Иван Серафимов

В един от предварителните разговори по ръкописа на Недялко Чалъков се съгласих с радост да напиша предговора към „Моите незабравими срещи” (спомени, интервюта, писма), ако той обещае, че следващата му книга ще се казва … „Моята тъща” и ще разказва от първата до последната страница за госпожа Мара Тетевенска. Защо поставих това условие на поета, преводача, телевизионния журналист и издателя Недялко Чалъков, евентуалният читател на тези страници ще разбере още от първите заглавия в книгата. А ако Недялко Чалъков не изпълни обещанието си един ден (Дай, Боже, живот и здраве) може да се смята, че следващите мои думи не съществуват…
Както мнозина, ако не и всички поети и белетристи от тъй наречената „Търновска школа”, и Недялко Чалъков още в студентските си години беше написал своите най-хубави стихове. И ги издаде след повече от две-три десетилетия, едва преди година-две в неголяма по обем стихосбирка, наречена „Върху жарава стъпвам”. Отделни строфи от „Северна приказка”, едно от най-тъжните стихотворения в книгата, са ме съпътствали винаги в трудни и хубави години:

Едно малко момиченце се разхожда в гората,
която
се топи в есенен цвят, непостижим.
Тя - гората,
е искрена само когато листата
смъкват пак пожълтелия грим.
И детето стъпва сякаш върху клавиши.
Под краката му не бушуват листа.
То е мъдро дете.
И събужда в есенното затишие
забушувала в теб красота.

Тогава, когато са писани тези стихове, Недялко е студент в първия випуск на създадения от проф. Александър Бурмов първи български университет в провинцията, ако Велико Търново някога е било провинция. Във Велико Търново преподават проф. Иван Гълъбов, починал в Залцбург, проф. Велизар Велков, двамата са създатели на подводната археология у нас. Там преподават проф. Станчо Станчев-Ваклинов, доц. Борислав Примов, проф. Пеньо Русев, Иван Буюклиев, Никола Г. Николов, проф. Георги Димов, самият доц. Емил Стефанов… В една от къщите в турската махала денонощно ръчен циклостил бълва страниците от книгата на доц. Емил Стефанов „Увод в литературознанието”. Книгата е първият цялостен труд у нас, в който могат да се видят основополагащите идеи на структурализма в нашата литературна наука. В последните години редица самозванци решиха, че началото на българския самиздат започва с техните песнопойки и литературни писания, появили се някъде в края на осемдесетте години. Смея да мисля, че изследването и лекциите на доцент Емил Стефанов са първото българско крупно самиздатско и дисидентско четиво у нас, посветено на литературната теория и теория на литературата.
…Та в тази къща, в турската махала, на един котлон непрекъснато къкри гърне с боб. Носи се ухание на джоджен и тарос. И циклостилът не спира. Къщата обитават Недялко Чалъков и няколко негови състуденти от първия випуск, които стенографират и издават на циклостил (в какъв тираж, днес никой не може да каже) знаменитите лекции на доц. Емил Стефанов.
…В „273* по Фаренхайт” Рей Бредбъри разказва за един странен крайградски лес, в който старци, жени и деца, вдигнали яките на шлиферите си, отпиващи по глътка горещ чай, с шалове около гърлата си, запаметяват страниците и редовете от книгите, които те смятат, че трябва да завещаят на човечеството и да ги съхранят, а не да ги погълне стихията на огъня и безпаметността. Защо се сещам за всичко това? Защото тази метафора от романа на Рей Бредбъри за колективната памет и за колективната безпаметност, за тези колективно сричащи старци, жени, мъже и деца ми напомнят за всеки от нас, за едно цяло поколение. Защото всеки от нас, а и всеки човек изобщо е една написана или ненаписана книга. Всеки човешки живот е един написан или ненаписан роман… Нещо съдбовно, както с десетки автори през годините се случи и в живота на Недялко Чалъков. Той едва преди година-две издаде своите стихове, писани още през студентските му години, но още тогава, в единственото „възможно време” направи заедно със свои състуденти и приятели, направи всъщност невъзможното тогава - да се запазят и разпространят лекциите на доцент Емил Стефанов. И бих се запитал с цялото си провинциално простодушие, дали би било възможно явлението Юлия Кръстева, без лекциите на Емил Стефанов. Известно е, че тогава той преподава в Софийския университет „Увод в литературознанието” само на катедрите от западните филологии.
…Така е тръгнал животът на Недялко Чалъков, че навсякъде го е срещал с най-невероятни и интересни хора, че повечето от времето е посвещавал на тях, а не на себе си. От страниците на тази книга ще усетите добротата на Недялко, гостоприемността на неговата тъща и дом, десетките комични и романтични ситуации, свързани с неговата работа като телевизионен журналист и вестникар. Свързан с Велико Търново, с Лом, с Михайловград, той посвещава обичта и добротата си на местните традиции и местните представи за литературна и художествена йерархия. По такъв начин Недялко изгражда и една много обхватна картина на изминалите десетилетия, на собствения си живот. Всяка среща, всяко интервю, всеки спомен в тази книга са част от живота на поета и журналиста Недялко Чалъков. Няма нищо лошо или порочно в това, че неговата йерархия за ценностите и за значимостта на отделни автори или творби ще се размини с вашата или моята представа за тях и за значимостта им в литературния живот. Но нали точно в това се крие очарованието на времето, в което живеем. „Моите незабравими срещи” ни прави съпричастни с малко известни мигове от живота на Емилиян Станев и Йордан Радичков, Иван Давидков, Павел Матев, Евтим Евтимов, Матей Шопкин, на актьорите Григор Вачков и Георги Георгиев - Гец, на живи и покойни творци на нашия художествен живот през десетилетията. Не мога да не споделя възхищението си от работата на художника на книгата Асен Желязков.
Истинската неповторимост на тези срещи Недялко Чалъков е усетил интуитивно, спонтанно, изстрадвал го е през целия си живот, събирайки сили да ни го довери, да го сподели с нас. Допада ми и винаги ми е допадала неговата доброта, неговата непрестореност и сърдечност. Дори наивитетът на места има своите очарователни страни. Убеден съм, че простосърдечността и наивитетът, а и искреността винаги са били очарователни, но оскъдни в нашия литературен живот. Недялко не крие тези особености на характера си, но и в никакъв случай не ги натрапва.
Боя се, че почвам да ставам досаден, но завършвайки искам да припомня на евентуалния читател, че Недялко е обещал и вече е написал първите страници на своята наистина книга на живота си „Моята тъща”. Аз си я представям с описания на пищни трапези и гости, с безкрайна маса в един ломски дом на главната улица. А софрата, отрупана цялата със сладкиши, плодове, риби, меса, салати, погачи… На една такава трапеза в една зимна неделна утрин бяхме с отишлия си вече от нас Георги Марковски, преди да пребродим снеговете до неговото родно село Василовци, което скромно се кипри в рубриката „Поща” на списание „Родна реч” от петдесетте години, ведно с инициалите на един от най-добрите белетристи на нашето поколение… Като че ли няма голям писател, който да не умее да описва ядене и пиене, табиети и софри. Пожелавам го и на Недялко и си давам сметка, че вече написах няколко реда и от предговора на следващата му книга. Аз я очаквам наистина с огромна нетърпение!
Известно е, че от книги като „Моите незабравими срещи” не може да се спечели и една стотинка. Но не може и да се загуби. Защото както е казал писателят Димитър Яръмов: Всичко това е „Даром дадено”!

Недялко Чалъков, „Моите незабравими срещи”, спомени, интервюта, писма, 2003