора Павел Володин, когото наричаха Хамлет, внесе оживление сред присъстващите – очевидно бе интересен и желан събеседник. Висок, с русоляво лице, по което всеядните старчески петна бяха започнали да избиват, като известен изпълнител на роли из Шекспировия репертоар, бе от малцината работещи пансионери.
Но този път погледът на Володин бе угрижен и не го поканиха да изрецитира прочутия монолог, с който започваха художествените соарета. Той и госпожа Кортеза /за жалост вече болна!/ бяха най-интересните и ерудирани домуващи тук. Володин можеше с часове да разказва за играта на най-проникновените изпълнители на ролята на принца: Буут, Ървинг, Гилгуд и Бъртън, която бе изучавал години в Шекспировия кралски театър, ровейки се из архиви, фонотеки и четейки великия англичанин в оригинал. Водеше във Висшето театрално училище спецкурс “Хамлет – това сме ние!”, и на лекциите си /те сбираха интелектуалния елит!/ разкриваше разликите в интерпретацията на първите хамлетовци /Ричард Бърбидж например/ и съвременните…
След изпълненията наставаше необичайна тишина, която не смущаваше присъстващите: те й се наслаждаваха, повечето се примъкваха към камината или оставяха върху старинния поднос чашчиците с ликьора на Моника Занкова. Художниците потъваха в свои води: говореха за ташизъм, неочаквано скачаха на Учело, Берта Морисо или Пол Наш, спореха за грундове, чуваха се разгорещени думи за Джон Констабъл или Хенри Мур…
Павел Володин бе мълчалив – нямаше я събеседницата му, госпожа Кортеза, живяла също в Лондон, с която говореха в някой ъгъл за Уест Енд, за съвременните калибани и шейлоковци…
В добрите дни се оформяха групи за бридж и канаста, сега се заслушаха в песента на Коул Портър “Мис Отис съжалява”, изпълнявана от Ела Фицджералд и последвана от “Реквиема” на Моцарт в посредствената изява на бившия музикант. Той обяви, че е била последната написана по поръчка на граф Щупах творба – литургия в памет на покойната му жена.
След свиренето, съпроводено с вяли ръкопляскания от присъстващите и многозначителни погледи с Цецка, пианистът я последва в кухнята – да й помогне да отсервират. На третата седмица след идването си в пансиона, Рулев бе забелязал безкрайните им шушукания: в трапезарията, по коридорите, а нерядко – и пред вратата на госпожица Мангано. Близостта му до нейната стая, и до тази на помощницата, го направи неволен свидетел на интереса на младите към покоите на управителката. Обект на постоянните обсъждания на хората от квартала заради странната си външност, не по-малко любопитство предизвикваше предположението за парите, които бе скътала като родственица и бивша любовница на Алфонс Стратиев…
След милувките и пушенето в кревата, младите се отдаваха на любимото си занимание: слагаха чаша до стената и слушаха разговорите на Мангано с гостите й! Те не бяха много и чести, но затова пък я посещаваха интересни хора… Един път звукът идваше толкова отблизо, че станаха нейни непосредствени слушатели. След като бяха местили по всички ъгли съда, се радваха като деца на откритието си… А каква бе изненадата им, когато под географската карта на стената забелязаха дупка, от която през резбованото олтарче у Силвана се виждаше всичко като на длан!
Любовниците си госпожицата не водеше в стаята /с което спестяваше пикантните гледки на шпионите си!/, но дебненето им бе на–пълно възнаградено, когато една вечер измъкна двойното дъно на шкафа и започна да преглежда съкровищата си: една икона, снимката на майка си и под тях – вързани с черно ластиче пари!
В онзи момент пианистът Оги наблюдаваше сам, а когато в стаята влезе Цецка с поднос кафе и коняк за двамата, изумлението й от гледката на тлъстата пачка бе пълно, и тя изтърва почерпката…
Това докара начаса заядливата Възкреса, която започна да я ругае, че е “много пипкава”, но от този ден двамата не престанаха да кроят планове как да приберат парите… За да не събуди подозрение, младият мъж разреди посещенията си при домашната помощница, та тя трябваше да обяснява на старците, че е изстинал вече на сърцето й…
Последният път, когато дойде, бе в навечерието на Коледа, и в пансиона бе по-оживено от друг път. Домуващите приеха някои свои приятели и ги гощаваха по стаите с дребни сладки и рачел, който балерината предоставяше за специални случаи. В салона най-ентусиазираните и тези, които не пътуваха при близки, подготвяха малко тържество.
Гостите посрещаше безцеремонната готвачка, малко посмирена този път: госпожица Мангано страдала от някаква болест, която тя не можа да назове. /По-късно лекарят на пансиона обясни, че е кахексия – състояние на обща телесна отпадналост, свързано с хронично заболяване. При старата мома това бе неврастенията./.
Действително след изоставянето от атлета и безразличието на Глушаков, Силвана грохна психически, усещаше “бодежки” навсякъде по тялото, което даде основание на устатата Възкреса да злорадства, че “кошницата съвсем се е разплела”, а на младежите – да намерят коледната суетня за най-удобното време за привеждане на плана в действие…
Когато изпълнението на госпожа Моника Занкова набираше драматични висоти, а най-нетърпеливите танцуваха прегърнати, с поднос в ръка, на който димеше чаша чай /до висок месингов свещник!/, към стаята на болната госпожица се прокрадваше Оги. Бе заменял и друг път помощницата Цецка в обслужването на болните, затова Мангано му отвори вратата без въпроси и подозрения.
В стаята лъхна спарен въздух, примесен с изпаренията на лавандулов спирт. На пламъка на двойната свещ лицето на Силвана изглеждаше след болестта като пергамент – по-съсухрено и изпито от всякога… Бе затворила очи, само кимна с глава – да остави таблата, и глухо изохка от удара на масивния свещник…
По-късно, когато заглъхваха последните акорди на “Лунната соната”, една сянка се спусна бързо по безлюдната улица от западната страна на пансиона, която водеше към гарата…
На другия ден нечия ръка на шегобиец бе поправила тебеширения надпис на… “Земен ад”…