ЗВУКЪТ НА КАПКИТЕ
Вечер често ме стяга шапката, макар да вея коси и зиме, и лете. Другите жени за фасон с какви ли не капели се кичат. Аз и в големите студове най-много някой шал да преметна или лента за коса, колкото да скрия ушите. Та и тази неделна вечер пак ме хвана щръклицата, оставих спарения въздух на дома и излязох в тъмното. Мъжът ми не се помръдна от телевизора, а синът ни учеше за изпит. Друг път все някой от тях тръгваше с мене от немай-къде, просто да не ме оставят сама по нощите. После ме прегръщаха на връщане, доволни и от свежата разходка, и от разговора, дори от мълчанието.
Цял ден валя, дъждът и сега потропва по капаците на уличните контейнери, църцори от водосточните тръби и концентрично закръгля точките, в които уцелва блесналите локви. Както всякога, избирам тихите улички на квартала. Вървя си с чадърчето, нито бързо, нито бавно, стъпките ми едва-едва се долавят в нощта. Уличните лампи очертават криволици по земята, сякаш светещи змии следват влагата. Дъждът поема отраженията, вода и светлина стават едно и се стичат в общи поточета по паважа и плочките на тротоара.
Проветрих си главата, взех по-спокойно да гледам на нещата. Добре ми е да се движа сама, да премислям. В живота изпадаме в какви ли не положения. Понякога тичаме след себе си. Душата върви отпред, ние - подире й. Тя ни води. Друг път оставяме краката да ни търсят пътя - в бита, в баналното. Тленното тяло да слухти като куче пред нас и да надушва удобна следа. Тогава душата обидено се стаява някъде си. А ние се крием, бягаме от нея засрамени, защото не ни стигат сили да я пуснем на воля и да я настигнем. Тя крета вътре в нас, вързана като спънат кон. Докато някой ден отново се измъкне от клетката на делника. Отърси се от самара, изпръхти радостно, прескочи огражденията и хукне, та се не види. Като утринна мъглица потреперва и се въззема. Освободена душа. Остава ни само да препускаме след нея, за да я стигнем. Дори за кратко, но сме сами в себе си - възторжени, творящи.
Вече двайсетина минути бродя из пустите улици. Шахматно светят етажите, отразяват се в локвите, тук-таме синкаво пулсират телевизори зад стъклата. И ни един човек не се мярка под дъжда.
Завих по главната улица и се насочих към кварталната градинка. Бронзовият паметник на уважавания политик от съвремието привеждаше високи рамене, обточен от бисерните небесни струйки. Склонил глава, сякаш и той се взираше в нещото вътре в себе си, в смисъла на усилията, в непостигнатите очаквания. Но поне остана един закон на негово име…
В същата поза, леко прегънат напред, видях възрастен мъж на далечната пейка. С бастунче между коленете, без чадър. Само лятна шапка с източена козирка го пазеше от дъжда. Подминах го, но след няколко крачки се върнах. Спрях пред него.
- Само ние двамата сме по това време. Жива душа няма, даже куче не срещнах.
Той вдигна очи, но лицето му не се раздвижи. Имаше бяла, опъната кожа на рус човек, с високо чело, от което отскачаше матовият блясък на уличния фенер. Изчака да продължа.
- Защо не се приберете, хладно е, мокър сте?
- При кого да се прибера?… Нямам никого, сам съм.
- Но в тоя дъжд… Тръгнали сте без чадър.
Старият човек премести другата си ръка върху бастунчето и отрони:
- Излязох… да чуя звук. Като няма друго, поне капките на дъжда. Иначе онемявам в мълчание и тишина.
Прерязаха ме думите му, болезненият му поглед. Гърлото ми се сви, стиснах го за рамото и задавено изрекох:
- Ех, братко, и аз така… - Поисках да му дам утеха, да усети, че и други са като него. - И да има с кого да проговориш, кой ще те разбере! Само такива като нас знаят какво им е… Щом сме тръгнали сами в дъжда…
- Така е, така е - кимна човекът.
Разменихме още няколко думи, после внезапно се сетих за един подобен случай и му го разказах. Писателят Максим Горки, като много творчески личности, трудно заспивал от мислите си. Разхождал се нощем съвсем сам из горската пустош. Веднъж отново излязъл извън града в малките часове. Дълго бродил през ливади и горички. Под луната съзрял отдалече друга самотна фигура. Спрели се, заговорили. Оказало се, че непознатият е също известен руски писател, но не помня кой. Дотогава само били чували имената си, чели творбите си. Така се запознали благодарение на среднощните си бдения.
- Ако бяха празни души, щяха ли да кръстосват из мрачините? - завърших. - А вие какъв сте по професия?
- Историк съм. Изследвах периода на Възраждането.
Чак тогава го познах. Беше учителят ми по история. Приседнах на мократа пейка до него, прислоних го под чадъра и му казах, че ми е преподавал в близкото училище. Учуди се, че го помня, защото само шест месеца след дипломирането бил учител, после се посветил на научна работа. Разбрах, че живее наблизо и го приканих да се прибира.
- Още малко ще послушам дъжда…
Повдигна бастунчето за довиждане и остана под козирката да разговаря с капките.
Щом завих след ъгловия магазин, видях отдалече нашия светещ прозорец, сигурно запотен от дихания през неделния ден, и затичах към къщи.